Алън Фолсъм
Претендентът (16)

15

9:08 сутринта

Барън спря доджа, останал без предно стъкло, точно пред входа на паркинга, за да го запречи. След броени секунди четири патрулни коли пристигнаха едновременно и заковаха почти една върху друга. От тях наизскачаха униформени ченгета с извадени пистолети и се затичаха към джипа.

— Барън и Халидей от Пет-две! — извика Барън, като размаха златната си полицейска значка през прозореца на шофьорското място. — Оградете района! Затворете всички изходи!

— Вече се работи по въпроса — обади се Макклачи от радиостанцията в ръката на Халидей.

Барън погледна в огледалото. Синият форд на Ред беше спрял точно зад него. Ред беше на волана, а до него седеше Полчак. После и колата на Лий и Валпарайсо ги доближи и спря. Междувременно наоколо се трупаха нови и нови патрулки.

— Влезте вътре — обади се Ред по радиото. — Спрете на първата рампа. Ние идваме след вас.

Барън бавно подкара джипа напред към празния гараж, като подмина табелата на входа: „Затворено за ремонт и обновяване: март — април“.

Халидей включи радиото.

— Ред, паркингът е в ремонт. Дали няма работници вътре?

— Спри малко. Ще проверим.

Барън спря колата. Притъмнелият гараж пред тях приличаше на празна бетонна гробница. Празните места за колите бяха осветени от флуоресцентни тръби, а на равни разстояния между тях се издигаха бетонните поддържащи колони.

Измина една минута, после още една. После гласът на Ред отново прозвуча по радиото:

— Има някаква стачка и никой не е идвал на работа от две седмици. Продължавайте навътре, но с повишено внимание.

Халидей погледна Барън и му кимна. Той докосна педала за газта и джипът запълзя напред сантиметър по сантиметър, докато двамата мъже се оглеждаха за тойотата или хората в нея.

Зад тях се движеше колата на Макклачи и Полчак, а още по-назад — колата на Лий и Валпарайсо. Изведнъж прокънтя оглушителният рев на полицейски хеликоптер — тежкият му ротор разкъсваше въздуха, докато се носеше над главите им. Пилотът следеше положението от въздуха.

Барън зави зад ъгъла, стигна до основата на първата рампа за изкачване на по-горните нива на гаража и спря.

— Господа — обади се Ред по радиото. — Районът отвън е отцепен. От заподозрените няма следа. — Той помълча малко и добави: — Ние сме на ход.

Барън объркан погледна към Халидей.

— Какво означава това, че ние сме на ход?

Халидей се поколеба.

— Какво означава? — настоя Барън.

— Означава, че няма да чакаме специалните части. Влизаме сами.

Макклачи пъхна радиостанцията в джоба на сакото си и протегна ръка към дръжката на вратата на своя форд. После забеляза, че Полчак го гледа втренчено.

— Няма ли да му кажеш? — попита го той.

— На Барън?

— Аха.

— На нас никой нищо не ни е казвал — отвърна Макклачи равнодушно, почти студено.

После отвори вратата.

— Той е хлапе — изтъкна Полчак.

— Всички бяхме хлапета, когато започнахме.

Барън и Халидей изскочиха от джипа с извадени и готови за стрелба пистолети. Чуваха в далечината пукота на полицейските радиостанции, а над главите си — тежкото бумтене на перките на хеликоптера. Другите също излязоха от колите си. Валпарайсо отиде при Макклачи и тихо му заговори нещо. Лий и Полчак отвориха багажниците на двата автомобила и раздадоха на всички бронирани жилетки с надпис „Полиция“ на гърба.

Барън навлече своята и доближи Макклачи и Валпарайсо, като не спираше да оглежда гаража. Донлан можеше да бъде навсякъде, скрит в сенките, докато изчаква удобен момент да открие огън. Беше луд. Бяха го виждали в действие.

— Заложникът на Донлан — започна Барън, когато ги доближи. — Стори ми се, че се качи в онази тойота по собствено желание. Освен това точно той събра нашите пистолети във влака, когато Донлан му нареди. Може би са съучастници. Но може и да не са.

Ред му хвърли кратък изпитателен поглед.

— Този заложник има ли си име?

— И да има, не го знаем — доближи ги Халидей. — Накарайте някой да разпита жената на онзи човек, когото Донлан уби във влака. През цялото време играеха на карти.

Сградата изведнъж се разтърси от ужасен рев, защото хеликоптерът мина ниско над покрива, после отново се издигна. Докато шумът отслабваше, Барън се огледа и видя Полчак да изважда от багажника на форда грозно оръжие с къса цев и барабанен пълнител, подобно на шмайзер.

— „Страйкър 12“ — ухили се Полчак. — Южноафриканско оръжие за борба с безредиците. В пълнителя има петдесет и два патрона. Изстрелва дванайсет куршума за три секунди.

— Това добре ли е? — попита Валпарайсо и вдигна една пушка „Итака“ 12-и калибър.

— Става — отвърна Барън и Валпарайсо му я подхвърли.

Макклачи измъкна револвера си „Смит & Уесън“ с инкрустирана със седеф дръжка от кобура на кръста и каза:

— Ще обиколим сградата. Джими и Лен, вие минете по северното аварийно стълбище. Рузвелт и Марти — по южното. Двамата с Барън ще се изкачим по средата.

Всички се приготвиха и тръгнаха — Халидей и Полчак поеха наляво, Лий и Валпарайсо потънаха в сенките отдясно, а шумът от стъпките им се изгуби в пулсиращия тътен на хеликоптера отгоре.

Барън и Макклачи се изкачваха по главната автомобилна рампа в средата на гаража, на два метра един от друг, като оглеждаха бетонните колони, подредените строителни материали за ремонта, празните места на паркинга и сенките.

Барън си представи как останалите се изкачват по аварийните стълбища с готови за стрелба оръжия, като блокират всички евентуални пътища за бягство на Донлан и неговия заложник или партньор. Усещаше потта по дланите си и адреналина в кръвта си. Вече не беше същата нервност като във влака — беше нещо съвсем друго. Едва преди седмица беше малко винтче в огромната машина на отдел „Убийства“, а днес вече беше тук, член на прочутия Отряд 5–2, и крачеше рамо до рамо с най-известния човек от него, самия Ред Макклачи, в преследване на въоръжен и изключително опасен убиец.

За този арест щеше да пише в учебниците. Колкото и да беше опасно, вълнението му все пак беше огромно — чувстваше се като истински герой. Все едно вървеше редом с легендарния шериф Уайът Ърп към мястото на престрелката.

— Трябва да ти кажа нещо за нашия мистър Донлан — обади се меко Макклачи, без да откъсва поглед от колоните и сенките пред тях. — Преди да свърши тази работа във влака и преди да извади лошия късмет да го забележат в Чикаго и полицията там да започне да го издирва, е успял да избяга от отделението за осъдени на смърт в затвора в Хънтсвил. Бил там за изнасилване, измъчване и убийство на две тийнейджърки. Направил го е само четири дни, след като са го освободили предсрочно за добро поведение след излежаването на предишната му присъда, също за изнасилване… чакай малко.

Ред млъкна, когато стигнаха до върха на рампата и завиха зад ъгъла.

— Задръж — каза внезапно той.

На двайсет метра от тях се виждаше бялата тойота. Беше паркирана до стената в дъното на гаража, вратите на шофьорското и пътническото място бяха отворени, а аварийните й светлини мигаха.

Ред вдигна радиостанцията към устата си и тихо каза:

— Намерихме тойотата. На втория етаж. Елате бавно и с възможно най-голяма предпазливост.

Ред изключи радиото и двамата с Барън застинаха, наострили уши.

Нищо.

Изминаха десет секунди. После забелязаха мътно осветените силуети на Халидей и Полчак, които се доближиха отляво и спряха на десет метра от колата с вдигнати оръжия, готови да стрелят. Миг по-късно Лий и Валпарайсо се доближиха отдясно и спряха на същото разстояние.

Ред изчака малко, за да прецени ситуацията, после гласът му отекна в бетонното помещение:

— Донлан, тук е полицията на Лос Анджелис! Сградата е обградена. Няма накъде да бягаш. Хвърли оръжието! Предай се!

Не последва нищо. Единственият отговор беше тежкото пулсиране на хеликоптерните перки над главите им.

— Това е краят, Донлан! Не усложнявай нещата!

Ред бавно пристъпи напред. Барън го последва с разтуптяно сърце и лепкави от пот ръце, които стискаха голямата пушка. Другите останаха по местата си — нащрек, с показалци на спусъците. Полчак беше подпрял приклада на огромната пушка на рамото си и гледаше през прицела.

Гласът на престъпника изведнъж отекна навсякъде около тях:

— Тук е Франк Донлан!

Ред и Барън замръзнаха на местата си.

— Излизам! Заложникът ми е добре! Идва с мен!

— Изпрати първо него! — извика Ред.

Не се случи нищо — толкова дълго, че им се стори цяла вечност. После Реймънд бавно излезе иззад бялата тойота.