Алън Фолсъм
Претендентът (220)

46

Мартин отиваше към Тронната зала, като се изкачваше по голямото стълбище на Ермитажа заедно с тълпата от посетители, когато чу женски писък от горния етаж. Хората замръзнаха по местата си и погледнаха нагоре.

— Царевич — прошепна човекът до него.

Александър стоеше на върха на стълбището и гледаше надолу, на вид толкова стреснат, колкото и жената, която беше изпищяла. Беше вдигнал ръце пред тялото си, като хирург, който чака сестрата да му сложи ръкавиците, и от тях капеше кръв. Лицето му също беше изцапано с кръв, както и коженото яке, с което беше облечен.

— Боже господи — изсумтя Мартин.

После внимателно се заизкачва по стълбището, като се криеше зад гърбовете на хората. Александър изведнъж обърна глава и очите им се срещнаха. Мартин задържа за миг погледа му, после Александър се извърна и изчезна.

Той блъсна една врата и се затича надолу по вътрешното стълбище. Сърцето му биеше като чук в гърдите, умът му беше замъглен, почти не усещаше стъпалата под краката си. В дъното на стълбището имаше втора врата. Александър се поколеба за част от секундата, после я отвори и излезе в централния коридор на първия етаж. В едната посока беше входът за инвалиди, през който беше влязъл самият той. В другата беше голямото стълбище, където беше видял Мартин сред тълпата от посетители. По средата бяха тоалетните.

Александър отвори вратата на кабинката и влезе. Затвори я зад гърба си, спусна резето и едва тогава, напълно изтощен, се стовари на едно коляно пред тоалетната чиния и повърна. Остана в това положение поне две минути, а може би и повече, като се давеше и кашляше, докато се освободи от всичко в стомаха си. Най-сетне успя да се изправи и да пусне водата, а после избърса носа и устата си с тоалетна хартия. Опита се да хвърли тоалетната хартия в чинията, но не можа; хартията остана залепена за ръцете му и Александър за пръв път забеляза, че те са покрити с кръв.

Навън изведнъж настъпи раздвижване и той чу как няколко души влизат едновременно в тоалетната откъм коридора. Говореха помежду си, че царевич е бил забелязан в тази сграда, на върха на голямото стълбище; бил целият в кръв, или поне приличало на кръв. Носели се слухове, че са били убити двама души. Охраната беше отцепила целия втори етаж. Убиецът можел да се крие навсякъде.

Александър бавно се наведе към тоалетната и потопи ръцете си в студената вода. После бързо започна да ги търка, като се опитваше да изчисти кръвта. Беше едва ли не комично, защото изобщо не знаеше чия е тази кръв, дали на Мурзин или на баронесата, а може би по малко и от двамата. Започна да търка по-силно и кръвта изчезна, поне повечето. И толкова стигаше. Той се изправи и отново пусна водата. После обаче видя още кръв по панталоните си и по коженото си авиаторско яке. Чу вратата на тоалетната да се отваря и да излизат двама души.

Александър отвори съвсем малко вратата на кабинката. Пред огледалото стоеше един мъж и се решеше. Беше на трийсетина години, среден на ръст и елегантно облечен с кафяв кариран костюм. Около врата му контешки беше увит дълъг тъмносин шал. Любопитно, но дори и в приглушената светлина на тоалетната, мъжът носеше тъмни очила, които плътно прилепваха към лицето му.

— Извинете — каза Александър на английски, докато излизаше от кабинката.

— Да? — отвърна мъжът.

Това беше последната дума в живота му.