Вениамин Каверин
Двамата капитани (56) (Роман в два тома)

Двадесет и трета глава
Пак правила. Не е той

Това бяха много тъжни дни и не ми се пише подробно за тях, макар че помня по дати всеки разговор, всяка среща, едва ли не всяка мисъл. Това бяха дни, които сякаш хвърлят голяма сянка върху живота ми.

Веднага след погребението на Мария Василиевна аз залегнах да уча. Чини ми се, че имаше някакво чувство на самозапазване в оная отчаяна упоритост, с която се хванах за уроците, заставяйки се да не мисля за нищо. Ако Петка ме попиташе отново има ли в живота ми някаква постъпка, по която може да се съди, че от мене ще излезе летец, пак бих му отговорил „да“ — и тоя път с по-голямо основание.

Това беше лесно, особено ако си представи човек, че на погребението на Мария Василиевна аз се бях приближил до Катя и тя ми бе обърнала гръб.

И досега не мога да си спомня за това без вълнение — съдете какво съм почувствувал тогава, как съм бил поразен и развълнуван.

Ето как стана това. На погребението на Мария Василиевна дойдоха неочаквано много хора — колеги по служба и дори състуденти, с които някога бе следвала в медицинския институт. Тя винаги изглеждаше самотна, а излиза, че мнозина са я познавали и обичали. Сред тия чужди хора, които приказваха шепнешком и дълго гледаха към вратата, от която все още не изнасяха ковчега, стоеше Корабльов с измъчени очи, с големи мустаци, които изглеждаха съвсем огромни на отслабналото му остаряло лице.

Отдавна бях забелязал, че близките винаги излизат заедно с ковчега, а при вратата стоят и след това се разпореждат с погребението чужди хора. Но тук беше другояче — навярно затова защото нямаше кой от близките да изнася ковчега.

Николай Антонич стоеше настрани с наведена глава и Нина Капитоновна го държеше за ръка. Изглеждаше, че тя го крепи, макар че той стоеше съвсем прав. Старите Бубенчикови също бяха тук, прилични на монахини, в старинни черни палта с шлейфове.

Катя стоеше до тях и упорито гледаше към вратата. Тя беше румена въпреки всичката си скръб, която се виждаше дори в нетърпеливото движение, с което поправяше шапката си, когато й се свлечеше понякога на челото — навярно си беше зле забола плитките…

Чакахме вече половин час, а все не изнасяха ковчега. И аз изведнъж се реших и се доближих до нея.

Не знам, може би беше неловко да отивам при нея в такава минута. Но мене ми се искаше да й кажа поне една дума.

— Катя!

Тя ме погледна и ми обърна гръб…

По цели дни висях над книгите. Поднових стария си ред, т.е. почнах да ставам в шест часа, обливах се със студена вода, правех гимнастика пред отворения прозорец и се занимавах по разписание. „Правилата за развиване на волята“, които си бях съставил някога, пак ми влязоха в работа, особено едно от тях: „Скривай чувствата си или поне не ги изразявай външно“. Не ги изразявах външно, макар че всеки ден ми ставаше все по-тежко. Като че ли оная голяма сянка, за която споменах по-горе, все повече се приближаваше към мен и аз я виждах отначало далеч, а ето сега тя е все по-близо и по-близо.

Това беше последното ми полугодие в училището и исках непременно да получа петорки по всички предмети. Това не беше тъй просто, особено по литература.

Но ето че веднъж Лихо, като пъхтеше и се гърчеше, ми писа „много добър“. За годишното упражнение не се страхувах — махнах с ръка и го написах съгласно с всичките изисквания на тоя дръвник и знаех, че само от удовлетворено честолюбие той ще ми постави най-високата бележка.

Излязох на едно от първите места в класа и само Валка беше пред мене. Но той имаше чудни способности и освен това беше много по-умен от мене.

А сянката все се приближаваше. Като ме срещнеше, Корабльов ме гледаше с усилие, сякаш му беше тежко да ме вижда. Николай Антонич не идваше в училището и макар че никой не споменаваше за нашето пререкание пред учителския съвет, всички обаче ме поглеждаха с някакъв укор — като че ли падането му в несвяст на съвета, а след туй смъртта на Мария Василиевна го бяха съвсем оправдали.

На всички беше тежко да ме виждат. Бях самотен като никога.

Но още не знаех какъв удар ме очаква.

Веднъж — след смъртта на Мария Василиевна бяха минали вече две седмици — аз се отбих у Корабльов. Исках да го помоля да дойде с нас в Геоложкия музей (тогава бях пионерски ръководител и моите деца молеха да им покажа този музей). А ние още в долните класове бяхме ходили там с Корабльов и аз помнех колко интересно беше това.

Но той излезе много развълнуван и ме помоли да намина по-късно.

— Кога, Иван Павлич?

— Не зная. По-късно.

В антрето висеше шуба и шапка, а на масичката лежеше едно кафяво плетено шалче, което някога беше плела бабичката пред очите ми. У Корабльов беше Николай Антонич.

Отидох си и със свито сърце се залових за книгата „Въздушната флота в миналото и в бъдеще“ — помня, че тогава четях тая книга. Но четенето не ми вървеше — мислите ми се лутаха бог знае къде и на всяка страница трябваше да си напомням някое от „Правилата за укрепване на волята“. Защо ли е отишъл при него Николай Антонич? Ами че цели четири години той не беше ходил у Корабльов. От какво Корабльов беше тъй развълнуван?

Когато се върнах при него, Николай Антонич вече го нямаше. Като днес си спомням — печката гореше и Корабльов в дебелия мъхнат френч, който обличаше винаги, когато биваше малко пиян или болен, седеше до печката и гледаше огъня. Той повдигна глава, когато влязох, и каза:

— Какво си направил, Саня! Боже мой, какво си направил!

— Иван Павлич!

— Боже мой, какво си направил! — повтори с отчаяние Корабльов. — Ами че това не е той, не е той! И той го доказа безспорно, неопровержимо.

— Не разбирам, Иван Павлич. За кого говорите?

Корабльов стана, след това седна и пак стана.

— Тук беше Николай Антонич. Той ми доказа, че в писмото на капитана става дума не за него. Това е някой си друг Николай. Някакъв индустриалец фон Вишимирски.

Бях поразен.

— Иван Павлич, това е лъжа, той все лъже!

— Не, това е истината — каза Корабльов. — Това е било огромна работа, за която ние нищо не знаем. Там имало много хора, някакви търговци и доставчици и капитанът знаел всичко още от самото начало. Той знаел, че експедицията е екипирана много лошо и е писал за това на Николай Антонич, със собствените си очи видях тия писма.

Слушах го, като не вярвах на ушите си. Кой знае защо, аз всякога съм си мислел, че писмото, което намерих в Енск, е единствено, и известието, че от капитана са се запазили и други някакви писма, ме страшно изненада и смути.

— Те са претърпели много несполуки — продължи Корабльов. — Някакъв корабовладелец наел командата малко преди излизането в открито море, с голяма мъка се снабдили с радиотелеграф, но трябвало да го оставят, защото не могли да намерят радист, и още нещо — и отде накъде Николай Антонич да е виновен за всичко това? Та това е ясно, боже мой! И аз… Аз се досещах за това… Но аз…

Той не довърши и изведнъж видях, че плаче.

— Иван Павлич — казах аз, като се стараех да не гледам тая невероятна картина — плачещия Корабльов. — Значи излиза, че не той е виновен, а някакъв си фон. Но защо в такъв случай Николай Антонич винаги твърдеше, че той е ръководил тая работа? Попитайте го колко сух бульон е взела със себе си експедицията, колко макарони, сухари и кафе. Защо той никога не е споменавал по-рано за тоя фон?

Корабльов изтри с кърпа очите и мустаците си. Той извади от стенното долапче ракия, наля си половин водна чаша и веднага отля обратно малко от нея с трепереща ръка. Изпи ракията и седна.

— Е добре, сега е все едно. — И той махна с ръка. — Но колко сляп съм бил, страшно сляп! — каза той изведнъж пак с отчаяние. — Трябваше да я убедя, че това е невъзможно, невероятно, че дори ако това е Николай Антонич — все едно, за несполуката на такова огромно дело не бива да се стоварва вината върху един човек. Можех да кажа, че ти настояваш за него, защото го мразиш.

Слушах мълчаливо Корабльов. Винаги съм го обичал и бях свикнал да го уважавам и ми беше неприятно да го виждам в такъв жалък вид. Той подсмърчаше като жена, косите и мустаците му бяха разчорлени.

— Мразя ли го или не — казах спокойно, — това няма нищо общо с работата. И аз изобщо не зная какво искате да кажете с това. Че съм настоявал нарочно ли, т.е. от подли лични подбуди?

Корабльов мълчеше.

— Иван Павлич!

Той все мълчеше.

— Иван Павлич! — викнах с все сила. — Вие мислите, че аз съм се намесил в тая работа нарочно, за да отмъстя на Николай Антонич. Ето защо вие казахте, че дори ако това е той, а не някакъв си фон — все едно, за несполуката на едно такова огромно дело не бива да се обвинява един човек. Вие смятате, че съм виновен за всичко аз? Да? Смятате ли?

Корабльов мълчеше. Притъмня ми пред очите и аз чух как силно и бавно бие сърцето ми.

— Иван Павлич — казах аз с треперещ, но решителен глас. — Сега на мен ми остава, ако ще да умра, но да докажа, че съм прав. И аз ще го докажа. Още днес ще отида при Николай Антонич и ще го помоля да ми покаже тия документи и писма. Той е убедил вас, че в писмото става дума не за него, а за някакъв фон. Нека и мене убеди.

— Прави, каквото искаш — каза унило Корабльов.

Аз си отидох. Той не мръдна от мястото си, тъй си остана до печката, уморен и в пълно отчаяние. Ние и двамата бяхме в отчаяние, но у мене към това чувство се прибавяше някаква хладнокръвна ярост, а той беше безнадеждно уморен, стар и съвсем самин в пустата, студена квартира.