Алън Фолсъм
Претендентът (66)

66

3:05 сутринта

— Не!

Собственият му вик изтръгна Барън от най-дълбокия сън в живота му. Беше потънал в пот, широко отворил очи в тъмното. Беше видял Реймънд — стоеше в собствената му спалня и го гледаше, докато спи. Пое си дълбоко въздух. Няма страшно. Той инстинктивно протегна ръка към шкафчето, за да напипа пистолета, но усети само гладката повърхност на лакираното дърво. Барън протегна пръсти. Нищо. Той се изправи. Знаеше, че е оставил пистолета там. Къде беше сега?

— Сега и двата ти пистолета са в мен.

Барън така се стресна, че отново извика.

— Стой на мястото си. Не мърдай — предупреди го Реймънд. Беше в тъмното до леглото на Барън, насочил собствения му пистолет към него. — Беше много уморен, така че те оставих да поспиш. Два часа и половина не са много, но все е по-добре от нищо. Трябва да ми благодариш.

Реймънд говореше тихо и спокойно.

— Как влезе? — попита Барън.

Реймънд се отдалечи от леглото и се подпря на стената до прозореца.

— Сестра ти остави вратата отворена.

— Сестра ми ли?

— Да.

Барън изведнъж осъзна какво се е случило.

— Бил си тук през цялото време?

— Известно време — уточни Реймънд.

— А обаждането?

— Ти ме подкани да те потърся лично и аз го направих. Но ти не беше вкъщи. Затова реших, че щом трябва да се срещнем, мога просто да се отбия.

Реймънд отново се премести, само на половин метър встрани, но Барън забеляза, че по този начин е отстъпил от килимчето, на което стоеше, на твърдия паркет. Не искаше да се подхлъзне и да загуби равновесие, ако му се наложи да направи внезапно движение.

— Какво искаш? — попита Барън.

— Помощ.

— Защо да ти помагам?

— Облечи се, ако обичаш. С такива дрехи, с каквито ходиш на работа. И предишните стават.

Реймънд кимна към стола, на който Барън беше оставил костюма, ризата и вратовръзката от поклонението на Ред.

— Може ли да запаля лампата?

— Само нощната до леглото.

Барън светна и бавно се надигна. В слабата светлина се виждаше, че Реймънд държи пистолета насочен право към него. Беше облечен със скъп костюм от лен, панталоните му бяха прекалено къси и широки в кръста, колосаната бяла риза също не му беше съвсем по мярка, а вратовръзката беше на зелени и червени ивици. Служебната берета на Барън, която Реймънд му беше взел на летището в Лос Анджелис и беше използвал, за да убие Ред, беше на видно място — дръжката на пистолета се подаваше точно над токата на колана му.

— Този костюм да не би да е на Алфред Нойс? — попита Барън, докато се обличаше.

— Давай по-бързо — нареди Реймънд и посочи с пистолета към обувките му, които бяха оставени на пода до леглото.

Барън се поколеба, после седна на леглото и обу чорапите и обувките си.

— Как ме намери?

Опитваше се да протака, докато измисли начин да повали Реймънд. Но убиецът старателно запазваше дистанция, подпрян на стената, здраво стъпил на паркета, без да отклонява дулото на колта от гърдите на Барън.

— В Америка на всеки ъгъл има фотокопирни машини. Компютрите и достъпът до интернет се дават под наем на минута. За съвсем малко пари всеки може да получава и изпраща електронна поща и ако притежава известни познания, може да прониква в базите данни на почти всички държавни институции, включително и на полицията. Колкото до това как дойдох дотук, вашите таксиметрови шофьори, изглежда, никак не се интересуват как изглеждат пътниците им.

— Ще вземем мерки. — Барън завърза обувките си и се изправи. — Кажи ми нещо друго. Разбирам убийствата в Лос Анджелис — опитваше се да избегнеш арестуването си. Но защо уби онези хора в Чикаго — братята Азов?

— Нямам представа за какво говориш.

— Или Алфред Нойс? — продължи Барън. — Канеше се да го убиеш. Ходил си в магазина му, но той не е бил там. Това сигурно те е изненадало.

Реймънд погледна часовника.

3:12 сутринта.

Очите му отново се вторачиха в Барън. Както и очакваше, полицаите бяха свързали пистолета му с убийствата в Чикаго. Изненада се, че бяха разбрали и за Нойс. А тъй като бяха ходили в магазина му и бяха говорили с продавачката, сега вече знаеха, че Нойс е заминал за Лондон. Значи се бяха свързали с полицията в Лондон, за да го разпитат на място. А това, че бижутерът щеше да разговаря с полицията, твърде много влошаваше нещата.

Той пак погледна часовника.

3:14 сутринта.

— Всеки момент ще звънне мобилният ти телефон.

— Моят мобилен телефон?

— Стационарният ти телефон се подслушва. Надявахте се да проследите откъде се обаждам, ако ти звънна втори път.

Барън го изгледа. Самият факт, че Реймънд се беше промъкнал през всичките им мрежи и по някакъв начин беше влязъл в собствената му къща, го изумяваше. А сега се оказваше, че дори знае за подслушването.

— Кой ще се обади?

— Един твой добър приятел, мистър Дан Форд от „Лос Анджелис Таймс“. В единайсет и половина му изпратих имейл от твое име, в който му обясних, че сестра ти е дошла до твоята къща, а ти ще я върнеш в санаториума, така че той трябва да ти се обади точно в три и двайсет през нощта. Той ми отговори, че точно така ще направи.

— Защо смяташ, че ми е приятел?

— По същата причина, по която разбрах, че младата дама ти е сестра и се казва Ребека. Забелязах, че тя гледа твоя телевизор и спи на твоето канапе, а освен това имаш снимки и на двамата в кухнята си. Чел съм статиите на мистър Форд за мен във вестника. И два пъти съм ви виждал заедно. Веднъж на летището, а преди това пред гаража, след като убиха Франк Донлан.

Ето защо беше дошъл Реймънд. Беше си избрал Барън като възможен път за бягство още от момента, в който се беше качил в колата след убийството на Донлан. Беше го ядосал в Паркър Сентър, за да се увери в истинността на предположението си. А сега се опитваше да използва тази информация срещу него, за да избяга.

— Франк Донлан се застреля — отвърна с равен глас Барън.

Реймънд се усмихна като котка, която е видяла особено дебела мишка.

— Твърде си прозрачен за полицай. Истината винаги е била някъде там. И ще си остане там.

Часовникът показваше 3:20. Мобилният телефон на Барън иззвъня. Реймънд отново се усмихна заплашително.

— Защо да не попитаме мистър Форд какво според него се е случило с мистър Донлан?

Телефонът отново иззвъня.

— Вдигни и му кажи да не затваря, а после ми подай телефона — нареди Реймънд.

Барън се поколеба и Реймънд вдигна пистолета към него.

— Това оръжие не е заплаха за теб, Джон. Единствената му цел е да предпазва мен, за да не ме нападнеш. Истинската заплаха за теб е собствената ти съвест.

Телефонът иззвъня за трети път. Реймънд кимна към него и Барън го вдигна.

— Дани — произнесе с равен глас. — Благодаря, че се обади. Знам, че е късно… Ребека? Притеснила се за мен, някак си успяла да се качи на автобуса и дошла сама. Да, сега е добре. Върнах я в санаториума. И аз съм добре. А ти? Добре. Чакай малко, ако обичаш…

Той подаде телефона на Реймънд, който го притисна към гърдите си, за да не чува Форд.

— Ето какъв е планът, Джон. Отиваме до твоята кола. Аз ще се скрия на задната седалка, защото подозирам, че пред къщата ти има детективска кола, за да те охранява, ако реша да се появя лично. Ще спреш до тях и ще им кажеш, че не си успял да заспиш и отиваш на работа. Ще им благодариш и ще се отдалечиш. — Реймънд направи пауза, преди да продължи: — А мистър Форд е моята застраховка.

— Застраховка?

— Относно истината за Франк Донлан. — Реймънд отново се усмихна. — Нали не би искал да поставиш мистър Форд в позицията да разследва лично теб? Кажи му, че искаш да се срещнете след трийсет минути. Имаш важна информация, която можеш да обсъдиш с него само на четири очи.

— Къде? — попита вяло Барън.

Реймънд сякаш беше помислил за всичко.

— Терминал „Мъркюри“ на частното летище „Боб Хоуп“ в Бърбанк. Там ме чака малък реактивен самолет. И това не е толкова невероятно, колкото ти звучи. Кажи му го.

Реймънд му върна телефона. Барън се поколеба, после заговори:

— Дани? Трябва да поговорим за нещо и се налага да го направим на четири очи. Ела на летище „Боб Хоуп“, терминал „Мъркюри“. След трийсет минути. Ще успееш ли? — Накрая кимна. — Благодаря, Дани. — После затвори и отново се обърна към Реймънд. — На летището ще има полиция.

— Знам. Но с мистър Форд ще ми послужите като пропуск.

Две минути по-късно двамата излязоха от задния вход на къщата и се отправиха към мустанга. Преди да тръгнат, Реймънд беше отправил едно последно искане. И сега под колосаната си бяла риза и ленения си костюм, взети от апартамента на Алфред Нойс, той носеше още нещо. Противокуршумната жилетка от кевлар на Джон Барън.