Алън Фолсъм
Претендентът (9)

8

Юниън Стейшън, 7:50 сутринта

Детективи Полчак и Лий се появиха на 12-и перон, където чакаше Макклачи. Лен Полчак беше на петдесет и една, бял, висок около 170 сантиметра, тежък около сто килограма. Рузвелт Лий беше на четирийсет и шест, чернокож и поне с трийсет сантиметра по-висок от него — изсечен като от скала гигант, бивш професионален играч на американски футбол, който все още беше в отлична форма. Полчак беше в Отряд 5–2 от двайсет и една години, а Лий от осемнайсет и въпреки различията във възрастта, ръста и расата си те бяха толкова близки, колкото изобщо е възможно за двама мъже без роднинска връзка. Близостта им беше родена в годините, които бяха прекарали заедно — в една и съща скука, в едно и също напрежение, в една и съща опасност и едно и също изумление пред това колко ужасни неща могат да си причинят хората. Поради времето, прекарано заедно, и общия си опит всеки от тях инстинктивно знаеше какво мисли другият и какво се кани да направи във всеки един момент и това чувство им подсказваше, че партньорът във всеки един момент е готов да те защити, както и ти самият си готов да защитиш него.

В целия отряд беше така, защото традицията повеляваше, че никой не е по-важен от другите, дори командирът. Да се работи на такова място се изискваше особен характер и да се получи покана за присъединяване към отряда не беше лесно. Първо някой трябваше да препоръча въпросния детектив, после кандидатът беше наблюдаван дискретно в продължение на седмици или дори месеци, преди всички да одобрят кандидатурата му и той да получи покана. А след като бъдеше приет в 5–2 и положеше клетва за вярност към отряда и останалите му членове, човек оставаше в него завинаги. Единствените начини да го напусне бяха уволнение по болест, смърт или пенсиониране. Такива бяха правилата. С времето в отряда се беше установило усещане за близост, което не съществуваше в други подобни формирования на полицията, и колкото по-дълго работеше човек там, толкова по-силна ставаше тази връзка.

Точно в това вярваха Полчак и Лий, когато поеха по перона към мястото, където стоеше и ги гледаше Макклачи. Всеки от тях мислено отброяваше минутите до момента, в който щеше пристигне експресният влак и техният картоиграч щеше да слезе.

7:55 сутринта.

Джон Барън го беше видял ясно само веднъж, когато за момент остави картите и мина по пътеката, за да отиде до тоалетната в края на вагона. Но дори тогава беше зърнал обекта само за миг и не можа да си състави представата, която му беше нужна — дали в погледа му има решителност, как се движи и дали ръцете му са готови за действие. Така стана и няколко минути по-късно, когато човекът се върна и мина покрай него, а после седна на мястото си, без да се обръща. Не беше достатъчно.

Барън се обърна към младото момиче на седалката до себе си. Тя беше със слушалки и гледаше през прозореца, като неволно потропваше в такт с музиката. Притесняваше го най-вече фактът, че беше напълно невинна, но че въпреки това и тя, и всички останали пътници щяха да бъдат подложени на този риск. Ситуацията беше потенциално смъртоносна и без съмнение точно това беше причината техният човек да избере пътуването с влак — така беше обграден от невинни хора, които неволно му служеха за щит. Беше и основната причина просто да не скочат върху него и да го заловят, докато се разхожда из вагона.

И все пак въпреки увереността му, че ще пипнат престъпника без инциденти, имаше нещо неуловимо, което го притесняваше, и колкото повече се приближаваха до Лос Анджелис, толкова повече се задълбочаваше чувството. Може би бяха нерви, които го измъчваха почти през цялото време. Тревогата му за останалите пътници вървеше ръка за ръка с липсата на опит в сравнение с останалите в отряда. Може пък и да беше желанието да бъде достоен за честта, която му бяха оказали, когато го поканиха да се присъедини към тях. Или пък описанието на престъпника — „да се смята за въоръжен и крайно опасен“, — което бяха издали от полицията в Чикаго. А защо не и комбинацията от всичко това? Във въздуха се усещаше нарастващо и крайно неприятно напрежение. Усещане, че всеки момент ще се случи нещо неочаквано и ужасно. Сякаш техният човек вече знаеше кои са те тримата и защо са там и беше планирал действията си с два-три хода напред. Сякаш вече знаеше какво ще предприеме, когато часът му удари.