Вениамин Каверин
Двамата капитани (8) (Роман в два тома)

Седма глава
Мама

Февруарската революция си спомням зле и до връщането си в града не разбирах тая дума. Но аз си спомням, че тайнственото вълнение, непонятните разговори по онова време свързвах с моя нощен гостенин, който ме бе научил да говоря.

Вечер, като набождах картофи на клечки, често си мислех за него — и той ми се струваше все по-тайнствен, все по-привлекателен. Защо ли изчезна той така ненадейно? Не си взе сбогом, не каза къде отива. Защо ли се криеше на тавана? Защо не искаше да лекува кметовата Манка и дори не отиде при Петровна? Къде ли е той сега? Ще се върне ли? Като се събуждах нощем, слухтях: не чука ли някой на прозореца? Дали не е той? Никой не чукаше, само снегът падаше меко с неуловим шум върху нашата къща и изведнъж вятърът започваше да свири в комина.

И никой не ни питаше за него. Но аз бях уверен, сам не знам защо, че сега всичко би било по-другояче. Сега той нямаше да се крие на тавана. Може би сега не би отказал да се запознае с Петровна.

Не забелязах кога се свърши пролетта. Но лятото започна в деня, когато, свирейки, „Нептун“ страшно и величествено отстъпи назад и спря на пристанището, където с мама го очаквахме още от сутринта.

Минка, в матроска шапка със златни букви, в синя, вече доста измачкана куртка, стоеше както по-рано на стълбата, смело и небрежно поглеждаше към пътниците. Брадатият капитан-кормчия говореше глухо в тръбата: „Стоп! Напред!“ и „Стоп! Заден ход!“ Палубата тайнствено трепереше. Ние се връщахме в града. Мама ни отвеждаше у дома — отслабнала, подмладяла, в ново палто и нова цветна забрадка.

През зимата често си мислех как ли ще бъде поразена тя, като ме чуе да говоря. Но тя само ме прегърна и се засмя. Тя беше станала съвсем друга тая зима. През всичкото време си мислеше за нещо — това аз веднага познах по живите движения на лицето й — то самото ту мълчаливо се разстройваше, ту се усмихваше. Петровна беше решила, че тя се умопобърква и като ахна, веднъж я попита за това. Майка ми се усмихна и отрече.

Веднъж отидохме в гората да лющим лико за Петровна, която плетеше ликови цървули за продан, и аз запомних майка си такава, каквато тя беше тоя ден: чернокоса, яка, с бели зъби, с цветна забрадка, завързана кръстом на гърдите; тя се навеждаше, изкусно отрязваше дръвцето и като очистваше клонките, отхапваше долната му част до корена и с едно движение олющваше ликото. Тя искаше и мене да научи, но нищо не излезе, само си порязах пръста.

След това се скрих в храстите и дълго седях замислен, като слушах как птиците се надпреварват да чуруликат, и поглеждах майка си, която се отдалечаваше все повече от мене. Изведнъж тя запя:

Дойдоха търговци пред задните врата,

кобилата продадох, белило си купих,

кравата продадох, червило си купих,

ведрото продадох, помада си купих.

Слънцето беше осветило храстите, а тя се беше изправила, заруменяла, с бляскави очи. Има нещо тук!

При нас тя рядко споменаваше баща ми. Но всеки път, когато приказваше ласкаво с мен, знаех, че мисли за него. Сестра ми тя винаги обичаше.

На парахода тя все си мислеше — повдигаше вежди, клатеше глава, — навярно спореше с някого на ума си. Аз също мислех и мислех: представях си как важно ще се разхождаме по двора и изведнъж ще кажа небрежно нещо, като че ли винаги съм умеел да приказвам. Загледах се във водата, задрямах и се изплаших до смърт: беше ми се присънило, че пак съм онемял.

— Мамо — казах шепнешком.

Тя мълчеше.

— Мамо! — извиках ужасен.

Тя се обърна…

Какъв пуст, какъв беден ми се стори нашият двор, когато се върнахме! Тая година никой не се беше погрижил да изкопае вадичка за водата и мръсната вода, в която плаваха трески, тъй си беше останала пред всеки вход. Ниските бараки бяха се още повече изкривили през зимата, в оградата се бяха образували такива дупки, през които можеше да мине цяла кола; зад Сковородникови беше натрупана купчина вонящи кости, копита и парчета кожа.

Старецът вареше туткал. Той седеше на същото столче, в престилка, с очила, примусът стоеше на пещта, а на примуса имаше една желязна кофа, от която излизаше такава силна воня, че през всичкото време, докато седях при него, ми се повдигаше.

— Всички мислят, че това е обикновен туткал — каза ми той, когато след половин час го помолих да ме пусне на чист въздух, — но това е универсално лепило. То лепи всичко — желязо, стъкло, дори тухла, ако се намери някой глупак да лепи тухли. Аз съм го изнамерил. Универсално лепило на Сковородников. И колкото по-силно вони, толкова по-здраво хваща.

Той ме погледна недоверчиво над очилата си.

— Универсално лепило на Сковородников — повтори той и въздъхна. — Да можех да взема от някого назаем седем рубли за реклама — всички ще се блъскат да си купят. Селяните купуват на пазара дърводелски туткал по четирсет копейки за четвърт килограм. Как да се нарече това? Грабеж. Я кажи нещичко!

Аз казах. Той кимна одобрително глава.

— Ех, жал ми е за Иван — каза той.

Леля Даша беше заминала занякъде и се върна след две седмици. Ето кого зарадвах и изплаших аз! Вечерта седяхме в кухнята. Тя все ме разпитваше как сме прекарали на село — питаше ме и сама си отговаряше.

— Бедните, навярно много ви е било мъчно, все сами и сами? Ами кой ви готвеше? Петровна ли? Петровна.

— Не, не Петровна — казах изведнъж аз, — ние сами си готвехме.

Никога няма да забравя какво стана лицето на леля Даша, когато произнесох тия думи. Като зина, тя тръсна глава и хлъцна.

— Па и не ни беше мъчно — добавих аз смеешком. — Само за тебе, лельо Дашо, ни беше мъчно. Защо ти не дойде при нас, а?

Тя ме прегърна.

— Мили мой, ами че как така? Заговори ли? Заговорило моето гълъбче! А пък мълчи, преструва се, ах ти, такъв-онакъв! Хайде разказвай!

И аз й разказах за премръзналия доктор, който беше похлопал на нашата къща, как ние го крихме три денонощия, как той ми беше показал „е“, „у“, „ъ“ и ме беше накарал да кажа „ухо“.

— Ти трябва да се молиш за него, Саня — каза сериозно леля Даша. — Как се казва?

— Иван Иванич.

— Моли се, всяка вечер се моли за него!

Но аз не умеех и не обичах да се моля.