Алън Фолсъм
Претендентът (209)

35

Москва, хотел „Балчуг Кемпински“, 9:55 сутринта

Зашеметяващо красив, с пригладена назад черна коса, облечен с тъмни спортни панталони, пуловер и кожено авиаторско яке и обут в удобни велурени обувки, Александър изкачи и последните стъпала до площадката за хеликоптери. Когато стигнаха на покрива, Мурзин отвори вратата и двамата пристъпиха навън, под топлата слънчева светлина.

Чакаше ги руски военен хеликоптер „Камов Ка-60“. Витлата му бавно се въртяха. След трийсет секунди вече бяха вътре, бяха затворили вратите и слагаха предпазните колани. Точно тогава мобилният телефон на Мурзин звънна. Той го подаде на Александър.

— За вас, царевич.

— Ребека ли се обажда?

— Не, баронесата.

Царское село

Ярката слънчева светлина, която нахлуваше през прозорците в голямата библиотека на двореца, осветяваше както баронесата, така и огромното помещение — с тъмните си тежки мебели и стените си от изкуствен мрамор без нито едно петънце, покрити с махагонови библиотеки, които преливаха от алманаси, календари, албуми със снимки и антологии, то носеше със себе си многобройни спомени за миналото. Но точно в момента баронесата не се интересуваше от миналото. Това, което я вбесяваше, беше настоящето.

— Звъня ти от часове — каза тя на Александър на руски и с такъв тон, сякаш беше непослушен ученик. — Оставих съобщения за теб на двайсет различни места. Защо не ми се обади?

Александър се поколеба и отговори:

— Съжалявам. Има други неща, които…

— Какви други неща? Защо ни докараха тук посред нощ? При това без никакво обяснение от теб. ФСО просто ни вдигна от леглата и ни стовари тук, защото си прекалено зает и предпочиташ да стоим някъде надалеч и да си пудрим носовете, така ли?

Александър направи знак на Мурзин да отвори вратата, после свали колана си и слезе. Стиснал телефона в ръка, той прекоси покрива, за да се отдалечи от хеликоптера.

— Баронесо, братът на Ребека е жив. Снощи е пристигнал в Москва. Затова наредих да ви закарат в Царское село.

— Къде се намира в момента?

— Не знаем.

— Сигурен ли си, че е той?

— Да.

— Значи бъдещата царица е била права през цялото време.

— Баронесо, Ребека не бива да научава.

Баронеса Дьо Виен рязко се извърна от центъра на библиотеката, където беше застанала, и се приближи към прозорците.

— По дяволите Ребека — просъска. — Възникнаха нови неща, които са безкрайно по-важни от нея.

— Какви нови неща?

— Нали вчера се срещна с президента Гитинов?

— Да. И какво?

Баронесата рязко отметна една къдрица от черната си коса зад ухото и се обърна с гръб към светлината.

— Той не те е харесал.

— Какво имаш предвид?

— Не е харесал поведението ти. Държал си се снизходително.

— Баронесо, държах се учтиво. Разговаряхме. Аз не казах нищо. Ако това е снизходително поведение…

— Видял е накъде биеш. Мисли, че си твърде силен. И че имаш други амбиции.

Александър самоуверено се усмихна и погледна над покрива към Москва река и Кремъл, който блестеше на другия бряг.

— Значи е по-проницателен, отколкото смятах.

— Гитинов не е станал президент, като се е държал като глупак — произнесе баронесата толкова отчетливо, сякаш режеше думите с бръснач. — Вината е твоя, не негова!

Александър се обърна с гръб към хеликоптера, сякаш Мурзин или хората от екипажа можеха да видят изражението на лицето му или още по-лошо, да чуят разговора.

— Нищичко ли не си научил? — продължи баронесата. — Никога, при никакви обстоятелства да не разкриваш какво криеш в себе си?

Тя гневно закрачи напред-назад, стигна до прозорците на библиотеката и веднага се обърна.

— Не осъзнаваш ли колко ми струваше да те докарам до мястото, където се намираш в момента? Не просто години на формиране на характера или години на физически и други специални и много лични тренировки, които целяха да те направят достатъчно силен, безмилостен и жесток, за да бъдеш цар на Русия, но и години на политически интриги? — Гневът й сякаш нарастваше с всяка следваща дума. — Кой според теб посвети на триумвирата почти две десетилетия, през които печелеше доверието им, влизаше в умовете им, изслушваше проблемите им и даваше пари, много пари, за тяхната кауза? Кой според теб ги убеди, че единственият начин да стабилизират страната и да формират силен национален дух е да върнат монархията? Кой според теб ги накара да настояват пред сър Питър Китнър да абдикира в твоя полза? — Тя почти изкрещя последната дума: — Кой?!

— Ти — прошепна той.

— Да, аз. Сега ще ме слушаш, когато ти казвам, че между триумвирата и президента има сериозен проблем. Напомням ти, че именно те тримата подтикнаха двете камари на парламента да възстановят монархията. И го направиха, защото успях да убедя всеки от тях поотделно, че не е само в интерес на Русия, но и в името на собствените им институции. Именно затова те употребиха влиянието си в тази посока.

Президентът, от друга страна, от самото начало хранеше лични притеснения, че ти ще го затъмниш в публичното пространство. И този страх вече беше оправдан от вниманието на обществото към теб. Той знае какво означава да бъдеш звезда и според него вече разполагаш с твърде много власт.

И бездруго е лошо, че три седмици преди коронацията си му дал допълнителни основания да се притеснява. Но ако той успее да представи собствените си опасения като тревога за националната сигурност, като убеди и останалите политически сили, че ти си амбициозен играч и разрушителен фактор, и ако тази тревога стигне до парламента или дори само до един от членовете на триумвирата, дори моето влияние и твоята популярност няма да бъдат достатъчни, за да попречат всичко да не се срине за една нощ — при това до такава степен, че незабавно да бъдат свикани нови парламентарни избори, които да отменят монархията още преди да е влязла в сила. — Гласът й стана леденостуден. — За президента Гитинов такива избори ще бъдат като манна небесна.

— Какво искаш да направя? — попита Александър.

— Президентът се съгласи да те покани на чай в Кремъл в шест тази вечер, където, както беше уведомен, ще му се извиниш за недоразумението вчера и ще го увериш съвсем директно, че нямаш други амбиции, освен да служиш на руския народ. — Баронесата омекна, но почти незабележимо. — Разбра ли, скъпи мой?

Александър гледаше в празното пространство, унизен и объркан.

— Да — каза.

— Тогава се заеми с това.

— Добре, мамо — въздъхна той.

Баронесата затвори телефона и за момент той остана напълно неподвижен, като кипеше от гняв. Мразеше я, мразеше и Гитинов, мразеше ги всичките. Той беше царевич, а не те. Как се осмеляваха да подлагат на съмнение него самия или мотивите за действията му? Особено след като вече беше направил всичко, за което се бяха разбрали?

Той погледна към тъмния силует на хеликоптера в другия край на покрива — вратата му беше отворена, а витлата бавно се въртяха. И какво трябваше да направи сега — да забрави за Мартин и да отпрати хеликоптера? Той изведнъж забеляза движението на вратата, после Мурзин бързо го доближи с радиостанция в ръка. Очевидно беше възникнало нещо ново.

— Какво има?

— Коваленко, инспекторът от Министерството на правосъдието, който беше с Мартин в Давос, е слязъл от московския влак в Санкт Петербург в осем и двайсет и пет тази сутрин.

— Мартин с него ли е бил?

— Отначало бил сам, но после във фоайето на гарата го настигнал някакъв друг мъж.

— Мартин?

— Възможно е, но този бил гладко избръснат и с къса коса. Мартин е минал през паспортната проверка с брада и дълга коса.

— Колко струват една самобръсначка и ножици? — Александър отново усети как тревогата му нараства с всеки удар на сърцето, пришпорвано от невидимия метроном. — Къде са Коваленко и приятелят му в момента?

— Не знаем, царевич. „Фарцовчикът“, който го е забелязал, дори не бил сигурен дали трябва да докладва за Коваленко, какво остава да го проследи. В крайна сметка не му е наредено да гледа за него. Проверихме в Министерство на правосъдието и се оказа, че Коваленко се води в отпуска. Жена му потвърди, че вчера е заминал сам на палатка в Урал. Изглежда, е започнал да спортува.

— Санкт Петербург не е в Урал — каза Александър, почервенял от гняв. — Нали вече свалихме Коваленко от случая? Защо се е върнал?

— Не знам, царевич.

— Ами разбери тогава! И този път искам да разбереш точно в кой клон на министерството работи и как се казва прекият му началник.

— Добре, царевич.

Александър го изгледа за миг, после отклони поглед, но Мурзин забеляза как лицето му се сбръчква от гримаса, сякаш го пронизва скрита болка. Миг по-късно царевич отново се обърна към него и студено нареди:

— Искам всички „авторитети“ в Санкт Петербург да бъдат вдигнати по тревога. Искам Коваленко и човекът с него да бъдат открити незабавно.