Алън Фолсъм
Претендентът (37)

37

Паркър Сентър, 1:25 следобед

— Добре, значи е убил хлапето заради дрехите му. Но защо го е застрелял в лицето, по дяволите?

— Може би се е паникьосал.

— А може и да има друга причина.

— Но ти продължаваш да смяташ, че го е направил Реймънд?

— Да, продължавам да смятам, че го е направил Реймънд. Ти не смяташ ли?

Барън, Халидей и Валпарайсо стояха пред съседни писоари в мъжката тоалетна в дъното на коридора и ядосано разговаряха. От това, че самите те работеха по този случай и че повечето от останалите девет хиляди полицейски служители на ПУЛА бяха мобилизирани, за да издирват Реймънд, нямаше никаква полза. Не само че не можеха да го заловят, а все още дори нямаха представа кой е. Информацията, с която разполагаха за него, беше толкова оскъдна, че все едно търсеха призрак.

Специалистите от паспортния отдел бяха сканирали магнитната лента на паспорта на Реймънд с помощта на системата „TECS II“, която свързваше компютрите от полицейските управления в цялата страна с един централен терминал в Министерството на финансите (и по този начин с Министерството на правосъдието). Данните, потвърдени и от имиграционните служби, потвърждаваха факта, че паспортът сам по себе си е напълно валиден и е издаден преди две години от службата, която се помещаваше във федералната сграда в Лос Анджелис.

Според досието там Реймънд Оливър Стоун (или Ракоци Обуда Тьоколи) беше роден в унгарската столица Будапеща през 1969 г. и беше станал американски гражданин през 1987 г. Проблемът беше, че в имиграционните служби нямаха данни за придобиването на този нов статут, макар че по обичайната процедура Реймънд би трябвало да представи удостоверение от тях, когато подава молба за паспорт. Нещо повече — адресът, който беше посочил, се оказа служебният адрес на частна компания за пощенски кутии под наем в Бърбанк, щата Калифорния, а адресът на тази компания, който беше дал, не съществуваше.

И така, те имаха един привидно валиден паспорт, зад който обаче не стоеше нищо. От магнитната лента поне можеха да се осведомят за последните му придвижвания, защото в нея беше записано, че е влязъл в страната от летището в Далас, щата Тексас, с полет от Мексико Сити в събота на девети март, а е пристигнал в Мексико Сити предишния ден, петък, осми март, от Сан Франциско.

Според полицейското управление в Чикаго отпечатъците и документите за самоличност на Реймънд бяха чисти. Все пак оставаше въпросът за двойното убийство в шивашкото ателие и докладът за пистолета „Щурм Рюгер“, който бяха открили в чантата и все още проверяваха. И така, имаха един не съвсем истински паспорт и едно вероятно убийство в Чикаго. След като бяха научили за инцидента в Чикаго, се бяха обадили и на полицейските управления в Далас, Мексико Сити и Сан Франциско, за да проверят дали е регистрирано някое нарушение на името на Реймънд Оливър Торн на датите, на които беше ходил в тези градове.

Барън беше стартирал и още две проучвания. Първото — чрез Пит Нунън, специален агент на ФБР и негов дългогодишен партньор на скуош, когото беше помолил да провери базите данни на ФБР за престъпници, обявени за национално издирване, чието описание съвпада с това на Реймънд. Второто проучване беше още по-обширно и касаеше същата информация, но в международен мащаб, за което се беше обърнал към дирекцията на Интерпол във Вашингтон. Беше изпратил и на двете агенции снимката на Реймънд и отпечатъците му. Чиста, съвестна полицейска работа. Проблемът беше, че това по никакъв начин не им помагаше в конкретната ситуация. Реймънд продължаваше да броди някъде на свобода в Лос Анджелис и никой не можеше да го открие.

Барън пусна водата и отиде да си измие ръцете. Освен емоционалното лично предизвикателство, което беше отправил на Реймънд по телевизията, и собствената му мъчителна нужда да напусне Отряд 5–2 час по-скоро, го измъчваха и още две неща — чувството, че е адски важно да приберат Реймънд, преди да е успял да убие още някого, и съпътстващото го усещане, че ако арестът бъде извършен от членовете на отряда, а не от някой от останалите девет хиляди полицаи в Лос Анджелис, Реймънд веднага ще бъде закаран на някое усамотено място и застрелян като куче. И той за втори път щеше да стане част от тази история.

А колкото и ужасна да му се струваше тази мисъл, имаше и още нещо, по-лошо. Някаква част от съзнанието му започваше да се убеждава, че действията на Реймънд са толкова брутални и жестоки, че да го убият, за да предотвратят по-нататъшните убийства, започваше да му се струва разумно, дори правилно. Това чувство ужасяваше Барън, защото започваше да разбира колко лесно би било да стане като другите в отряда. Не му се мислеше. Не си позволяваше дори да си го представи. Той бързо подсуши ръце и с усилие на волята си наложи да мисли само за убитото момче в парка. И точно тогава му просветна.

— Иска да ни забави! Това е, по дяволите! — Той се извърна към Халидей и Валпарайсо. — Когато застреляш жертвата няколко пъти в лицето, става почти невъзможно тя да бъде идентифицирана бързо. Точно затова го е направил Реймънд, точно затова го е избрал. Те си приличат и са на почти еднаква възраст, а хлапето не е било бедно. Реймънд е предположил, че ще има документ за самоличност, пари и може би кредитни карти. Не е искал само дрехите, а и всичко останало. Сега ще се опита да се представи за жертвата!

Барън бутна вратата и изскочи в коридора, осветяван от луминесцентни тръби. Халидей и Валпарайсо го следваха по петите.

— Търсим мъж с лилава коса, който се опитва да напусне града, а може би и страната, по най-бързия възможен начин! А когато разберем кое е хлапето, ще знаем и къде е Реймънд — в мига, в който някой провери шофьорската му книжка или той се опита да използва кредитните си карти!