Алън Фолсъм
Претендентът (152)

73

Когато Коваленко забеляза изоставената кола, вече беше твърде късно. Той завъртя силно волана и направи остър завой, за да не се блъсне в нея. Мерцедесът се плъзна по заснежената магистрала като хокейна шайба. Секунда по-късно те се блъснаха в стената от сняг, оставена от снегорините в отсрещния край на пътя, и джипът се вдигна на две колела, после се стовари обратно на четирите, проби стената и се плъзна като шейна в дълбоката канавка.

Колата спря в дълбокия сняг на ръба на една скала — фаровете продължаваха да светят, а двигателят — да работи.

— Коваленко!

Мартин задърпа предпазния колан и погледна неподвижната фигура на Коваленко зад волана. В продължение на една дълга секунда руснакът не отговори, после бавно се обърна към него.

— Аз съм добре. Ти как си?

— Няма проблеми.

— Къде сме, по дяволите?

Мартин напипа дръжката на вратата и я отвори. В купето нахлуха сняг и мразовит въздух, а колата леко се залюля. Той внимателно се премести на седалката и погледна навън. В светлината на отворената врата едва успя да различи тъмна пропаст точно под себе си, от дъното на която се чуваше шумът на вода. Мартин се наведе още малко и ясно усети, че цялата кола също се накланя в тази посока. Той замръзна на мястото си.

— Какво става? — настоя Коваленко.

Мартин не виждаше нищо друго освен снега по ръба на скалата и мастиления мрак под нея. Бавно се отдръпна и затвори вратата.

— Спрели сме на ръба на една канара.

— На ръба на какво?

— Канара, скала. Сигурно само две от колелата ни са стъпили на земята.

Коваленко се наведе към него, за да погледне, и колата се залюля.

— Недей!

Той замръзна. Мартин го изгледа свирепо.

— Нямам представа колко далеч е дъното и не ми се иска да го разбирам по този начин.

— Нито пък аз. Пък и Ленар. Сигурно си иска колата цяла.

— Колко е часът?

Коваленко присви очи към часовника на таблото.

— Точно полунощ.

Мартин дълбоко си пое въздух.

— Вали като невидяло, току-що мина полунощ, а ние излязохме от пътя и сме кацнали на някаква скала. Стига само някой да кихне, и ще се преобърнем. Или ще се удавим, или ще замръзнем, или ще изгорим, ако това чудо се запали. Дори и да успеем да се свържем с някого по твоя мобилен телефон, няма начин да обясним къде сме, защото и ние не знаем. А дори да знаехме и да успеехме да го кажем, съмнявам се, че някой ще дойде, преди да стане светло. И то ако имаме късмет.

— И какво ще правим значи?

— Две от колелата висят от ръба, което в най-добрия случай означава, че другите две са стъпили здраво. Може би просто можем да потеглим и да си тръгнем.

— Как така „може би“?

— А ти имаш ли по-добра идея?

Коваленко обмисли алтернативите и очевидно бързо стигна до извода, че няма. После разумно предложи:

— Сигурно поне ще бъде по-добре да имаме по-малко тежест откъм страната на пътника.

— Точно така.

— А ти не можеш да излезеш от твоята страна, защото ще паднеш в пропастта и вероятно ще повлечеш и колата.

— Да.

— Значи аз ще сляза от моята страна. И докато слизам, ти ще дойдеш на моето място, ще седнеш зад волана и ще се опиташ, както се изрази, просто да потеглиш.

— А ти ще стоиш на безопасно място и ще чакаш да видиш дали ще стане, така ли?

— Мистър Мартин, ако колата наистина вземе, че се преобърне, няма нужда и двамата да сме в нея.

— Да, особено ако единият вътре съм аз, а не ти, мистър Коваленко.

— Ако това те успокоява, аз несъмнено ще умра от замръзване, ако се преобърнеш.

Коваленко откачи предпазния колан и отвори вратата откъм шофьорското място. Един порив на вятъра се опита да я затвори, но той я натисна с рамо и я задържа.

— Добре, излизам. Движи се заедно с мен.

Коваленко започна да се изтегля навън. В същото време Мартин внимателно прескочи пространството между двете седалки, като се опитваше да настъпва максимално към страната на шофьора. Мерцедесът изведнъж проскърца и започна да се накланя към пропастта. Коваленко бързо се отдръпна и седна с цялата си тежест на ръба на седалката. Колата спря.

— Пресвета Богородице — измърмори той.

— Не мърдай — нареди му Мартин. — Искам да мина от другата страна.

Той сложи ръка на седалката, после се отпусна възможно най-тежко на лакът, повдигна се и се премести на шофьорското място, като издърпа краката си един по един под волана.

После вдигна очи. Носът на Коваленко беше на сантиметри от неговия. Нов порив на вятъра блъсна вратата в гърба на Коваленко и го запрати към Мартин. Носовете им здравата се блъснаха и колата отново се наклони към пропастта.

Мартин бързо блъсна Коваленко навън в снега и се наведе максимално към него. Оказа се достатъчно, за да изправи мерцедеса.

— Стани и затвори вратата — нареди Мартин.

— Какво?

— Стани и затвори вратата. Леко.

Коваленко се надигна от снега като призрак.

— Сигурен ли си?

— Да.

Коваленко пристъпи към колата, леко бутна вратата и отстъпи крачка назад. Мартин бавно вдигна поглед към предното стъкло, където чистачките не спираха да се движат. Фаровете не осветяваха нищо друго освен непрогледна белота. Беше невъзможно да определи дали гледа нагоре или надолу. Единствено беше напълно сигурен, че не бива да завива надясно.

Той хвърли поглед към Коваленко, който не откъсваше очи от него. Беше вдигнал яката си, а косата и брадата му вече бяха покрити със сняг.

Мартин отново се обърна напред, протегна ръка към лоста за скоростите и включи на „Drive“, после едва доловимо докосна с крак педала за газта. Чу се тихо ръмжене, докато оборотите на двигателя се увеличаваха, и той усети как колелата започват да се въртят. За момент не се случи нищо. После гумите зацепиха и мерцедесът почти недоловимо пое напред. Метър, после два, после колелата забуксуваха в дълбокия сняг. Мартин отпусна газта и колата веднага тръгна назад. Той незабавно настъпи газта. Джипът се плъзна още малко и спря.

— Леко — промърмори той. — Леко.

И отново газта. Джипът отново пое напред. Колелата отново се завъртяха и забуксуваха. Коваленко изведнъж се размърда и заобиколи колата, после Мартин го видя в огледалото за обратно виждане — беше подпрял с рамо задната врата.

Мартин отпусна крак на педала за газта и отвори прозореца на няколко сантиметра.

— Давай! — извика и натисна газта.

Колелата се завъртяха. Коваленко напрегна всичките си сили. Мартин най-сетне усети, че гумите зацепват и колата тръгва напред. Този път обаче не спря, а продължи все по-бързо нагоре, през дълбокия поне трийсет сантиметра сняг. Той отново погледна в огледалото. Коваленко беше зад него и тичаше в следата, проправяна от джипа. Пет секунди. Още пет. Мерцедесът дори започна да набира скорост. После Мартин видя стената от сняг в светлината на фаровете. От тази страна беше висока поне колкото колата, може би дори по-висока. Нямаше откъде да знае дали не е от солидно пресован сняг или дори дали не е никаква снежна стена, а скала, покрита със сняг, но не можеше да си позволи да рискува да спре и колата отново да се хлъзне назад. Можеше единствено да се блъсне в нея с най-голямата възможна скорост и да се надява да мине през нея.

Половин миг по-късно той натисна педала за газта до ламарината. Мерцедесът се втурна напред. Две секунди, после три. Колата се блъсна челно в снега. За момент в купето настъпи абсолютен мрак, после той изскочи от другата страна, на шосето.

Мартин въздъхна с облекчение и свали прозореца докрай. В страничното огледало се виждаше Коваленко, който изтича нагоре по склона и мина през дупката в снега, широка колкото танк. Гърдите му се повдигаха и спускаха, от ноздрите му струеше пара и беше заприличал на снежен човек, но крещеше победоносно и размахваше юмруци във въздуха. В червената светлина на стоповете приличаше на танцуваща мечка.