Алън Фолсъм
Претендентът (150)

71

Коваленко намали скоростта, защото мерцедесът настигна колона от снегорини, работещи насред бурята, за да отворят магистрала 19. Вихрушката и снегът, който се носеше с нея, буквално разтърсваха колата. Около тях цареше мрак, който се разкъсваше единствено от мощните фарове на джипа и червените стопове на снегорините.

— Чувал ли си за Анастасия, Мартин?

— Имаше такъв филм или пиеса, не съм сигурен. Защо питаш?

— Анастасия е била най-малката от дъщерите на цар Николай, които са били изправени пред отряда за екзекуции заедно с роднините си в дома на Ипатиеви. — Коваленко намали още повече, без да откъсва очи от коварния път. — Един от революционерите на име Юровски свалил в едно малко мазе единайсет души: цар Николай, съпругата му Александра, дъщерите му Татяна, Олга, Мари и Анастасия и сина му, който се казвал Алексей и бил болен от хемофилия, но също така бил и царевич, прекият наследник на трона. Останалите четирима били семейният доктор, личният прислужник на Николай, една готвачка и една камериерка.

Отначало те си помислили, че ги свалят в мазето от съображения за собствената им безопасност, защото революцията бушувала по улиците и навсякъде имало безразборна стрелба. Заедно с тях в мазето влезли и още единайсет души. Юровски се обърнал към царя и му казал нещо от рода на: „По улиците се стреля, защото вашите роднини се опитват да ви открият и освободят, затова Съветът на работниците реши да ви екзекутираме.“

Царят изкрещял „Какво?!“ и бързо се обърнал към сина си Алексей, вероятно за да го предпази. В същия миг Юровски застрелял цар Николай. Миг по-късно и останалите единайсет революционери започнали да стрелят, за да екзекутират всички членове на семейството. Възникнал обаче проблем, защото помещението било твърде малко, а в него се натъпкали единайсет осъдени за екзекуция, дванайсет стрелци и още пет-шест пазачи, които били въоръжени, но не били част от отряда за екзекуции. Не стига, че вътре настъпила адска суматоха, причинена от гърмежите и писъците на хората, но и все пак било 1918 година и повечето пушки стреляли с патрони с черен барут. Броени секунди след началото на стрелбата в стаята вече не се виждало почти нищо.

Както ти казах и преди, след екзекуцията труповете били натоварени на един камион и откарани по селски път в гората, на предварително избраното място, където да ги заровят.

Коваленко за миг погледна към Мартин, после отново се вторачи през предното стъкло, като се опитваше да различи пътя през силния снеговалеж и непрекъснато работещите чистачки.

— Продължавай — подкани го Мартин.

Коваленко се съсредоточи върху шофирането няколко секунди, после попаднаха в зона, където валеше малко по-слабо, той се поотпусна и продължи да разказва:

— Тъй като Алексей бил болен от хемофилия, а и заради приближаващата революция двама моряци от императорската флота били назначени да се грижат за децата — нещо средно между телохранители и бавачки. В някакъв момент обаче моряците се скарали с личния възпитател на Алексей, който смятал, че постоянното им присъствие затруднява умственото развитие на момчето. Най-сетне на единия му писнало и напуснал. Другият, който се казвал Нагорни, останал със семейството до момента, в който ги прехвърлили в дома на Ипатиеви. След това революционерите го закарали в затвора в Екатеринбург. Твърди се, че бил убит там, но всъщност не станало така. Той успял да избяга, а след това се върнал и открил начин да се присъедини към хората на Юровски, без да го разпознаят. В деня на екзекуцията бил един от пазачите, които не участвали в разстрела.

След като спрели да стрелят, под прикритието на дима и хаоса в мазето, докато останалите товарели труповете в камиона, Нагорни забелязал, че едно от децата все още е живо. Бил Алексей и той го вдигнал на ръце и го изнесъл. Никой не го видял, защото всички били твърде заети да търсят труповете в задименото помещение и да ги товарят в камиона. Нагорни успял да го измъкне. Занесъл го първо в някаква близка къща, а после в друг камион. Алексей бил прострелян на две места, в крака и в рамото. Нагорни обаче знаел за хемофилията и успял да спре кръвотечението, като използвал стегнати превръзки.

Много по-късно започнало да се изяснява какво е станало и труповете, включително и един, за когото сметнали, че е на царевич Алексей, били открити в изоставената мина. Били разсъблечени, обгорени и залети с киселина, за да се скрие самоличността им, но все пак били само девет трупа, а не единайсет. Постепенно следователите разкрили, че липсват Анастасия и Алексей.

— Искаш да кажеш, че Анастасия също е оцеляла? — попита Мартин. — Това ли е нейната история?

Коваленко кимна.

— Години наред се смяташе, че Анастасия е една жена на име Ана Андерсън. После дойде идентификацията по ДНК и учените потвърдиха, че труповете от мината наистина са на императорското семейство, но със същата техника доказаха, че жената на име Ана Андерсън не е Анастасия. Така че никой не знае какво е станало с нея. И може би никога няма да разберем.

Мартин изведнъж осъзна, че Коваленко всъщност не говори за Анастасия.

— Но за сметка на това ти знаеш какво се е случило с Алексей.

Коваленко го погледна.

— Нагорни успял да го измъкне. Първо с камион, а после с влака до Волга. Оттам отплавали за Ростов с лодка, после се качили на параход, който ги откарал от другата страна на Черно море, в Истанбул, който тогава все още се наричал Константинопол. Там ги посрещнал емисар от един близък и много заможен приятел на царя, който бил избягат от революцията в Швейцария още в началото на 1918 година. Емисарят донесъл фалшиви документи и за Алексей, и за Нагорни, и тримата се качили на „Ориент експрес“ за Виена. А след това сякаш се разтворили във въздуха. — Снегът отново започна да се сипе на парцали и Коваленко пак се съсредоточи върху пътя. — Никой не знае какво е станало с Нагорни, но ти вече се досещаш накъде отива тази история, нали?

— Прекият наследник на царя е останал жив.

— Тъй като се страхувал от преследване от комунистите, той никога не разкрил самоличността си, но бързо се издигнал в бижутерския бизнес в Швейцария. Имал само едно дете, син, който също влязъл в бизнеса, но успял далеч повече от баща си.

— Питър Китнър — ахна Мартин.

— Единственият истински наследник на руския трон. И Романови ще научат за това довечера.