Алън Фолсъм
Претендентът (85)

5

Понеделник, 1 април, 3:25 следобед

Мартин се настани в хотела и разопакова багажа си. После си взе душ, преоблече се в чисти джинси, лек пуловер и спортно сако и слезе във фоайето, за да попита как се стига до Ъксбридж Стрийт. Двайсет минути по-късно таксито, което му бяха повикали, мина през Нотинг Хил Гейт към Камдън Хил Роуд, а после пое по Ъксбридж Стрийт.

— На кой номер, шефе? — попита таксиджията.

— Ще сляза тук, благодаря — отвърна Мартин.

— Дадено, сър.

Таксито отби до бордюра. Мартин плати на шофьора и слезе, а колата се отдалечи. И той пристъпи в света на Реймънд. Или поне в онази малка част от него, която беше открил под формата на бележка в куфарчето му.

На Ъксбридж Стрийт 21 имаше елегантен частен дом на три етажа, отделен от улицата и тротоара посредством двуметрова черна ограда от ковано желязо. В двора се виждаха два огромни платана, които тъкмо започваха да цъфтят, окуражавани от слънчевия и поне според таксиджията невероятно топъл следобед.

Когато Мартин се приближи, видя, че желязната порта, която водеше към къщата, е отворена и подпряна с бояджийска стълба. На земята под нея беше разпънато платнище, за да не се цапа тухлената алея, а наполовина пълната с черна боя кофа висеше на стълбата. Самият бояджия не се виждаше.

Официалният вход беше затворен, но една алея водеше през градината наляво покрай къщата. Бояджията все още го нямаше. Мартин си пое дъх и се промуши покрай стълбата, влезе в двора и тръгна по алеята. Три стъпала водеха към полуотворения заден вход. Той пак се озърна. Все още не виждаше никого. Мартин бързо изкачи стъпалата и спря, за да се ослуша на вратата.

— Ехо! — подвикна.

Никой не отговори. Той отново си пое дъх и влезе.

След няколко минути беше претърсил цялата къща, от първия до третия етаж и обратно, без да открие абсолютно нищо освен голямо количество скъпи мебели. Беше много разочарован, но всъщност не очакваше нещо друго, макар че беше дошъл лично, за да се увери. Както си спомняше от доклада на лондонската полиция, къщата беше собственост на някой си мистър Чарлс Диксън, пенсиониран брокер, който живееше в Южна Франция. Според доклада Диксън дори не беше чувал за Реймънд Оливър Торн, нито пък познаваше човек, който прилича на него. Отсядаше в къщата само по коледните празници и през седмицата на турнира „Уимбълдън“ в края на юни. През останалата част от годината живееше във Франция, а къщата беше празна. Въпреки това Реймънд беше планирал да пристигне именно в Лондон, именно на този адрес, и то в средата на март. Нямаше смисъл, освен ако къщата не се даваше под наем за по-кратки периоди, но лондонската полиция не беше споменала нищо подобно.

— А ти кой си бе, по дяволите?

Никълъс Мартин замръзна. Изведнъж се озова очи в очи с едър мъж с бяла коса, облечен в работен гащеризон.

— Вие сигурно сте бояджията.

— Точно така, но аз попитах кой си ти, по дяволите, и какво правиш тук!

— Търсех мистър Чарлс Диксън. Вратата беше отворена, затова влязох. Казаха ми, че понякога дава къщата под наем, и аз…

— Не знам нито кой ти е казал подобно нещо, нито кой си ти. — Бояджията внимателно го огледа от глава до пети. — Но мистър Диксън никога не дава къщата под наем, при никакви обстоятелства. Ясно ли ти е, мистър…

— Ъъъ — Мартин бързо си измисли едно име, — Каплан. Джордж Каплан.

— Е, мистър Каплан, сега вече знаеш.

— Благодаря ви. Извинете, че ви притесних.

Мартин пристъпи навън, но после изведнъж го осени нова мисъл и той се обърна.

— Случайно да знаете дали мистър Диксън познава мистър Обри Колинсън от Кингстън, Ямайка?

— Какво?

— Мистър Обри Колинсън. Името му се появи заедно с това на мистър Диксън. Мисля, че е адвокат. Често пътува до Лондон и други места с частен реактивен самолет.

— Изобщо не разбирам за какво ми говориш, по дяволите. Но никога не съм чувал за никакъв Обри Колинсън и ако мистър Диксън го познава, си е негова работа. — Бояджията заплашително пристъпи към него. — И ако не изчезнеш до пет секунди, ще извикам полицията.

— Благодаря още веднъж — усмихна се Мартин и си тръгна.

4:15 следобед.

Дванайсет минути по-късно Мартин вече стоеше пред импозантната сграда на „Кензингтън Палас Гардънс“ 13 — посолството на Руската федерация в Лондон, пощенски код W8-4QХ, Великобритания. Портата се охраняваше от пазачи, а в двора зад оградата се виждаха няколко служители, но това беше всичко.

Мартин ги погледа още малко, после вратата на охраната се отвори и един въоръжен войник тръгна право към него. Мартин примирително вдигна ръка и се усмихна.

— Само разглеждам, извинявайте.

После бързо се обърна и се отдалечи от посолството към Кенсингтън Гардънс. Не беше видял нищо в къщата на Ъксбридж Стрийт, което да подсказва, че тя представлява нещо повече от най-обикновен частен дом. Руското посолство се намираше на няколко минути път пеша от нея. И какво означаваше това, ако изобщо означаваше нещо? Единственият, който го знаеше със сигурност, беше Реймънд, а Реймънд беше мъртъв.

А и какво можеше да направи Мартин, дори да попаднеше на истинска следа? Да предупреди властите? А после какво? Да се опита да им обясни какво става и да ги подтикне да започнат да си задават въпроси за самия него? Не, не можеше да си го позволи. Ясно беше, че трябва да остави тази история на мира. Но не можеше.

Той осъзна пред каква дилема бе изправен. Здравият разум му казваше, че в никакъв случай не бива да подновява частното си разследване. Но интуицията му го подканваше да се заеме точно е това. Сякаш тайната го изкушаваше като любовница… или по-скоро сякаш беше наркоман, който можеше да мисли само за пагубния си навик. Гласът в него не млъкваше нито за миг.

Трябваше да открие начин да го заглуши.