Вениамин Каверин
Двамата капитани (14) (Роман в два тома)

Тринадесета глава
Далечно изпращане

Навярно беше вече към два часа след полунощ, аз отдавна спях и се събудих от някакъв вик. Тютюнев дим висеше неподвижно над масата, всички отдавна си бяха отишли, моят пастрок отдавна спеше на пода, разперил ръце и крака. Викът се повтори, аз познах гласа на леля Даша и отидох до прозореца. Някаква жена лежеше на двора и леля Даша й духаше шумно в устата.

— Лельо Дашо!

Сякаш без да ме чуе, леля Даша скочи, кой знае защо, обиколи къщата ни и потропа на прозореца.

— Вода дайте! Пьотр Иванич! Аксиня лежи там!

Отворих вратата, тя влезе и почна да буди моя пастрок.

— Пьотр Иванич! Ох, господи! — Моят пастрок само мучеше. — Саня, трябва да я пренесем тук, навярно е паднала на двора и зле се е ударила. Пьотр Иванич!

Със затворени очи моят пастрок седна, след това отново легна. Не можахме да го събудим.

Цяла нощ се въртяхме около мама и едва на сутринта тя дойде на себе си. Тя просто беше припаднала, но падайки, си беше ударила главата о камъните и за нещастие ние узнахме това от доктора едва на другия ден вечерта. Докторът заръча да туряме на главата й лед. Но да се купува лед се стори странно на всички и леля Даша реши вместо лед да й туря мокра кърпа на главата.

Помня как Саня припваше на двора, мокреше кърпата във ведрото и се връщаше, като изтриваше сълзите си с ръка. Мама лежеше спокойна, бледна както винаги. Тя не попита ни веднъж за пастрока, който си отиде на другия ден в своя батальон, но затова пък нас — мене и сестра ми — не ни пущаше ни на крачка от себе си. Мъчително й се повдигаше, всяка минута свиваше очи, сякаш се стараеше да види нещо и, кой знае защо, това не харесваше никак на леля Даша. Мама боледува три седмици и като че ли вече започваше да се поправя. И изведнъж нещо я „прихвана“.

Веднъж се събудих призори и видях, че тя седи на леглото, спуснала на пода босите си крака.

— Мамо!

Тя ме погледна изпод вежди и изведнъж разбрах, че не ме вижда.

— Мамо! Мамо!

Все със същото внимателно, строго изражение тя отстрани ръцете ми, когато исках да я накарам да си легне…

От тоя ден тя престана да се храни и докторът заръча да я храним насила с яйца и масло. Това беше прекрасен съвет, но ние нямахме пари, а в града нямаше ни яйца, ни масло.

Леля Даша я хокаше и плашеше, а мама лежеше разсеяна, мрачна, прехвърлила на гърди черната си коса, и не продумваше ни думица. Само веднъж, когато леля Даша, отчаяна, заяви, че знае защо тя не яде — не иска да живее, затова не яде, — мама промърмори нещо, начумери се и се обърна на другата страна.

Тя бе станала много мила с мене, откакто заболя, и дори като че ли ме бе обикнала не по-малко, отколкото Саня. Често тя дълго ме гледаше внимателно и сякаш с някакво учудване. Никога тя не бе плакала преди разболяването си, а сега плачеше всеки ден и аз разбирах защо плаче. Тя съжаляваше, че по-рано не бе ме обичала, разкайваше се, че бе забравила баща ми; може би молеше прошка зарад Смешника, зарад всичко, което той правеше с нас. Но някакво вцепенение ме беше обхванало. Бях непохватен, нищо не правех, за нищо не мислех.

Такъв беше и нашият последен разговор — нито аз, нито тя произнесохме дума. Тя само ме повика при себе си и ме хвана за ръката, като клатеше глава и с мъка задържаше треперещите си устни. Разбрах, че иска да се прости с мене. Но аз стоях като пън, навел глава, и упорито гледах към пода.

На другия ден тя умря…

В пълна походна униформа, с пушка на рамо, с бомба на пояс, моят пастрок плачеше в коридора, но, кой знае защо, никой не му обръщаше внимание…

Ние със сестра ми седяхме на двора и всички се спираха до нас и ни говореха все едно и също: „Жал ви е за майка ви, нали?“ или „Сега сте останали сираци, бедните.“ Това беше някакъв страшен обред — и туй, че бабите, които идваха у Сковородникови да играят на карти, се бяха затворили у нас, а след това със запретнати поли и засукани ръкави изнасяха кофи вода, сякаш бяха мили пода, и туй, че леля Даша тичаше за някаква си „попътна“. Мене ми се струваше, че ние трябва да седим на двора, докато се свърши тоя обред. И ние седяхме и чакахме.

Много години по-късно прочетох у Балзак, че „наблюдателността се изостря от страданията“, и тутакси си спомних тия дни, когато обреждаха, опяваха и погребваха майка ми. Запомнил съм всяка дума, всяко движение — и свое, и чуждо. Разбрах защо първия ден всички говореха шепнешком при майка ми, която лежеше на масата с икона в кръстосаните ръце, а след това все по-високо и най-после с обикновения си глас. Те бяха свикнали — и Сковородников, и пастрокът, и леля Даша, — вече бяха свикнали с това, че тя е мъртва! С ужас забелязах, че изведнъж и самият аз почвах да мисля за друго.

Нима и аз бях свикнал, нима мисля за ашика, натъпкан с олово, който Петка ми беше подарил отдавна, а поради смъртта на майка ми още не бях успял да го опитам! И тутакси, разкаян, принуждавах себе си да мисля за нея.

Тъй беше и в деня на погребението.

Саня я болеше глава и я оставиха вкъщи. Пастрокът, който от сутринта беше извикан в батальона, закъсня за изнасянето на тялото и като го чакахме цели два часа, тръгнахме сами подир ковчега — Сковородников, леля Даша и аз.

Те вървяха пеша, леля Даша се държеше за някаква скоба, за да не изостане, а мен ме поставиха на колата.

Срам ме е, като си спомням, но чувствувах гордост, когато познати момчета ни срещаха по пътя и като се спираха, изпровождаха с очи нашата процесия или когато някой се присъединяваше към нас за две-три минути, за да попита кого погребват. Започвах тутакси да се осъждам за това. Но ние карахме все по-нататък и по-нататък, равнодушният колар с каскет и мръсна дълга горна дреха подвикваше на дръгливия си кон и мисълта ми започваше отново да се лута бог знае къде — далеч от тоя беден, едва покрит с бяло парче погребален ковчег.

Ето улица Задстенна; покрай градската стена дървени огради запречваха дупките, за да не може никой да се промъква без билет в Лятната градина. И никой освен нас с Петка не знаеше, че на предпоследната ограда можеха да се отместят две дъски — и, хоп, в градината! Ако искаш, слушай музика; ако искаш, накъсай скришом шибой в градината и след представлението го продавай на публиката по пет копейки за китка!

Ето кадетския корпус; коли с дюшеци стоят на двора и хора в светли шинели, офицери или гимназисти, кой знае защо, мъкнат дюшеци и запушват с тях прозорците на втория етаж. Ето Афонина могила, за която разправяха в града, че това било засипана черква и че в нощта срещу Възкресение Христово се чувало изпод земята пеене. Нещо се мърдаше на Афонината могила и като се вгледах, забелязах същите светли шинели, които се мяркаха сред струпаните клони.

И изведнъж се сепнах. Спомних си, че още когато минахме през Пазарния площад, пред вратата на Управлението стоеше часовой, в градината зад решетката припкаха бързо някакви хора в цивилно облекло и един от тях мъкнеше картечница. Магазините бяха затворени, улиците — пусти, оттатък Сергиевска улица не срещнахме ни един човек. Какво ли се беше случило?

Коларят в мръсната дреха бързаше и току шибаше коня. Леля Даша и Сковородников едва насмогваха. Излязохме на Посакския пущинак — така наричаха едно празно мръсно място между града и Посадата, оттам имаше наклон към реката, към Воденичния мост… Нещо затрака в далечината, коларят уплашено се огледа и нерешително вдигна камшика. Леля Даша ни настигна и почна да се кара:

— Ти полудял ли си, бе? Да не би дърва да караш!

— Стрелят — мрачно възрази коларят.

Наклонът към реката беше издълбан в склона и няколко минути вървяхме, без да виждаме нищо встрани. Някъде се стреляше, но все по-рядко. Воденичният мост, от който неведнъж съм ловил мренки, се виждаше вече… Изведнъж коларят се изправи, размаха камшика… Конят се дръпна напред и ние препуснахме край брега, като оставихме далеч зад себе си Сковородников и леля Даша.

Навярно това бяха куршуми, защото дребни тресчици започнаха да отхвърчат от погребалната колесница и една попадна право в лицето ми. Стълбът на капрата, за който се държех с ръка, изведнъж се разклати, заскърца, колата се друсна и той падна на пътя. Чуваше се как някъде отзад вика Сковородников и хока с плачлив глас леля Даша.

Като нахлузи каскета си още по-ниско и въртеше камшика над главата си, коларят препускаше коня право към моста, като че ли не виждаше, че входът му е заприщен с някакви греди, дъски и тухли. Трас! Конят се стъписа назад, дръпна се надясно, наляво и спря.

Сред хората, които изскочиха насреща ни иззад гредите, открих познатия ми словослагател, който миналата година живееше под наем у гледачката в съседния двор. В ръцете му имаше пушка, а на кожения му колан, който изглеждаше някак странно върху обикновеното му палто, стърчеше наган. Всички те бяха въоръжени, някои имаха дори саби.

Коларят слезе, запретна дрехата си, като мушна камшика в ботуша, почна да се кара.

— А бе, не виждате ли, че това е погребение? Насмалко коня щяхте да застреляте!

— Ние не сме стреляли, попаднал си под куршумите на кадетите — възрази словослагателят. — Ами ти не виждаш ли, глупако, барикадата?

— Как се казваш? — крещеше коларят. — Вие ще отговаряте! Кой ще плаща за поправка на повредите? — Той ходеше около колесницата и пипаше с пръсти ударените места… — Вие сте ми счупили спицата!

— Глупак — каза отново словослагателят, — казва ти се, че не сме ние. Ще седнем да стреляме по погребален ковчег. Глупак!

— Кого погребваш, момче? — попита ме тихо един възрастен човек с калпак, на който вместо кокарда имаше червена лента.

— Мама — едва отговорих аз.

Той сне калпака си.

— Вие, другари, по-тихо — каза той. — Погребение е това. Ето момчето изпровожда майка си. Все пак не е добре.

Всички ме погледнаха. Навярно видът ми е бил доста жалък, защото когато всичко беше уредено и леля Даша разплакана ни настигна и през мелницата излязохме на моста, аз намерих в джоба на куртката си две парчета захар и един бял сухар.

Измъчени, ние се върнахме след погребението по другия бряг на Песчинка вкъщи.

Над града светеше — горяха казармите на Красноярския полк. При понтонния мост Сковородников се обади на познатия си постови и се започна дълъг разговор, от който нищо не разбрах: някой някъде отвинтил релсите, конен корпус отивал срещу Петроград, гарата била заета от батальона на смъртта. Името на Керенски се повтаряше с разни добавки всекиминутно. Аз едва стоях на крака, леля Даша охкаше и въздишаше.

Сестра ми спеше, когато се върнахме. Без да се събличам, седнах до нея на леглото.

Не зная защо, тая нощ, първата нощ, когато бяхме останали сами, леля Даша не нощува у нас. Тя ми донесе каша, но мене не ми се ядеше и тя постави чинията на прозореца. На прозореца — не на масата, където сутринта бе лежала мама. Сутринта, а сега е нощ. Саня спи не на нейното легло, на мястото, където тя лежеше с венец на челото, с „попътна“ в ръката — аз не знаех, че тъй се нарича тая увита на тръба хартия.

Станах и отидох при прозореца. На двора беше тъмно, а над реката светеше, ивиците от черен дим ту припламваха, ту изчезваха.

Казармите горят, но нали те са оттатък железницата, далеч, съвсем в друга посока! Аз си спомних как тя ме бе хванала за ръката, като клатеше глава и се мъчеше да не плаче. Защо не й казах нищо? Тя така чакаше поне една дума.

Вълните налитаха на брега — навярно бе духнал вятър — и почна да ръми дъжд. Дълго, без да мисля за нещо, аз гледах как големите тежки капки се стичат по стъклото — отначало бавно, след туй все по-бързо и по-бързо.

Присъни ми се, че някой силно дръпна вратата, втурна се в стаята и смъкна мокрия си шинел на пода. Аз не се сетих изведнъж, че това съвсем не е сън. Пастрокът ми се мяташе насам-натам из къщи и бързо смъкваше формената си рубашка. Като скърцаше със зъби, той я смъкваше, а тя се запъваше, залепнала за гърба му. Гол, само по гащи, той се спусна към сандъка и извади от него раницата си.

— Пьотр Иванич!

Той ме погледна бързо и нищо не отвърна. Космат и потен, бързо изваждаше долните си дрехи от сандъка и ги тъпчеше в раницата. Сгъна одеялото, притисна го с коляно и стегна с ремък. През всичкото време той мърдаше злобно устни и стиснатите му зъби се виждаха — едри и дълги като на вълк.

Той облече три рубашки, а четвъртата пъхна в раницата. Навярно беше забравил, че не спя, иначе може би щеше да се засрами да дръпне от гвоздея и да пъхне в раницата и маминото кадифено жакетче.

— Пьотр Иванич!

— Мълчи! — каза той, като вдигна глава. — Всичко отиде по дяволите!

Той се преобу, облече шинела си и изведнъж съгледа на ръкава черепа и костите. Като псуваше, той съблече отново шинела и почна да къса със зъби черепа и костите. След това метна раницата на гръб — и за цели десет години тоя човек изчезна от моя живот! Бяха останали само калните следи по пода и една празна тенекиена цигарена кутия, в която той държеше копчета и цветни карфици.

Всичко се разясни на другия ден. Военнореволюционният комитет бил обявил в града съветска власт. Батальонът на смъртта и доброволците се вдигнали против него, но били разбити.