Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Барън/Никълъс Мартин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Exile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Алън Фолсъм. Претендентът

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2004

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-080-9

История

  1. — Добавяне

2

Полет 0282 на „Бритиш Еъруейс“, понеделник, 1 април, 00:30 сутринта

В притъмнелия салон на първа класа не спеше само един пътник — Джон Барън, буден и напрегнат, сякаш във вените му течеше кофеин, а не кръв. Колкото и да се опитваше да ги забрави, спомените продължаваха да се гърчат в съзнанието му.

Сякаш се беше случило току-що. Острото изщракване, когато вратата рязко се затвори зад гърбовете на Харуд и заместника му. Началникът на полицията не беше казал нищо повече. Нямаше нужда. Барън беше изрично предупреден, че животът му е в опасност. Това означаваше, че той няма друг избор, освен да направи онова, което и сам беше планирал след убийството на Франк Донлан. Трябваше да вземе Ребека и да напусне Лос Анджелис с цялата бързина, на която беше способен, без да оставя следи. Беше отложил изпълнението на този план заради Реймънд — защото чувстваше, че е длъжен да направи всичко възможно, за да го арестува, преди да извърши ново убийство. Но сега Реймънд беше мъртъв, а в каквото и да беше замесен той, каквито и ужасни събития да беше предизвикал, каквото и да предстоеше да се случи, то не беше отговорност на Барън. Трябваше да се концентрира върху едно. Да спаси Ребека и самия себе си.

В предишния му план това щеше да стане постепенно — трябваше да се разбере с доктор Фланъри, да реши къде да заминат, да прибере багажа им в колата, да вземе Ребека и да си тръгне. Но после бе дошла онази престрелка, която беше довела до сериозен психологически срив. Ребека трябваше да продължи да получава интензивна психиатрична помощ, самият Барън не бе в кой знае колко добро физическо състояние, затова идеята просто да заминат някъде веднага беше неосъществима. Но нямаха друг избор. Ако отмъщението, за което говореше Харуд, наистина го застигнеше, Ребека отново щеше да откачи и този път нямаше да има връщане назад.

Той се обади на Джанет Фланъри още на следващата сутрин — неделя, 17 март — и я помоли да дойде в болницата. Тя пристигна точно преди обяд и забута инвалидната му количка към двора.

— Ребека има огромен напредък — обясни Фланъри. — Гигантски. Говори, макар и неуверено, и отговаря на въпроси. Но периодът, в който се намира, е критичен и много труден за преодоляване. Постоянно е на лекарства и състоянието й се люшка между крайности. Ту изпада в истерия, ту се затваря в себе си, ту пита за вас. Тя е силна и изключително интелигентна личност, но ако не бъдем много внимателни, можем много лесно да я изпуснем до предишното й състояние.

— Доктор Фланъри — каза Барън тихо, но напрегнато. — Налага се двамата с Ребека да напуснем Лос Анджелис по най-бързия начин. При това не можем да заминем в Орегон, Вашингтон или Колорадо, както говорихме преди, а по-далеч. Канада, може би дори Европа. Каквото и да изберем, трябва да знам кога Ребека ще бъде в състояние да понесе подобно пътуване.

Барън си спомни как го беше изгледала доктор Фланъри — очевидно тя разпозна в него същото напрежение и отчаяние, което беше видяла и при предишния им разговор, но този път те бяха по-силни.

— Ако всичко е наред, са нужни може би две седмици, преди Ребека да може да бъде предадена за лечение на друга институция. — Фланъри продължи да го изучава. — Детектив, налага се да разберете, че Ребека е преминала на съвсем друго ниво, в което се нуждае от постоянни напътствия. Заради това се налага да ви попитам защо го искате.

Барън се поколеба, не знаеше какво да отговори. Най-сетне осъзна, че няма да може да се справи сам, и попита дали е възможно да се яви при Фланъри като пациент, а тя да бъде в ролята на професионален слушател и съветник.

— Кога? — попита тя.

— Сега.

Тя му обясни, че това не е прието и че вероятно ще бъде най-добре, ако му уреди час при друг лекар. Но Барън настояваше, защото беше убеден, че двамата с Ребека наистина са в реална физическа опасност и факторът време е от особено значение. Фланъри го познаваше и знаеше всичко за Ребека, а той чувстваше, че може да й се довери.

Най-сетне Фланъри се съгласи и избута количката му до един усамотен ъгъл, далеч от останалите пациенти и посетители. И там, под сянката на едно огромно дърво, Барън й разказа за отряда, за екзекуцията на Франк Донлан, за това как Реймънд беше убил Ред, за боя с Полчак, за случилото се в авторемонтната работилница, след като бяха заловили Реймънд, и най-сетне за престрелката в железопътното депо. Завърши с изгарянето на колата му и с тежкото предупреждение на началника на полицията.

— С Ребека трябва да получим нова самоличност, а после бързо да заминем възможно най-далеч от Лос Анджелис. Аз мога да набавя новите документи. Но за останалото се нуждая от съдействие — трябва да разбера за някое място, където Ребека ще може да получава необходимата медицинска помощ, но хората няма да задават прекалено много въпроси, а полицаите от Лос Анджелис няма да ни надушат. Някое далечно място, където да се скрием и спокойно да започнем нов живот — най-добре друга държава.

Фланъри не отвърна нищо, само го гледаше вторачено и Барън се досети, че тя мислено преценява дали това, което той иска да направи, е физически възможно.

— На първо място, детектив, ако наистина промените вашите самоличности, Ребека очевидно няма да може да се възползва от здравната осигуровка, с която се плаща за сегашното й лечение, освен ако не искате да рискувате да оставите следа в документацията.

— Не, не можем да си го позволим. Никакви документи.

— Но трябва да разберете, че където и да отидете, нейното лечение ще бъде скъпо, поне в началото, когато ще има най-голяма нужда от помощ.

— Получих доста щедро последно възнаграждение от работата си, а имам и малка банкова сметка и ценни книжа. Ще можем да издържим известно време, докато си намеря работа. Само… — Барън млъкна и изчака един възрастен пациент, придружаван от болногледача си, да ги отмине. — Само ми кажете какви са нуждите на Ребека в момента.

— Основното е да намерим качествена програма за посттравматични консултации, която ще помогне на Ребека да добие така наречената „личностна стабилност“, тоест ще я отведе до състояние, в което да се грижи за себе си сама. Ако си мислите за Канада…

— Не — прекъсна я изведнъж Барън. — По-добре някъде в Европа.

Фланъри кимна.

— Знам три места, и трите са отлични. В Римския университет и в Женевския университет има центрове за посттравматично лечение. Третото е клиниката „Балмор“ в Лондон.

Барън почти се задави. Мислеше си за Канада или Европа, защото знаеше, че навсякъде живеят американци и се надяваше да попаднат в дружелюбна среда, където ще ги приемат, без да им обръщат особено внимание. Щяха да бъдат достатъчно далеч от Лос Анджелис, така че за хората, за които го беше предупредил Харуд, щеше да се окаже твърде трудно да се опитват да ги проследят, особено ако бяха с нови имена.

Сега осъзна, че изведнъж беше ограничил избора до някоя европейска страна и по още една причина. Всичко, свързано с Реймънд, сочеше към Европа, при това точно към Лондон. И макар че Барън беше тежко ранен и измъчван от притеснения както за собствената си безопасност, така и за живота на Ребека и продължаването на лечението й, все още не беше готов да приключи с Реймънд. Та той беше твърде добър, твърде голям професионалист, твърде ловък в маневрите си, за да го отпише като обикновен луд. Очевидно имаше други цели, а наетият частен самолет предполагаше и съучастници. И макар че не разполагаше с конкретни доказателства, Барън, който въпреки младостта си беше опитен детектив, дълбоко в себе си беше убеден, че тази история не е приключила. Ето защо, когато му се беше наложило да избира, той предпочете Европа пред Канада. А когато предложи Лондон като потенциално място за лечение на Ребека, Фланъри още повече стесни фокуса на търсенето.

Лондон беше следващата спирка от графика на Реймънд, след като приключеше с онова, което възнамеряваше да направи с Алфред Нойс в Лос Анджелис, а и самият Нойс беше оживял само благодарение на заминаването си. То очевидно беше изненадало Реймънд, защото беше очаквал да открие Нойс в Бевърли Хилс.

А имаше и други неща — онези, които Реймънд беше нарекъл „парчетата“: ключове, белгийско производство, които се продаваха само в рамките на Европейския съюз, а това означаваше, че самият сейф и това, което беше заключено в него, се намира в някоя банка на стария континент. В бележника на Реймънд имаше три конкретни записки за Лондон. На първо място беше адресът, Ъксбридж Стрийт 21, който според лондонската полиция беше добре поддържан частен дом недалеч от Кензингтън Гардънс, собственост на мистър Чарлс Диксън, пенсиониран английски брокер, който прекарваше по-голямата част от годината в Южна Франция; оттам до руското посолство се стигало за няколко минути пеша. На второ място беше самата бележка за руското посолство; и най-сетне, онази записка за срещата с човека с инициали „И. М.“ в бар „Пенритс“ — детективите от Лондон се опитваха да установят кой е този човек, но засега безуспешно.

Цялата тази информация беше съвсем нова, едва на две седмици, което означаваше, че операцията зад бележките може би продължаваше да тече и в момента. От ФБР проверяваха за възможни връзки с терористи и предаваха всичко научено на ЦРУ, а може би дори на Държавния департамент, но Барън знаеше, че вече никога няма да има достъп до такива секретни данни.

А най-последната и интригуваща информация беше научил от Дан Форд, с когото се беше срещнал в деня, преди да заминат за Лондон. През седмицата след смъртта на Реймънд в Лос Анджелис тихомълком пристигнали следователи от руското министерство на правосъдието. Под контрола на ФБР те получили достъп до документацията на ПУЛА и разговаряли с полицаи от Бевърли Хилс. Тръгнали си три дни по-късно, като твърдели, че въпреки действията на Реймънд Торн и факта, че за него е бил нает частен самолет в два последователни дни на две различни летища, а на борда е имало фалшиви документи за самоличност, въпреки очевидно несъществуващия „Обри Колинсън“ от Кингстън, Ямайка и въпреки кратките бележки, написани на ръка в бележника на Реймънд, те не открили никаква реална заплаха за руското правителство или руския народ. Когато ги разпитали, те изказали мнението, че в бележката Москва, 7 април няма нищо заплашително. За тях това било просто място и дата, нищо повече.

Барън знаеше, че руснаците бяха дошли благодарение на международното сътрудничество, продиктувано от засилената терористична активност, тъй като използването на чартърен самолет предполагаше, че евентуалната заплаха е изключително добре финансирана и може да доведе до последствия с глобално значение. Но тази следа бързо беше изстинала, а колкото до самия Реймънд, въпреки бруталните му действия той изобщо не се вписваше в съществуващите профили за терористи.

Джон Барън продължаваше да смята, че всички — руснаците, федералните и най-вече полицаите от Лос Анджелис, които искаха бързо да погребат обстоятелствата около престрелката в депото, за да не сринат и без това накърнения престиж на управлението — допускаха ужасна грешка по отношение на факта, че убийствата, извършени от Реймънд, не са поставени в по-мащабен контекст и няма да имат повече последствия.

Според Барън Реймънд безспорно беше част от нещо голямо, което нямаше да приключи със смъртта му. А най-злокобна му се струваше бележката за 7 април, макар че руските следователи не й обърнаха особено внимание. Откъде можеха да бъдат сигурни дали е лична бележка на Реймънд, която му напомняше за някаква среща в Москва на този ден, или планирана дата за терористичен акт — нещо като онзи случай, в който чеченските бунтовници бяха взели за заложници всички зрители в театъра на улица „Мелникова“, или самоубийствените атентати на московския рок фестивал, или дори нещо още по-чудовищно като бомбите на гарата в Мадрид? Или дори атака, която щеше да доведе до смъртта на хиляди невинни хора, както стана на печално известния 11 септември в Ню Йорк и Вашингтон?

И ако тази бележка наистина касаеше терористичен акт, дали официалната позиция на всички държавни агенции, включително ПУЛА и руското Министерство на правосъдието, не беше просто прикритие, за да се предотврати масовата паника? И ако наистина беше така, дали това не означаваше, че ФБР, ЦРУ, Интерпол и останалите международни антитерористични организации работят съвместно с руските агенции и тайно следят ситуацията навсякъде по света, като се надяват да открият и смажат операцията, планирана от Реймънд и неговите хора?

Или… Нищо не беше планирано? Нищо нямаше смисъл? Всичко беше приключило със смъртта на Реймънд?

И в двата случая Барън не биваше да забравя и още нещо — независимо от всички събития и официалната позиция на полицията в Лос Анджелис, че дейността на Реймънд не я интересува, те може би продължаваха да разследват веществените доказателства, свързани с Реймънд, на своя глава. И ако това беше истина, а самият Барън също започнеше да провежда собствено разследване, пътят му отново можеше да се пресече с пътищата на детективите на началник Харуд. В такъв случай щеше да плати с живота си. Но беше убеден, че е невъзможно да остане встрани. Все още чувстваше огромна вина за смъртта на хората, които Реймънд беше убил в Лос Анджелис, и самата идея, че може да има нови жертви, го ужасяваше. Независимо от рисковете трябваше да продължи, докато не се увери, че огънят, разпален от Реймънд, не е окончателно и напълно потушен.

Нямаше как да бъде сигурен. Нито в момента, нито изобщо.

Дълбоко в него постоянно се надигаше един глас — още от момента, в който разбра, че Реймънд е умрял. Всеки път, когато се надигнеше, Барън се опитваше да го накара да замлъкне. Но не можеше. Гласът се връщаше постоянно и го подтикваше да продължи, да открие звяра и да се увери, че наистина е мъртъв. А когато се вслушаше в този глас както сега, Барън осъзнаваше, че ако иска отново да улови следата му, имаше само едно място, от което да започне.

— Лондон — каза той на Фланъри.

— Клиниката „Балмор“?

— Да. Ще включите ли Ребека в тяхната програма? Бързо?

— Ще направя каквото мога — отвърна Фланъри.

И наистина се беше справила отлично.