Вениамин Каверин
Двамата капитани (17) (Роман в два тома)

Шестнадесета глава
Първият ми полет

Хубаво се спи, когато над главата ти има покрив! Хубаво е при двадесетградусов студ да седиш пред малката тенекиена печка, да цепиш и хвърляш в нея дърва, докато забумтят кюнците! Но още по-хубаво е, като размерваш сол или брашно, да си мислиш, че заради тая работа ти е обещан самият Туркестан! Бяхме попаднали в свърталище на инвалиди-спекуланти. Господарят на свърталището, един куц поляк с попарена муцуна, ни беше обещал да ни вземе със себе си в Туркестан. Оказа се, че това не било град, а страна със столица Ташкент, същия Ташкент, където след две-три седмици отиват нашите инвалиди.

Пазарихме се да опаковаме на тия мошеници продукти. Надница не получавахме — само храна и нощуване. Но се радвахме и на това.

Ако не беше господарката — жената на куция спекулант, животът просто не би бил лош! Но господарката ни дотегна до смърт.

Дебела, с изпъкнали очи, като друсаше корема си, тя току довтасваше в бараката, където опаковахме продуктите, да види дали всичко си е на мястото.

— Пфе. А пфе! Як сен поважать то робиц^[1]!

Робиц не робиц, ама действително не беше лесна работа да мериш например шунка и да не си отщипнеш поне мъничко от нея. Захарта на бучки сама се пъхаше в ръкавите и джобовете ни. Но ние се държахме. Ех, ако знаехме, че ще видим Туркестан, когато видим ушите си, на старата вещица наистина щяха да липсват някои работи!

Веднъж (ние работехме вече трети месец в свърталището) тя дотича при нас само по халат. В ръцете й висеше катинарът, с който бараката ни се затваряше през нощта. С опулени очи тя се спря на прага, огледа се наоколо и побледня:

— Да не тропате, да не блъскате — пошепна тя и се хвана за главата. — Да не викате! Да мълчите!

Ние не бяхме успели да се опомним, когато тя, задъхана, щракна ключалката, окачи катинара и си отиде.

Това беше тъй неочаквано, че цяла минута ние действително мълчахме. След това Петка изпсува и легна на пода. Аз също легнах и почнахме да гледаме — под вратите имаше една тясна цепка.

Отначало всичко беше тихо — пуст двор, топящ се сняг с жълти, налени от вода следи. След това се появиха непознати крака в здрави черни ботуши — един чифт, втори, трети. Краката отиваха към задния вход през двора. Двата чифта изчезнаха, третият остана пред входа. До него тропна приклад.

— Милиция — прошепна Петка и скочи. В тъмнината той ме блъсна с глава и аз прехапах езика си. Но не ми беше до езика, аз само го поизплезих, за да се разхлади.

— Трябва да се бяга!…

Кой знае, може би моят живот би тръгнал по друг път, ако бяхме взели със себе си една връв. Върви имаше, колкото щеш, в бараката. Но ние се сетихме за тях едва когато бяхме вече на тавана. Бараката беше каменна, с таван, покривът беше с един наклон и на задната стена имаше кръгла дупка, която гледаше към съседния двор.

Петка надзърна през тая дупка и се огледа. Той си беше одраскал бузата, когато в тъмнината къртихме на тавана дъски, и сега всяка минута си изтриваше кръвта с пестник.

— Да скочим ли, а?

Но не беше лесно да се скочи от пет-шест метра през една малка дупка в гладката стена — освен надолу с главата, като във вода. Трябваше да се промъкнеш през дупката с краката навън, да седнеш свит на три и като се оттласнеш с цялото тяло, да паднеш долу. Петка така и направи. Аз още си мислех дали да се върна за връв, а той вече седеше в дупката. Той не можеше да се обърне. Само каза:

— Нищо, Саня, по-смело.

И изчезна. Със свито сърце погледнах подире му. Нищо, той бе паднал щастливо върху мокрия куп сняг оттатък оградата, която на това място стоеше много близо до бараката.

— Хайде!

Промъкнах се и седнах, като си свих коленете. Сега целият съседен двор се виждаше — едно малко момиченце се возеше на шейничка край един старинен, с колони, дом, една врана беше кацнала на капчука. Ето момиченцето се спря и с любопитство ни погледна. Враната също ни погледна, но равнодушно, и се обърна, като сви глава между крилете.

— Хайде!

Освен момиченцето и враната в двора имаше още един човек с кожено палто. Той стоеше на мястото, гдето нашата къща се допираше до чуждия двор. Аз видях как той си допуши цигарата, хвърли я и спокойно тръгна към нас.

— Хайде! — отчаяно извика Петка.

Изведнъж всичко се раздвижи, когато започнах да се оттласквам полека с ръце. Враната хвръкна, момиченцето изплашено се стъписа. Петка се спусна с всички сили към вратата, човекът с коженото палто се затече след него. В тая минута аз разбрах всичко. Но беше вече късно — аз летях надолу.

Такъв беше първият ми полет — надолу по права линия, от височина пет метра, без парашут. Не мога да кажа, че той беше сполучлив. Блъснах се с гърди в оградата, скочих и паднах. Последното, което видях, беше Петка, който успя да изскочи на улицата и да захлопне вратата пред самия нос на човека с коженото палто.