Вениамин Каверин
Двамата капитани (66) (Роман в два тома)

Осма глава
Семейството на доктора

Цяла зима разчитах дневниците, а между това животът ми в Заполярие си вървеше по своя път. Возех в Красноярск инструменти за бичкиджийниците и в края на краищата доведох тоя маршрут до осем и половина летателни часа. Пренасях изследователски групи в Норилск, возех учители, лекари, партийни дейци в затънтените ненецки райони. С известния летец М. бях на остров Диксон. Случваше ми се да летя по притоците на Енисей, Курейка и Долна Тунгуска.

Но като се връщах в Заполярие, най-напред отивах у доктора, разбира се, след обръсване и баня.

Привързах се много към доктора и семейството му и струва ми се, че и те ме обикнаха. Беше много смешно, дето докторът се отнасяше към мене като към свое произведение — дори някога примижаваше с едно око, сякаш все пак съвсем не вярваше, че съм същото онова слабичко черно момченце в големи панталони, което някога повтаряше: „кура, седло, ящик“. Разбира се, сега той не ми се струваше така загадъчен, както на село в детинството ми. Но и сега никога не можеше да се каже какво ще почне да върши в следната минута. Той можеше например през време на разговор да ви подхвърли изведнъж стола си и вие трябваше непременно да го хванете и да го хвърлите обратно. И след няколко минути такава гимнастика сядаше на стола си, ни лук ял, ни лук мирисал, и разговорът продължаваше. На ненците, сред които имаше истински приятели, той обичаше да декламира Козма Прутков.

Те идваха при него, мургави, чернокоси, широколики, в еленови шуби, обшити с бисер. Седяха и разговаряха, а елените, сиви, с печални очи, запрегнати във високите шейни, стояха дълго пред входа.

Докторът говореше ненецки и ненците идваха при него да се съветват — понякога по много важни работи. Не всичко им беше ясно в новия строй и те не се доверяваха на някакъв си Васка — председателя, който се считал в тундровия съвет за главен специалист по колхозните въпроси. Тъй веднъж бяха дошли да питат как трябва, според доктора, да се постъпи с един разбойник: сами ли да го убият или да го предадат на властите. Други пък бяха дошли да разберат какво мисли докторът за примуса — бива ли я тая машинка за домакинството.

И докторът им доказваше надълго и широко, че разбойника трябва да предадат на властите, че примуса го бива за домакинството, и ненците го слушаха мълчаливо, със сериозно детинско изражение. Впрочем скоро се случи и аз да държа голяма реч пред ненците за примуса — но за това по-долу.

Във всеки случай това беше здрава дружба и докторът ми разказваше, че тя почнала, след като той устроил в едно ненецко село Хабарово глистогонен пункт. Това било същинско тържество на медицината. Докторът бил наречен „гонител на червеите“ и славата му се разнесла по тундрата…

В докторската къща имаше много зверове: котка Филка, костенурка, таралеж и бухал, който живееше под масата и крещеше „ай-ай-ай“, когато сядаха да обядват. Всичко това съставяше стопанството на Володя — плюс две кучета, Буска и Тога, които той учеше да теглят шейна; ненците му бяха подарили прекрасни хамути, украсени с ивички от мамонтова кожа. Много ми харесваше това, че Володя не се хвалеше със стиховете си. Това беше неговата тайна и през цялата зима само веднъж го чух да декламира стихове. Отначало той дълго си ги мърмори под носа, като не знаеше, че съм в съседната стая и всичко чувам. След това ги произнесе на глас, с чувство:

Евенчето Чолкар от училище се връща.

Грей усмихната луната в детските очички,

Бързо скочи от шейната и замахна със ръка.

Вкъщи носи детска свежест и радост на всички.

След това почна отново да си мърмори под нос.

Разказах му историята на капитан Татаринов и му обясних какво значение имат за тая история дневниците на покойния Климов. И всеки път, когато отивах в дома на доктора с нова разчетена страница, явяваше се Володя и слушаше нашите разговори с такова развълнувано лице, че докторът и аз се споглеждахме и докторът го прегръщаше през раменете. Без съмнение не едно стихотворение беше посветено на тая история и по тоя начин животът на капитан Татаринов е описан не само в проза.

Докторът се заинтересува от болестта, за която пишеше щурманът — отначало това спъване на краката, след това на езика и бърза безпричинна смърт, — и Володя напомни, че от същата болест умрял Еванс, спътникът на капитан Скот.

— Скот пише, че от тая болест умират най-силните — каза той, като се изчерви. — Той мисли, че това е нещо психическо.

Но особено го порази моето предположение, че може би шхуната още стои с мъртвата си команда сред ледовете край някакъв безлюден остров. Той искаше да попита нещо, но замълча, само отвори по детински уста и цялото му лице, кожата, дори шията настръхнаха от вълнение…

Главният човек вкъщи беше, разбира се, Ана Степановна. Всички я слушаха, дори бухалът, който никого не слушаше и винаги казваше на доктора с укор: „ай-ай-ай“. Ненапразно ненците казваха на доктора: „Ой, хубаво е да имаш такъв голям жена“. Тя вдъхваше уважение. Не само вкъщи, но в целия град се вслушваха в думите й.

Тя беше от едно известно морско семейство и баща й, чичо й и всичките й братя плаваха като капитани на морски и речни параходи. Понякога по време на Карските експедиции — тъй наричат в Заполярие месеците август и септември, когато нашите ледоразбивачи прекарват през Карското море съветските и чуждестранни параходи — тия братя и чичото се появяваха в къщата, също така високи и яки като Ана Степановна, с големи мустаци и големи носове.

Към историята на капитан Татаринов Ана Степановна се отнесе от една гледна точка съвсем неочаквана за нас.

— Нещастните жени! — каза тя, макар че за жените не се споменаваше ни дума. — Чакат година-две, а той може би отдавна е умрял и следа не е останала от него, а те все чакат, все се надяват: може би ще се върне! Ами безсънните нощи? Ами децата! Какво да се каже на децата? Ами тия безнадеждни чувства, от които по-добре е сама да умреш! Не, вие недейте ми приказва — каза силно Ана Степановна, — аз съм виждала това със собствените си очи. И ако такъв човек се завърне, разбира се, той е герой, дума да не става. Но и тя е героиня!