Алън Фолсъм
Претендентът (58)

58

Бевърли Хилс, 8:45 сутринта

Реймънд се взираше в екрана на компютъра. Бяха изминали точно четири часа, откакто беше получил имейла от Жак Бертран. Нямаше представа защо потвърждението се бави толкова дълго. Искаше му се да вдигне телефона и да настоява за обяснение, но нямаше как.

Можеше само да чака и да се надява, че точно днес няма да се случи чистачката на Нойс или някой друг да се появи в апартамента и да попита кой е той и какво прави там. Вместо да се притеснява, Реймънд просто не се разделяше с пистолета и влагаше цялата си енергия в претърсването на файловете на компютъра на Нойс, а после и на апартамента му — проверяваше всяко чекмедже, всеки шкаф и дори всяка саксия, оглеждаше буквално всеки сантиметър от него и търсеше ключа от сейфа или адреса на самия сейф. Но издирването не даваше резултати. Най-интересното, което откри, беше едно чекмедже с двойно дъно на тоалетката на мисис Нойс. Бижутата й бяха там. Ключът — не. Информацията — също.

В крайна сметка просто му се наложи да остави всичко така, както го беше намерил, и да продължи да чака. И да се надява, че никой, който е гледал новините по телевизията или е чел сутрешния вестник, не го е видял да минава по Линдън Драйв снощи, нито пък го е зърнал от някой прозорец от другата страна на улицата.

Цюрих. По същото време

Баронеса Марга дьо Виен не откъсваше очи от екрана на телевизора, монтиран между махагоновите полици в изискания кабинет на Жак Бертран на четвъртия етаж на една сграда на площад „Линденхоф“ с изглед към стария град и реката.

На петдесет и две баронесата беше все така красива, както и на двайсет. Беше облечена в тъмен, ушит по поръчка и много консервативен костюм, а дългата й коса беше прибрана под шапка от астраган с воалетка, която криеше по-голямата част от лицето й. Освен това очевидно се чувстваше неудобно. Рядко се срещаше очи в очи с адвоката си. Обикновено общуваха по кодирани телефонни линии или чрез кодирани имейли, а когато все пак се срещаха лично, тя със сигурност не идваше на крака при него. Но случаят беше по-особен. Баронесата беше дошла в Цюрих, защото нещата се бяха променили драстично. Това, което само допреди броени дни беше внимателно разчетена във времето и свръхестествено прецизна, но все пак по същество сравнително проста операция, се беше превърнало в същински кошмар. Сега самото оцеляване на Реймънд зависеше колкото от него самия, толкова и от тях. Плановете им за този петък в Лондон и за 7 април в Москва трябваше да бъдат напълно преразгледани.

Нямаше как да разберат дали Нойс или Китнър подозират кой е извършил убийствата в Америка. Дори да бяха видели портрета му по телевизията, беше съмнително, че ще го разпознаят след всичките тези години, особено предвид факта, че помнеха човек с тъмна коса и вежди, а не русокосия младеж с руси вежди и променен от хирурга нос. И все пак, нямаше съмнение, че Нойс наистина е заминал неочаквано за Лондон, най-вероятно защото се беше уплашил, че може да е следващият в списъка на убиеца. Нещо повече, в Лондон той щеше да се посъветва с Китнър какво да прави от тук нататък, в резултат на което парчетата може би щяха да бъдат преместени в друг сейф и всичко щеше да се усложни допълнително.

Но колкото и тревожни да бяха всички тези новини, онова, което даваха по телевизията в момента, беше по-неприятно: показваха снимката на Реймънд в специален репортаж на Си Ен Ен, а след нея и видеозапис от предишната вечер, направен на международното летище в Лос Анджелис веднага след престрелката с полицията и тройното убийство, което беше извършил — едната жертва очевидно беше известен полицай, — докато се опитваше да се качи на полет 453 на „Луфтханза“ до Франкфурт.

Телефонът на Бертран изведнъж ги стресна и той вдигна слушалката. Ръката на баронесата, облечена в ръкавица, натисна копчето за звука на дистанционното и новинарската емисия замлъкна.

— Да — каза Бертран на френски. — Да, разбира се, уведомете ме незабавно.

Той затвори и се обърна към нея.

— Готово. Самолетът е излетял. Останалото зависи само от него самия.

— Бог изпитва всички ни — отвърна тя.

После отново се загледа в телевизора, където в момента вървеше репортаж за издирването на Реймънд в цяла Калифорния, с участието на всички правителствени агенции. Докато гледаше, тя се запита дали той ще бъде достатъчно силен, за да се справи.

Или трябваше да бъде още по-строга с него, докато го обучаваше.

Паркър Сентър, Лос Анджелис, 9:05 сутринта

Барън вървеше бързо по един коридор и говореше по мобилния си телефон с Джейк Стемковски в Чикаго. Въпреки заповедта на началника на полицията, група журналисти се беше опитала да го хване натясно в момента, в който пристигна пред управлението. Униформените полицаи пред входа бяха образували кордон и Барън беше влязъл през един страничен вход.

— Направихме списък с всички имена и адреси на руснаци, свързани с убитите братя Азов — съобщи му Стемковски. — Изпращам ти го по факса. Ще ти се обадя пак, ако открием нещо ново.

— Благодаря — отвърна Барън.

— Съжалявам за вашия командир.

— Благодаря.

Барън затвори и влезе в стаята на отряда. Полчак и Лий вече бяха там. Стояха до прозореца до неговото бюро, сякаш го чакаха да пристигне. Той усети, че са пили, но не бяха пияни.

— Какво става? — попита Барън и затвори вратата зад гърба си.

Нито Полчак, нито Лий отвърнаха на въпроса му.

— Халидей и Валпарайсо тръгнаха ли си?

— Няма ги — отвърна мрачно Полчак.

Беше облечен със същия костюм, с който беше на летището, под очите му имаше торбички, а брадата му беше набола.

— Ти остави онова копеле да ти вземе пистолета — продължи той. — Осра се жестоко. Но май няма нужда да ти го казвам.

Барън отмести поглед към Лий. Той също носеше костюма от предишния ден, беше небръснат и изглеждаше уморен. Никой от двамата не се беше прибирал вкъщи, след като съобщиха новината за смъртта на Ред на вдовицата му. И двамата очевидно не бяха в най-добрата си форма, но това нямаше значение. За тях Ред беше като Господ. А Барън беше млад и зелен некадърник, който трябваше да застреля Реймънд, но не го беше направил — дори още по-зле, беше позволил на Реймънд да му вземе оръжието и да убие Ред с него. Очевидно и двамата го обвиняваха за смъртта на командира си.

— Съжалявам — отвърна той тихо.

— Въоръжен ли си? — попита го Полчак с отвращение, което граничеше с омраза.

— Защо? — попита Барън.

Обзе го тревога. Дали не го мразеха достатъчно, за да свършат с него още тук, на място?

— Нали Реймънд ти взе оръжието — обади се Лий. — Нали уби Ред с него.

— Да, знам.

Барън ги огледа един по един, после разтвори сакото си. Автоматичният колт 45-и калибър беше в кобура на кръста му.

— Взех този от къщи — обясни той и отново го скри, преди да продължи. — Чувствата ви към мен нямат значение. Единственото, което има значение, е да приберем Реймънд по най-бързия начин. Нали така?

Полчак дишаше тежко, без да откъсва очи от неговите, после неохотно изръмжа:

— Така.

Барън погледна към Лий.

— Рузвелт?

Дълго време Лий не отвърна, само го гледаше, сякаш се чудеше какво да предприеме. Барън сякаш за пръв път осъзна колко едър е всъщност. Изглеждаше способен да го смачка с една ръка. Факсът забръмча и разсея напрежението. Пристигаше списъкът на Стемковски от полицейското управление в Чикаго. Лий осъзна, че е прекалил.

— Така — изръмжа на свой ред. — Точно така.

— Добре — каза Барън и отиде да вземе факса.

Опитваше се да не им обръща внимание, докато преглеждаше списъка с телефони, събран от бележниците на двамата убити братя. Фамилията им беше руска, както и имената на повечето им познати, точно както беше казал Стемковски. Повечето адреси бяха пръснати из Южна Калифорния, най-вече в района на Лос Анджелис и в самия град. Няколко бяха на север, в Сан Франциско.

Барън прочете целия списък веднъж, после още веднъж. Първия път изобщо не го забеляза. Щеше да го пропусне и втория път и вече се канеше да отпише цялата идея като напълно безполезна, когато нещо привлече вниманието му. Едно от имената не беше руско, или поне не приличаше на такова, но адресът му беше твърде познат. Той рязко вдигна глава към Лий и Полчак.

— Жертвите от убийствата в Чикаго са имали приятел в Бевърли Хилс. Магазинът му е на същата улица като онази пицария, където момичето е забелязало Реймънд, и само на няколко пресечки от мястото, където полицаите от Бевърли Хилс намериха колата с трупа на консултанта. Адресът е Брайтън Уей 9520. Човекът се казва Алфред Нойс.

9:17 сутринта.