Алън Фолсъм
Претендентът (188)

14

— Значи работиш за ЦРУ?

— Не, студент съм.

— Как проникна във висшия руски ешелон?

— Аз съм студент.

— Коя е Ребека?

— Едно гадже.

— Къде се намира тя в момента?

— Не знам.

— Значи работиш за ЦРУ. Кой е прекият ти началник? Къде се намира базата ти?

Затворен в тъмното, Мартин нямаше представа нито къде се намира, нито откога е там. Два дни, три, четири? Седмица? Може би повече? Пътуването с камиона, където беше увит в килима, му се стори безкрайно, но в действителност надали беше продължило повече от пет-шест часа. След това го изкараха навън със завързани очи. Както и в Ротердам, пак имаше стълби, този път четири етажа. Както и в Ротердам, накрая се озова сам в малка стая без прозорци. Единствената разлика беше, че тук имаше малка ниша с тоалетна чиния и умивалник, матрак с възглавница и завивки. Мартин се опитваше дори да не мисли какво се беше случило със семейството, което го беше докарало.

Междувременно похитителите му бяха връзвали ръцете и го бяха извеждали от стаята с превръзка на очите поне десетина пъти, като го водеха в една и съща стая на долния етаж, където мъжът с дрезгав глас и миризма на тютюн му задаваше едни и същи въпроси. Мартин всеки път му отговаряше по един и същ начин. А после въпросите започваха отново.

— Значи работиш за ЦРУ. Как проникна във висшия руски ешелон?

— Казвам се Никълъс Мартин. Аз съм студент…

— Значи работиш за ЦРУ. Кой е прекият ти началник? Къде се намира базата ти?

— Казвам се…

— Коя е Ребека? Къде е тя в момента?

— Казвам се…

Разпитът се беше превърнал в състезание по упорство. И макар че Мартин беше обучен да води разпити като детектив от ПУЛА, не знаеше как се чувства човек от другата страна на фронтовата линия, не знаеше как да се държи и със сигурност нямаше право на адвокат, който да го съветва. Чувстваше се като пленен войник, който отново и отново повтаря името, чина и служебния си номер. И точно като пленен войник осъзнаваше, че най-важният му приоритет е да избяга. Засега това беше невъзможно. Мартин се намираше под наблюдението на похитителите си двайсет и четири часа в денонощието — или беше сам, заключен в стаята си, пред която стояха на пост пазачи със скиорски маски, или вратата изведнъж се отваряше, а пазачите веднага връзваха китките му, слагаха му превръзката на очите и го водеха надолу по стълбите, където да го разпитват отново.

Даваха му храна, вода и възможност да поддържа някаква лична хигиена. Любопитното беше, че с изключение на постоянното стоене на тъмно (или с превръзка на очите, от което ефектът беше същият) и по някой и друг шамар по време на разпитите, не го бяха измъчвали. И все пак безкрайното му затворничество беше мъчение — най-вече защото беше в пълно неведение. Колкото и да се опитваше, нямаше как да разбере кои са похитителите му, какво планираха да правят с него, дори какво ще спечелят, като го държаха затворен. Нямаше и представа колко ще продължи всичко и дали в някакъв момент нямаше да им омръзне да го разпитват и просто да го убият.

И макар че полагаше максимални усилия да не го показва, започваше да се изтощава. Тъй като не знаеше дали е ден или нощ и беше изгубил връзка с времето, започваше да губи и чувството си за действителността. Постоянно опънатите му нерви стъпка по стъпка го приближаваха към лудостта. Мартин откри, че е започнал неспирно да се вслушва за най-малкия шум откъм коридора, който да му подскаже, че идват отново. Идват да завържат ръцете и очите му и да го отведат за още разпити. Понякога чуваше различни звуци — или му се струваше, че ги чува. Най-ужасните от тях бяха като от остро драскане. Винаги започваха на едно-две места и бързо ставаха пет, десет, петдесет, сто, докато Мартин не започваше да си мисли, че пред вратата тичат хиляди малки крачета — цяла армия от плъхове, която гризе ламперията и се опитва да влезе в стаята. Той вече не помнеше колко пъти е скачал от матрака, за да доближи до вратата в тъмното и да започне да крещи и да блъска, за да ги прогони, а после — едва миг по-късно — внезапно спираше, напълно уверен, че в действителност не е чул нищо.

Понякога — според него веднъж дневно — вратата се отваряше и хората със скиорски маски влизаха в стаята. Винаги се движеха по двама, оставяха му храна и излизаха, без да кажат дума. Понякога в продължение на цели дни не се случваше нищо друго. В такива моменти просто му се искаше да го отведат за разпит. Той поне беше някаква форма на общуване, макар и винаги еднопосочно, с едни и същи реплики.

Вече познаваше гласа на водещия разпитите както своя собствен — познаваше тембъра и акцента, който все още не можеше да определи. Миризмата на тютюн, от която преди му се повдигаше, сега му беше почти приятна. Като някакъв наркотик, който му помагаше да запази разсъдъка си и да оцелее. Мартин знаеше, че за да го постигне, трябва напълно да промени начина си на мислене и да се концентрира не върху похитителите си или мрака, а върху нещо съвсем друго. И беше успял.

Мислеше само за Ребека. Как изглеждаше и се чувстваше тя последния път, когато я беше видял във вилата в Давос. Влюбената бъдеща младоженка и царица на Русия. Мартин си мислеше за емоционалното й състояние тогава и сега. Дали го смяташе за мъртъв и как се справяше с тази мисъл? И дали все още беше повлечена, с цялата си невинност, в кървавата конспирация на Кабрера, която трябваше да го отведе до руския трон?

Повлечена от течението на събитията. Защото го обичаше.

И знаеше, че и той я обича. И нямаше представа кой е той в действителност. И какво е извършил.

— Коя е Ребека?

— Едно гадже.

— Значи работиш за ЦРУ.

— Не.

— Как проникна във висшия руски ешелон?

— Аз съм студент.

— Къде е Ребека в момента?

— Не знам.

— Значи работиш за ЦРУ. Кой е прекият ти началник? Къде се намира базата ти?

— Не! — извика Мартин на глас.

Гласът на водещия разпита продължаваше да отеква в главата му, сякаш все още беше при него. Сам си го причиняваше и знаеше, че похитителите му със сигурност искат точно това, но нямаше да играе тяхната игра. Той рязко се отблъсна от матрака, на който седеше, и опипом намери малкия клозет. Пусна водата и остана неподвижен, заслушан в шума от водата, която се изтичаше, а после казанчето отново се напълваше. Правеше го само за да прогони гласа. Пусна водата отново и отново. Най-сетне се върна до матрака и легна по гръб с отворени очи.

Знаеше, че похитителите му използват постоянната тъмнина и нарочно променят времето, което минаваше между отделните разпити, за да го накарат да изгуби ориентация, да се напрегне и с още по-голям страх да очаква следващото им идване. Целта им беше ясна: да го накарат да се срине сам и да признае почти всичко, което искат от него, като по този начин се превърне в изключително ценен пленник — особено ако признае, че е оперативен агент на ЦРУ. Искаха да го превърнат в политически пример за назидание. Така че в никакъв случай не биваше да се срива. Трябваше да запази разсъдъка си. А най-добрият начин да го постигне беше да спре да мисли за настоящето и да заживее в спомените си.

Точно това правеше. Извикваше в съзнанието си предимно спомени от далечното минало — когато Ребека израстваше пред очите му, а двамата с Дан Форд караха велосипеди и дразнеха момичетата. Но си спомни и за онова, което му беше хрумнало, докато гледаше как вадят тялото на Дан от ситроена, потопен в Сена — за ракетата, която беше избухнала и беше отнесла дясното око на Дан. И отново се запита дали ако Форд не беше загубил това око, нямаше да има шанс да се спаси, като забележи Реймънд по-рано. Трагичен и безсмислен въпрос, който завинаги щеше да остане без отговор и само увеличаваше мъчителното му чувство за вина. А то водеше след себе си и още една мисъл, която безуспешно се опитваше да отблъсне. Какво щеше да стане в авторемонтната работилница, ако просто беше направил това, за което настояваше Валпарайсо, и пред очите на целия отряд беше натиснал спусъка на собствения си колт, насочен към главата на Реймънд? Отговорът беше ясен — всичко щеше да свърши още тогава.