Алън Фолсъм
Претендентът (34)

34

Булевард „Ориндж Гроув“ 612-а, Пасадина, Калифорния 12:10 следобед

Доктор Джанет Фланъри беше на около шейсет години и поне пет килограма под нормата. Посивялата й черна коса беше подстригана късо, но не и модерно. Дрехите й бяха от същия тип — евтин бежов костюм с панталон и малко по-светла бежова блуза, които й стояха горе-долу добре. Мебелите в малкия й кабинет — масичка за кафе, канапе и два прекалено издути фотьойла — бяха също толкова обикновени. Общата идея на всичко, разбира се, беше да върши работа, но да не се набива на очи. Вниманието в кабинета на психиатъра трябваше да е насочено към пациента, а не към терапевта или интериора.

— Значи искате да промените живота си и да напуснете Лос Анджелис — повтори д-р Фланъри, положи ръцете си в скута и се загледа в Джон Барън, който седеше на канапето срещу нея.

— Не просто Лос Анджелис — каза Барън, като леко повиши тон, за да преодолее шума от малкия вентилатор, който бръмчеше на пода до него, за да не може разговорът им да бъде подслушан от съседния кабинет или от антрето. — Искам да напусна Калифорния. И бих искал да го направя възможно най-скоро.

Барън притисна върховете на пръстите си един в друг. Разговорът му с Ред Макклачи преди малко, колкото и страховит, заплашителен и потресаващ да беше, просто затвърди решението му да вземе Ребека и да се махне колкото се може по-бързо.

— Налага се да ви напомня, детектив, че сестра ви е на място, с което е свикнала, в условия, които намира за удобни. Не можете ли да намерите някаква алтернатива?

— Не.

Барън вече беше подготвил обяснение за внезапното си искане Ребека да бъде подготвена да напусне санаториума „Св. Франсис“ и да го последва на някакво чуждо, ново, далечно място.

— Нали чухте какво стана във влака на „Амтрак“ вчера? — попита той.

Д-р Фланъри кимна.

— Вие сте били там.

— Да, е всички последствия от това. От известно време си мислех, че май искам да правя нещо друго с живота си. Вчерашната случка преля чашата. Смятам да напусна полицейското управление на Лос Анджелис в първия възможен момент. Но преди да мога да предприема нещо подобно или дори да го обсъдя с някого, искам да знам къде ще отиде Ребека.

Барън се поколеба. Опитваше се да внимава и да не даде повече информация за себе си.

— Както ви казах по телефона, всичко трябва да си остане строго конфиденциално, само между нас двамата. Едва когато Ребека е готова, ще уведомя началниците си.

Половин час по-рано Барън беше събрал цялата си решителност и беше направил немислимото: беше подал доклада на Донлан, който му беше поискал Ред, със собствения си подпис на последния ред. Веднага след това беше напуснал Паркър Сентър, защото знаеше, че въпреки ужасния риск от съучастието в прикриване на убийство, извършено от ПУЛА, попълването и подписването на доклада все пак беше необходима и неизбежна стъпка. Трябваше да се подсигури пред останалите членове на отряда, докато подготвеше ново място за Ребека.

Веднага щом тя беше готова и д-р Фланъри откриеше подходящ санаториум в друг щат, той щеше да натовари възможно най-голяма част от личното им имущество в своя мустанг и щеше да се обади на хазяина си, за да прекрати договора. След това щеше да си вземе болничен и да потегли, а писмото с оставката си до Ред Макклачи щеше да пусне по пощата от безопасно разстояние.

Идеята беше просто да изчезне. Беше заделил достатъчно пари, така че двамата да могат да изкарат повече от половин година, докато той си намери нова работа. Все още беше млад; щяха да си сменят имената и просто щяха да започнат на чисто. Изглеждаше разумно, дори не толкова трудно. А той се съмняваше, че Ред или някой от другите ще употреби време и средства, за да се опита да открие и елиминира човек, който и бездруго щеше да си мълчи, а сестра му пък изобщо не можеше да говори.

Но докато дойдеше този ден, той трябваше да се преструва, че продължава да играе играта, да тежи на мястото си и да се преструва, че е взел на сериозно разговора с Ред и твърдо възнамерява да остане в отряда, докато се пенсионира.

Д-р Фланъри го изгледа продължително и мълчаливо.

— Ако наистина искате да го направите, детектив — каза накрая тя, — ще видя с какво мога да ви помогна.

— Имате ли представа колко време ще отнеме?

— В сегашното й състояние — не, за съжаление. Ще трябва да проведем изследвания.

— Добре. — Барън кимна с благодарност и се изправи. — Благодаря.

Той разбираше, че колкото и да му се иска да се махне веднага, проблемът на Ребека не можеше да бъде разрешен за ден или дори за седмица и това беше нещо, с което трябваше да се примири.

Вече се обръщаше към вратата, когато внезапното чуруликане на мобилния му телефон го стресна.

— Извинявайте — каза и го извади от джоба на сакото си. — Барън слуша. Какво?!

Изражението му изведнъж се промени.

— Къде?!