Алън Фолсъм
Претендентът (8)

7

7:35 сутринта

Реймънд беше видял как Валпарайсо минава покрай него и сяда на мястото си до изхода, а после просто седи неподвижно и гледа през прозореца. Пустинята отстъпваше място на все по-заселени райони, докато влакът приближаваше Лос Анджелис. Няколко секунди по-късно беше забелязал и втория пътник от Барстоу да се връща на мястото си десетина реда по-назад във вагона. Сега седеше там с наведена глава, сякаш дремеше или може би четеше — от тук не можеше да види. След определен интервал, който му се стори внимателно преценен, се върна и високият мъж с костюма, седна на едно място до пътеката срещу тоалетната в задния край на вагона, отвори куфарчето си, извади вестник и се зачете. Капанът беше щракнал.

— Реймънд, ти си — подхвърли меко Вивиън Удс.

Реймънд отново се обърна към масата и видя, че е негов ред и останалите трима го чакат.

— Да, разбира се. — Той се усмихна и за миг се взря в нея със същия поглед, който тя му беше отправила по-рано, изкусителен и насърчаващ, после отново сведе очи към картите си.

Ако тримата мъже във влака наистина бяха полицаи, както смяташе, и бяха дошли заради него, щеше да има нужда от всякаква помощ, а Вивиън Удс можеше да бъде на негова страна. Независимо от възрастта си, ако нещата стигнеха дотам, тя щеше да изпълни всичко, което й нареди.

— Смятам да вляза в тази игра, Вивиън — каза Реймънд, отново я погледна в очите, задържа ги точно толкова, колкото беше необходимо, после завъртя глава към Франк Милър до прозореца.

Дебел търговец с нервен стомах, който се страхува да лети със самолет — бог знае как щеше да реагира пък той, ако полицаите предприемеха нещо и играта загрубееше. Може би щеше да получи сърдечен удар или пък да обърка нещо и заради него да ги избият до един.

Реймънд заложи и Милър му плати, като избута купчинка червени пластмасови чипове в средата на масата. Реймънд за пръв път се зачуди дали Милър не носеше перука, защото беше оплешивял заради химиотерапия или лечение с радиоактивно облъчване. Може пък да беше болен, но да не искаше да говори за това, и точно по тази причина да му се налагаше да ходи толкова често до тоалетната.

— Твърде високо е за мен, Франк. Аз съм пас. — Реймънд остави картите си на масата.

Може би държеше по-силната ръка, но това изобщо не го интересуваше. Не го интересуваше и дали Милър носи перука и дори дали изобщо е болен. Интересуваха го само полицаите и как точно го бяха открили. Беше абсолютно изряден при убийствата в Чикаго. И там, както и в Сан Франциско и Мексико Сити, беше прекарал възможно най-малко време на местопрестъплението, не беше местил нищо в апартаментите и беше носил хирургически ръкавици за еднократно ползване от онзи вид, който в днешното несигурно време на биологични оръжия може да се купи почти във всяка аптека — значи не беше оставил никакви отпечатъци.

Веднага след това нарочно бе поел на зигзаг по заледените улици, за да стигне до гарата — маршрутът му трябваше да е невъзможен за проследяване. Струваше му се невероятно да е бил проследен, особено чак до влака. И все пак те бяха тук и всеки миг го приближаваше до момента, в който трябваше да се изправи срещу тях.

Ето защо трябваше да измисли изход — при това бързо.