Алън Фолсъм
Претендентът (173)

94

9:05 вечерта

— Насам, Никълъс. Някъде тук има осветена пътека, от която се разкрива живописна гледка към вилата, особено нощем.

Кабрера го поведе по покритата със сняг тераса пред балната зала, от която една пътека поемаше навътре в гората. Отпуснат и малко пиян, Мартин го следваше плътно, докато не стигнаха до пътеката и не поеха по нея. После студеният въздух го освежи и той усети, че сетивата му се изострят. По някаква причина реши да хвърли поглед през рамо.

Мурзин ги следваше — на разстояние, но все пак беше там.

Когато забеляза погледа на Мартин, Кабрера се усмихна по своя спокоен маниер.

— Носят се слухове, че някои от антиглобалистите са успели да прекосят в тази част от долината. Сигурен съм, че няма място за тревога. Полковникът просто е длъжен да проявява предпазливост.

Пътеката пред тях се стесни, за да мине между два бора, и Кабрера забави крачка, за да пропусне Мартин пред себе си.

— След теб.

Мартин мина пръв по пътеката и Кабрера го последва.

— Исках да споделя нещо за Ребека с теб — каза той, след като го настигна и двамата отново поеха рамо до рамо. — Сигурно ще ти се стори забележително.

Пътеката направи завой и Мартин видя, че се издига нагоре по склона, все по-далеч от вилата. Той отново погледна назад през рамо.

Мурзин продължаваше да се изкачва след тях.

— Присъствието му не е необходимо — каза изведнъж Кабрера. — По-добре да се върне във вилата, отколкото да кръстосва пустата гора след нас. Извини ме за секунда.

Кабрера се обърна и посрещна Мурзин на пътеката, като продължаваше да стиска шарения пакет в ръката си. Мартин дъхна на ръцете си, за да ги стопли, и вдигна поглед. В короните на дърветата шумеше лек ветрец, а отдясно над хребета изгряваше пълната луна. Беше с ореол, а зад нея настъпваха облаци. Скоро пак щеше да завали.

Той хвърли поглед към Мурзин и Кабрера, които разговаряха на пътеката. Накрая Мурзин кимна и пое обратно към вилата. Кабрера също се обърна и закрачи нагоре. В същия миг в съзнанието на Мартин отекна един глас, който казваше: „Виж го. Няма значение как изглежда в момента. Кого познава. Виж го как ходи, как говори, кой е. Няма значение в какво ще се превърне. Нищо няма значение. Това е Реймънд!“

— Извинявай, Никълъс.

Кабрера почти го беше настигнал. Снегът хрущеше под обувките му.

Умът на Мартин препускаше едновременно напред и назад. Китнър беше абдикирал в полза на Кабрера тук, във вилата. Ако всичко беше планирано предварително, не трябваше ли да се случи в Лондон онзи петък, 15 март, който Реймънд беше отбелязал в календара си?

— Познаваш ли някого в Лондон? — попита небрежно Мартин, когато Кабрера стигна до него.

— Лорд Престбъри е от приятелския кръг на баронесата.

— Но познаваш и други хора.

— Да, защо?

Мартин реши да рискува.

— Наскоро се запознах с един англичанин, пенсиониран брокер. Прекарва по-голямата част от годината в Южна Франция, но има и голяма къща недалеч от Кенсингтън Гардънс. Казва се Диксън, Чарлс Диксън. Живее на Ъксбридж Стрийт.

— Съжалявам, не го познавам. — Кабрера посочи нагоре по пътеката. — Искаш ли да продължаваме? Нека да поговорим за Ребека.

— За какво? — попита Мартин, когато отново поеха нагоре.

Не беше доловил реакция у Кабрера нито при споменаването на името на Чарлс Диксън, нито на Ъксбридж Стрийт. Кабрера дори не говореше по начина, характерен за Реймънд. Дали беше адски добър, или Мартин просто бъркаше?

— Тя не е човекът, за когото я смяташ — каза Кабрера.

— Какво имаш предвид? — попита Мартин и го погледна.

Дали беше Реймънд, или не? Ако разполагаше с дискетата на Халидей и успееше незабелязано да свали пръстов отпечатък от Кабрера, можеше да го докаже със сигурност. Но дискетата я нямаше, защото беше изпратена по пощата на съпругата на Коваленко в Москва.

— По закон Ребека е твоя сестра, но не и по рождение, защото и двамата сте осиновени. Знам това, защото тя ми го каза. Колкото по-близки ставаме помежду си, толкова повече нараства нуждата както по политически, така и по финансови причини, да се интересувам от миналото й. Аз много я обичам, но именно любовта кара хората да правят грешки. Може да ти се стори невъзпитано или дори студено от моя страна, но аз просто трябваше да я проверя, преди да й предложа брак. Надявам се да ме разбереш, Никълъс.

— Разбирам те.

Вървяха рамо до рамо по пътеката. Мартин за пръв път забеляза, че Кабрера леко накуцва. Отново го обзе несигурност. Дали кракът му не беше прострелян в онази престрелка? Беше възможно, разбира се. Но нямаше как да се увери. Не беше виждал медицинския картон на Реймънд, защото самият той беше в болницата по онова време. Куцането можеше да е причинено и от онзи инцидент по време на лов или пък от нещо далеч по-прозаично — разтегнат мускул, навехнат глезен, дори някакво камъче в обувката.

Пътеката отново направи завой. Мартин видя ярко осветената вила под тях. Гледката го успокои и той започна да си мисли, че може би греши, като оставя емоциите си да го ръководят. Дали не искаше прекалено силно Кабрера наистина да се окаже човекът, когото преследваше? Заради Дан Форд, Халидей, Ред и всички останали убити? Дали не го искаше толкова много, че да си измисли нещо несъществуващо? И по този начин да рискува да запрати Ребека отново в онова състояние, в което беше прекарала всички онези години?

— В хода на разследването си научих нещо интересно за самото осиновяване — продължи Кабрера. — По времето, когато сте били осиновени, процедурите са били тайни. Това означава, че нито децата, нито бъдещите им осиновители са знаели кои са истинските родители.

Мартин нямаше представа накъде бие Кабрера. Във всеки случай беше добре информиран, защото нито Мартин, нито Ребека знаеха кои са истинските им родители. Осиновителите им също не го знаеха, макар че го бяха обсъждали много пъти.

— Парите и упорството могат да отворят много врати, Никълъс — продължи Кабрера. — И двамата с Ребека сте взети от една и съща организация. Вече е затворена, но се е наричала „Домът на Сара“ и се е намирала в Лос Анджелис.

Той спря и рязко се обърна към него.

— Същият град, в който сте отраснали.

Сърцето на Мартин се качи в гърлото.

— Научих много неща, Никълъс, както за Ребека, така и за теб. — Кабрера отново се усмихна със своята спокойна, топла усмивка. — Истинското ти име е Джон Барън, а не Никълъс Мартин.

Мартин не отговори; двамата направиха още един завой по пътеката и вилата отново изчезна от поглед.

— Няма значение кой си ти и защо и двамата сте сменили имената си. По-важно е какво установих, докато проучвах миналото на Ребека. Странно, но изобщо не бях изненадан.

Кабрера премести шарения пакет от едната си ръка в другата и Мартин се запита какво има в него и защо го е донесъл. Запита се и накъде водеше пътеката. Ставаше все по-стръмна, а лампите, които я осветяваха, бяха все по-нарядко. Добре, че беше луната — частично закрита от облаци, тя се издигаше все по-високо над хребета и обливаше в светлина обширния лес наоколо.

Може би беше глупаво от негова страна да тръгва с Кабрера, но дори той да беше Реймънд, Мартин се съмняваше, че ще рискува да се разкрие, какво остава да направи нещо, с което да изплаши Ребека и да промени начина, по който тя гледа на него. С единственото уточнение, че Реймънд всъщност беше способен на всичко.

Кабрера вървеше на половин крачка пред Мартин и на практика го водеше по пътеката.

— Както ти казах, сестра ти не е тази, за която я мислиш — бебе, дадено за осиновяване от изплашена майка в тийнейджърска възраст. — Той се обърна и го погледна право в очите. — Ребека е принцеса, родена в една от най-благородните фамилии в Европа.

— Какво? — попита Мартин с изумление.

— Рожденото й име е Александра Елизабет Габриел Кристиян. Тя е пряка наследничка на Кристиян IX, крал на Дания. Прадядо й е Георг I, крал на Гърция, а прабаба й е съпругата му Олга, дъщеря на великия княз Константин — сина на руския цар Николай I.

— Нищо не разбирам.

— Наистина е трудно за разбиране, толкова е заплетено. Но е вярно. Направихме дори ДНК тест, за да се уверим.

Мартин беше напълно зашеметен. Мисълта, че Кабрера може би е Реймънд, беше напълно засенчена от абсурдното откритие, което беше обявено току-що.

— Разбирам как се чувстваш, Никълъс, но всичко е документирано. Документите се намират в моя офис в Лозана. Можеш да ги разгледаш по всяко време.

— Но как…

— Такова момиче е било осиновено от — как да се изразя — американско семейство от средната класа като твоето?

— Горе-долу.

— По време на Втората световна война баба й и дядо й избягали от нацисткия режим. Заминали първо за Лондон, а после за Ню Йорк, където — подобно на много други кралски семейства от целия свят, например моето — те си сменили имената и забравили за титлите, за да запазят живота си. След време дъщеря им, която се казвала Мари Габриел, се омъжила за Жан Феликс Кристиян, потомствен принц на Дания, и се върнала да живее в Европа. Имали едно дете — момиче, което се родило в Копенхаген, но още като бебе било отвлечено на остров Майорка с цел откуп. После обаче похитителите се изплашили и решили да се отърват от нея, като я дали на някаква организация, която търгувала с деца на черния пазар. Оттам се опитали да я продадат на някакво семейство в Калифорния, но сделката се провалила и в крайна сметка я прибрали в дом за изоставени деца в Лос Анджелис. Именно тя била…

— Ребека.

— Да.

— Ами истинските й родители? Какво е станало с тях?

— Тъй като от нея нямало никаква следа, след известно време я обявили за мъртва.

— Господи — възкликна Мартин и извърна поглед, после отново погледна Кабрера. — Тя знае ли?

— Все още не.

Пътеката стана още по-стръмна и Мартин чу отнякъде шума на бурен поток. Кабрера продължаваше да го води на половин крачка разстояние. На лунната светлина дъхът излизаше от носа му като пара от комина на локомотив, въпреки студа по челото му беше избила пот. Той отново премести пакета в другата си ръка.

— Защо го казваш първо на мен? — попита Мартин.

— От уважение. След като вашите осиновители са загинали, ти си главата на семейството. Искам твоята благословия за нашия брак. — Кабрера забави крачка и се обърна към него. — Даваш ли ми благословията си, Никълъс?

„Господи — помисли си Мартин. — Докъде се докарах?!“

— Даваш ли ми я?

Никълъс Мартин го гледаше зяпнал, докато разсъждаваше трескаво: „Мисли за Ребека и за това колко много го обича, нищо друго няма значение. Абсолютно нищо друго. Поне засега. Поне докато не се увериш със сигурност кой е той в действителност.“

— Да — отвърна най-сетне Мартин. — Давам ти благословията си.

— Благодаря ти, Никълъс. Сега разбираш защо трябваше да останем насаме.

Кабрера се усмихна по-скоро на себе си. Усмивката му изразяваше облекчение или задоволство, а може би и двете.

— Нали разбираш, че Ребека ще бъде не просто моя съпруга, а царица на Русия?

— Да — отвърна Мартин и се озърна.

Наоколо вече нямаше лампи, които да осветяват пътеката. Шумът на потока беше по-силен. Много по-силен. Той погледна напред и видя, че наближават дървен мост. Под него течеше черна вода, а по-нагоре се виждаше и откъде идва шумът — от висок бучащ водопад.

— Какви красиви деца ще имаме ние, Ребека и аз. — Кабрера бавно, почти разсеяно се зае да разопакова пакета в ръцете си. — Красиви, благородни деца, които, заедно със своите деца след това, ще властват над Русия през следващите триста години, както Романови властваха над Русия в продължение на триста години, преди комунистите да се опитат да ни спрат.

Кабрера рязко се извърна и шарената хартия падна на снега в краката им. В ръцете му имаше кутия. После и кутията отхвърча встрани. Чу се силно изщракване и на лунната светлина проблесна острие. Сетне Кабрера се плъзна към него с едно-единствено движение.