Алън Фолсъм
Претендентът (98)

18

— Уиски — нареди лорд Престбъри. — С две чаши. Донеси ни бутилката.

Барманът беше червендалест, пълничък младеж с колосано бяло сако, който стоеше зад тежкия дъбов бар в една много тайна кръчма в недрата на Уитуърт Хол. Толкова тайна, че в момента вътре нямаше никой друг освен тях тримата.

След минута лорд Престбъри и Никълъс Мартин се настаниха на една масичка в дъното, на която бяха поставени двете им чаши и бутилка от специалното малцово уиски на лорд Престбъри, което носеше личния му етикет.

Мартин не се съмняваше защо са дошли тук. Лорд Престбъри очевидно знаеше за отношенията му с неговата дъщеря, характерът им го отвращаваше и той беше твърдо решен да им сложи край веднага, като вероятно беше готов да заплаши Никълъс с изключване от университета, ако се опита да възрази. Не беше трудно да му влезеш в положението. Никълъс Мартин нямаше благородническа титла, нито знатен произход, нито пари, а на всичко отгоре беше и американец.

— Току-що се запознахме, мистър Мартин — започна бащата на лейди Клем. Той наля по три пръста уиски в двете чаши, после вдигна очи и се вторачи в младежа пред себе си, преди да продължи. — Често ме обвиняват, че съм груб, защото винаги казвам каквото мисля. Така съм устроен и не знам дали бих се променил, ако можех.

Лорд Престбъри изведнъж надигна чашата си и пресуши половината уиски на една глътка, а после я остави на масата и отново погледна Мартин в очите.

— С това условие бих искал да ви задам един директен и много личен въпрос.

Точно тогава тежката дъбова врата, през която бяха влезли преди малко, отново се отвори и вътре влязоха още двама членове на Двора. Те кимнаха на Престбъри и се насочиха към бара. Той ги изчака да заговорят с бармана, после отново се обърна към Мартин и сниши глас:

— Прав ли съм да мисля, че праскаш дъщеря ми?

Господи боже! Мартин сведе очи към чашата пред себе си. Наистина беше груб и много личен въпрос. Бащата знаеше. Сега просто настояваше за потвърждение.

— Аз…

— Мистър Мартин, всеки истински мъж знае дали праска някого, или не. И на кого точно го набутва. Отговорът е лесен. Да или не?

— Аз… — Пръстите на Мартин се сключиха около чашата, той я вдигна и я пресуши.

— Познаваш я от осем месеца. Тя е причината да постъпиш в този университет. Нали?

— Да, но…

Лорд Престбъри го изгледа вторачено, после отново напълни чашите им.

— Боже мой, човече, та аз знам цялата история. Запознали сте се в „Балмор“, където си настанил сестра си на лечение. Бил си травмиран от професионален инцидент и не си знаел какво да правиш с живота си. Ландшафтната архитектура била твоята детска мечта, така че по настояване на Клемънтайн си решил да я превърнеш в реалност.

— Тя ли ви каза всичко това? — попита изумен Мартин.

Нямаше представа, че лейди Клем е разказала на баща си каквото и да е за него, освен че е един от нейните студенти.

— Не, сър, сам си го измислих. Естествено, че тя ми го каза.

Ръката на лорд Престбъри изведнъж се стрелна над масата и сграбчи тази на Мартин.

— Не съм дошъл да причинявам проблеми, мистър Мартин. Просто изпитвам сериозни притеснения за дъщеря си. Знаеш, че не се виждаме често. Със сигурност се виждаме по-рядко, отколкото на мен ми се иска. Но тя наближава трийсетте. Облича се като стара мома от моето време, дори отпреди него. Сигурен съм, че познавам правилата на този университет и по-добре от теб. Преподавателите и студентите не бива да спят в едно легло. Добро правило. Полезно. Но, за бога, тя говори за теб като за своя най-добър приятел на света. И точно затова се притеснявам. И това е причината да настоявам да ми кажеш, като мъж на мъж, дали й го набутваш, или не.

— Не, сър… — излъга Никълъс Мартин.

Нямаше намерение да попада в някои от прословутите капани на стареца. Както го умоляваше за честен отговор, така щеше да го атакува със собственото му самопризнание.

— Не?

— Не.

— О, човече, за бога. — Лорд Престбъри пусна ръката на Мартин. Той се облегна назад, но едва миг по-късно отново подскочи и се наведе над масата. — И защо не, за бога? — попита с дрезгав шепот. — Да не би да не я намираш за привлекателна?

— Намирам я за изключително привлекателна.

— Тогава какъв ти е проблемът? Вече трябваше да има поне две деца!

Лорд Престбъри надигна чашата си и отново опъна яко от уискито.

— Добре тогава — каза решително. — Щом не си ти, тогава поне не знаеш ли за някой младеж, който все пак я праска?

— Не, сър, не знам. И, с цялото ми уважение, ми е много трудно да продължавам този разговор. Ако ме извините…

Мартин понечи да се изправи.

— Седнете, сър!

Двамата други членове на Двора погледнаха към тях от бара. Никълъс Мартин бавно седна обратно на мястото си. Без да откъсва уплашения си поглед от лорд Престбъри, той напипа чашата си и отпи от уискито.

— Вие не разбирате, мистър Мартин — каза лордът, очевидно разстроен. — Както ви казах, не прекарвам много време с дъщеря си, но за целия си живот в Манчестър тя е водила мъж в къщата само два пъти. При това не беше един и същ. Съпругата ми почина преди тринайсет години. Лейди Клемънтайн е единственото ми дете. Започва да ме обзема смъртен страх, че поради ролята си на единствен родител… независимо от всички рицарски звания, членството в Камарата на лордовете и проклетия ми знатен произход аз съм отгледал… — Той се наведе още по-напред и прошепна: — Едно лесби.

— Едно какво?

— Лесби.

— Не ви разбирам. — Мартин отново отпи от уискито си и се приготви за следващия удар.

— Лесбийка — поясни лордът.

Мартин реагира неволно, като глътна наведнъж цялото количество уиски, което държеше в устата си. Чистият скоч едва не го задави и той се закашля шумно, като привлече вниманието на двамата мъже от бара. Лорд Престбъри не им обръщаше внимание, а го гледаше право в очите.

— Моля те, кажи ми, че не съм прав — каза той, готов за най-лошото.

Но отговорът на Никълъс Мартин, какъвто и да следваше, така и не се чу, защото в същия този миг всички противопожарни аларми в Уитуърт Хол писнаха едновременно.