Алън Фолсъм
Претендентът (71)

71

4:57 сутринта

Когато Барън и Халидей влязоха, Реймънд седеше на стол под единствената флуоресцентна лампа в помещението. Ръцете му бяха заключени с белезници пред тялото, от лявата му страна стоеше Полчак, а от дясната — Лий. Валпарайсо беше на няколко метра пред тях, подпрян на един работен тезгях, и продължаваше да държи нещо в ръка — чаша с кафе. В полумрака зад тях се виждаше стар фолксваген костенурка, подобен на някаква странна скулптура — гумите и прозорците му бяха облепени с хартия, а корпусът на колата беше бял като скелет. Всичко наоколо — стените, подът, оборудването, вратите и прозорците — светеше в същия призрачен нюанс на бялото, продукт на дългогодишна работа с боя в затворено помещение, където миниатюрните капчици сякаш всмукваха цялата налична светлина. Все едно бяха попаднали в гробница.

Халидей затвори вратата зад гърба си и двамата с Барън влязоха. Барън забеляза, че Реймънд го следи с очи. Погледът на задържания беше отчаян, умоляващ, сякаш очакваше помощ от него. Дори да искаше да му помогне, Барън нямаше как да го направи. Ако се опиташе да се намеси, щяха да убият и него. Можеше само да стои и да гледа.

Реймънд продължаваше да не откъсва поглед от него. И едва тогава Барън разбра какво има предвид. В очите му се четеше не толкова страх, колкото наглост. Той не молеше за помощ. Изискваше я.

А това беше грешка, защото Барън не просто се обиди, но изведнъж усети в себе си дълбок и силен гняв.

Реймънд беше убивал безмилостно, чудовищно и хладнокръвно. От самото начало се беше докопал до най-съкровените морални принципи на Барън и ги беше изкривил насила, за да се възползва от тях. Беше се промъкнал в дома му и го беше принудил да му помогне да избяга. Напълно съзнателно и планирано беше въвлякъл и Дан Форд, като се бе възползвал от служебното му положение, и беше готов да го убие на мига, за да защити собствените си интереси. А сега, на броени мигове от смъртта, наистина очакваше детективът да се намеси в негова защита.

Барън никога не беше изпитвал такова отвращение към някого — дори към убийците на собствените си родители. Ред беше прав. Хората като Реймънд всъщност не бяха човешки същества, а отвратителни чудовища, които щяха да продължат да убиват. Те бяха болест, която трябваше да бъде изличена. За такива като него съдебната система беше изпълнена с вратички и следователно не биваше да се доверяват на нея да запази обществото в безопасност. Налагаше се Валпарайсо, Полчак и останалите да свършат това, с което цивилизацията не можеше да се справи. И толкова по-добре. Реймънд беше допуснал сериозна грешка в преценката си, защото точно в момента на Барън изобщо не му пукаше за живота на убиеца.

— Нали ти искаше кафе, Реймънд — каза Валпарайсо и пристъпи напред, протегнал ръка с чашата. — И тъй като сме добри момчета, спряхме да ти купим. Дори ти го донесохме до колата. А когато го направихме, въпреки че още беше с белезници, ти взе, че хвърли чашата си по детектив Барън.

Без предупреждение Валпарайсо завъртя китката си и лисна горещото кафе по ризата и сакото на Барън. Той се стресна и отскочи назад.

Валпарайсо хвърли чашата на пода и пристъпи още една крачка напред.

— В същото време ти измъкна неговия колт — личното му оръжие, което той носеше, защото ти му бе отнел служебната берета в терминала на „Луфтханза“. Същата онази берета, с която уби командир Макклачи. Ето тази.

Валпарайсо бързо измъкна пистолета на Барън от колана си с дясната ръка и го протегна така, че Реймънд да го вижда. Миг по-късно колтът на Барън се озова в лявата му ръка. Беше го измъкнал от колана на гърба си.

— Реймънд с двата пистолета — произнесе подигравателно той и пристъпи половин крачка назад. — Вероятно не си спомняш, но детектив Полчак успя да ти вземе и двата, миг след като избухна гранатата. По-късно ти добре видя как той върна колта на детектив Барън.

Барън наблюдаваше като хипнотизиран как Валпарайсо обработва Реймънд и му описва подробностите от историята, която щеше да се превърне в официалния рапорт за неговата смърт. Процесът беше подобен на мъчение, но Барън нямаше нищо против. Вместо това искрено се забавляваше.

Реймънд изведнъж се обърна към него.

— Ами имейлите, Джон? Ако ме убиете, няма да има кой да ги спре.

Барън студено се усмихна.

— Изглежда, никой не се притеснява особено за тях, Реймънд. Ти си голямата новина. Вече ти свалихме отпечатъци от пръстите. Която и да е част от тялото ти ще ни даде ДНК проба. Можем да я сравним с кръвта по хавлиената кърпа, която намерихме в апартамента на един мъртвец в хотел „Бонавентура“. Ще разберем и за жертвите в Чикаго. И за хората в Мексико Сити и Сан Франциско. За реактивния Гълфстрийм и за човека, който го е изпратил за теб. За Алфред Нойс. За твоите планове относно Европа и Русия. Ще разберем кой си ти, Реймънд. Всичко ще разберем.

Очите на Реймънд обходиха стаята и накрая погледнаха над главите им.

— Вся — прошепна той. — Вся его судьба в руках Господних.

Надеждата му, че Барън ще бъде принуден да му помогне, се беше изпарила. Сега му оставаше само вътрешната сила. Ако Бог беше решил той да умре тук, тъй да бъде.

— Вся его судьба в руках Господних — повтори той още по-силно и решително.

Беше неговата лична клетва за вярност към Бог и към самия себе си, на която го беше научила баронесата.

Без да бърза, Валпарайсо подаде беретата на Лий. После пристъпи напред и заби дулото на колта между очите на Реймънд.

— След като отне пистолета на детектив Барън, ти успя да избягаш и се скри тук. А когато се опитахме да влезем, започна да стреляш по нас…

Валпарайсо рязко отстъпи назад и насочи автоматичния пистолет към вратата на работилницата.

Бум! Бум!

Оглушителните изстрели от пистолета 45-и калибър разтърсиха сградата и покритите с тънък пласт боя стъкла на прозорците изхвърчаха към улицата. В белите стени се появиха разкъсани тъмни парчета нощ. Валпарайсо пак се обърна и натика дулото на пистолета под брадичката на Реймънд.

— Ние останахме отвън и ти заповядахме да излезеш с вдигнати ръце. Ти не се подчини. Ние отново те повикахме, за да ти дадем още една възможност. Но ти не отговори. И тогава ние чухме… един последен изстрел.

Барън внимателно наблюдаваше Реймънд. Устните му се движеха, но от тях не излизаше нито звук. Какво ли правеше? Молеше се на Бог? Или пък молеше за милост?

— Джон.

Барън вдигна очи. Валпарайсо рязко се извърна, хвана го за ръката и сложи колта в нея.

— Направи го за Ред — прошепна. — За Ред.

Очите на Валпарайсо се впиха в неговите за един-единствен кратък миг, после се отклониха към Реймънд. Барън проследи погледа му и видя как Полчак пристъпва напред, за да сграбчи Реймънд в същата желязна хватка, която беше приложил на Донлан.

Реймънд се бореше да се измъкне от ръцете на Полчак и продължаваше да гледа умоляващо Барън. Нима Бог щеше да позволи това? Нима човекът, когото си беше избрал за спасител, щеше да се превърне в негов палач?

— Недей, Джон, моля те — прошепна Реймънд. — Моля те.

Барън погледна автоматичния пистолет в ръката си и усети тежестта му. Пристъпи напред. Останалите мълчаха и го гледаха. Халидей. Полчак. Валпарайсо. Лий.

Очите на Реймънд блещукаха на флуоресцентната светлина.

— Ти не си такъв, Джон. Не разбираш ли? Само те са такива!

Очите на Реймънд се стрелнаха към останалите детективи, после отново се впиха в Барън.

— Спомни си за Донлан. Спомни си как се почувства след това. — Реймънд говореше бързо, но гласът му вече не беше нагъл или манипулативен. Сега молеше за живота си. — Ако вярваш в Бог, остави оръжието. Моля те, недей!

— А ти вярваш ли в Бог, Реймънд?

Барън пристъпи още по-близо. Гняв, омраза, мъст. Емоциите му се вплитаха една в друга, сякаш беше обладан от действието на нечуван наркотик. Споменаването на Донлан не означаваше нищо. Пистолетът в ръката му беше всичко. Той застана на сантиметри от Реймънд.

Щрак!

Беше издърпал ударника, без да се замисли. Цевта на колта се доближи до слепоочието на Реймънд. Барън чу как той издиша рязко, докато се опитваше да се освободи от Полчак и белезниците. Показалецът на Барън се обви плътно около спусъка и той се вторачи в очите на Реймънд.

А после замръзна.

5:21 сутринта.