Алън Фолсъм
Претендентът (97)

17

Манчестърски университет, Уитуърт Хол, неделя, 1 декември, 4:10 следобед

„Зимата вилнее, но «парчетата» не са се показвали — беше написал Мартин в дневника си. — Минаха осем месеца, а от Реймънд няма и следа.“

Никълъс Мартин беше пристигнал в Англия на първи април, но и сега, след почти девет месеца живот в британското общество, все още не знаеше как се държи чашата за чай. А днес от него се очакваше не само да я държи, но и да я носи заедно с чинийката под нея, докато обикаля залата, като от време на време трябваше да спира и да отпива, докато го запознават с този или онзи.

За един чужденец формалният начин на поведение на един английски следобеден чай и неизбежните повърхностни разговори, които вървяха в комплект с него, бяха достатъчно трудни и сами по себе си. В случая положението се утежняваше от славата и респекта, свързани с Уитуърт Хол, в който понастоящем се намираха и няколко стотици изтъкнати гости, поканени да се запознаят с новопристигналия ректор на университета. Един от тях беше заместник-ректорът; имаше и членове на Двора, висшия управителен орган; голям брой университетски директори, декани и преподаватели, както и местни политически величия като епископа на Манчестър и кмета на града. Предвид всичко това идеята да пие чай пред тези хора граничеше с мъчение, особено за човек, който не иска да застава в светлината на прожекторите.

При други обстоятелства Мартин нямаше да се притеснява толкова за своята липса на изтънченост и светски умения в присъствието на толкова много изтъкнати гости, а просто щеше да си стои в някой ъгъл и да изчака вечерта да свърши. Но сега беше различно. Беше тук по покана на Клем, тъй като, както току-що беше научил, баща й също щеше да дойде. Мартин просто не можеше да се сети за по-неподходящо място, където да се запознаят.

Срещата с баща й беше събитие, което успешно беше избегнал досега. Старият лорд сам го беше улеснил в тази задача, защото прекарваше повечето от времето си в Лондон, а когато все пак идваше в Манчестър, Мартин го отбягваше с извинението, че заради задълженията си в университета няма никакво време или пък точно сега е планирал пътуване извън града, например до Париж на гости на Дан и междувременно забременялата му съпруга.

Не че не искаше да се запознае с бащата на Клем, просто това му се струваше най-мъдро. Дори ако се изключи разликата в общественото им положение и репутацията на лорда като избухлив и рязък събеседник, който винаги казваше това, което мисли, и очакваше от опонента си същото, имаше и още нещо — самото естество на отношенията между Мартин и дъщеря му. Двамата бяха любовници още от онзи първи ден в Лондон, но никой, с изключение на Ребека, Дан и Надин Форд, не знаеше. И никой не биваше да научава. Както му беше обяснила самата Клем, любовните отношения между студентите и преподавателите бяха строго забранени и трябваше да бъдат пазени в тайна, така че те ги пазеха в тайна вече осем месеца. При това положение запознанството с който и да било родител щеше да бъде неудобно; а в случая не само родителят, но и целият университет не трябваше да научава за връзката им.

На всичкото отгоре баща й беше член на Управителния съвет на университета. Да не говорим за останалите му титли — Робърт Роудис Симпсън беше херцог на Престбъри, член на Камарата на лордовете и рицар на нейно величество.

— Добър ден, сър.

Мартин кимна на един познат преподавател и продължи пътя си през огромната, подобна на катедрала зала, като балансираше чашата си върху чинийката и наблюдаваше как помещението се изпълва с много по-тъмни и строги костюми от неговия. Отпи нова глътка от чая. Вече беше напълно изстинал, а от млякото вътре му се повдигаше. Той обичаше кафе — горещо, черно и силно. Огледа се. Все още не виждаше нито Клем, нито баща й. Мартин се запита какво изобщо прави тук, защо се измъчва и защо стомахът му се е свил болезнено.

Но нямаше отговор.

Всъщност не, имаше. Клем го беше изнудила да дойде три дни по-рано. Петнайсет минути преди полунощ, по време на едно от обичайните й, впечатляващи орални изпълнения, тя изведнъж беше спряла, беше вдигнала очи към него — изпотен и треперещ от удоволствие — и го беше поканила на този прием. Начинът, по който го погледна, и тонът й — докато стискаше пениса му с една ръка като необичайно голяма близалка и с полуотворена уста — подсказваше напълно ясно, че ако не се съгласи да дойде на чай в Уитуърт Хол в неделя следобед, тя също няма да изпълни своята част от сделката. Предвид момента, който беше избрала, нямаше какво толкова да разсъждава за решението си, и Мартин незабавно се съгласи. Беше подъл и лукав ход от нейна страна, но в същото време беше и въплъщение именно на онова безсрамно чувство за хумор, което се излъчваше от нея, и една от причините да я обича толкова. Онази вечер нещата не му се струваха чак толкова страшни; Мартин беше предположил, че просто не й се иска да прекара сама два-три дълги часа сред академичната общност.

— Добър ден.

Той кимна на друг познат преподавател, после погледна зад него, като търсеше Клем и баща й в морето от хора в тъмни костюми, които държаха безупречно чашите си за чай и дъвчеха бавно бисквитки и сандвичи с краставица.

Още не. Не ги виждаше. Ако вече бяха пристигнали, вероятно бяха на друго място в сградата — баща й сигурно се беше оттеглил на частен разговор с кмета, епископа или заместник-ректора. Точно в този момент Мартин осъзна, че може да се измъкне. По-късно щеше да си измисли извинение. Сега просто трябваше да остави чашата и чинийката си някъде и да намери изхода по най-бързия възможен начин. Нямаше никакво значение, че навън валеше като из ведро. Така беше, откакто живееше в Манчестър. Никога не беше носил дъждобран. Само да се измъкне веднъж, винаги можеше да се запознае с бащата друг път.

Ето една маса. Той внимателно остави чашата и чинийката, после се обърна и потърси изхода с очи.

— Никълъс!

Сърцето му се качи в гърлото. Твърде късно. Двамата бяха влезли в залата и си пробиваха път през тълпата към него. Нямаше как да сбърка баща й. Беше над шейсетгодишен, висок и в много добра форма, безупречно облечен в ушит по поръчка костюм, точно какъвто го беше виждал по телевизията, във вестниците и на снимката, която Клем държеше на масичката в спалнята си. Могъщ човек с аристократично потекло, той имаше изсечени черти, черни като въглени очи и зашеметяваща къдрава сива коса, която идеално отиваше на гъстите му, разрошени вежди.

„Добре — каза си Мартин. — Дишай дълбоко, не се притеснявай, дай най-доброто от себе си.“

Той забеляза как блестяха очите на Клем и веднага разбра, че според нея цялата история е забавление — дяволско и опасно, но все пак забавление.

— Татко, запознай се с…

Бащата не я остави да довърши.

— Значи вие сте мистър Мартин.

— Да, сър.

— И следвате в университета?

— Да, сър.

— Във Факултета по градска и ландшафтна архитектура?

— Да, сър.

— Американец ли сте?

— Да, сър.

— Как намирате дъщеря ми като преподавател?

— Взискателна, сър. Но отлична в работата си.

— Доколкото разбрах, от време на време взимате частни уроци при нея?

— Да, сър.

— Защо?

— Имам нужда от нея.

— Имате нужда от нея? — повтори бащата и го изгледа толкова остро, все едно знаеше всичко.

— Да, като преподавател. Като чужденец не разбирам напълно някои термини, процеси и методи. Особено предвид на европейската социология и психологията на възприемането на ландшафта.

— Знаете ли как ме наричат?

— Да, сър. Лорд Престбъри.

— Е, значи вече сте усвоили някои от нашите традиции. — Черните му очи изведнъж се обърнаха към дъщеря му. — Клемънтайн, би ли ни извинила за момент?

Заповедта му беше колкото рязка, толкова и неочаквана.

— Ами… — Лейди Клем погледна към Мартин, а по лицето й се четяха изненада и чувство за вина; после тя бързо се обърна отново към баща си. — Разбира се.

Тя хвърли още един поглед на Мартин и се отдалечи.

— Мистър Мартин — Робърт Роудс Симпсън, херцог на Престбъри и прочее впи поглед в Никълъс Мартин и го повика с пръст. — Елате с мен.