Алън Фолсъм
Претендентът (210)

36

10:57 сутринта

Москва изчезна под пухкавите облаци, когато хеликоптерът „Ка-60“ направи стръмен завой, а после пое към Царское село.

Александър беше нарекъл баронесата „мамо“. Не беше използвал тази дума от детството си и не знаеше защо го направи сега, освен че беше ядосан и просто така му се прииска. Но гневът му, или дори нейният гняв, докато го мъмреше за случая с Гитинов, нямаше да представляват нищо в сравнение с яростта, която щеше да избухне в нея, когато го видеше да пристига в Царское село. Причината да дойде изобщо нямаше да я интересува, както очевидно не я интересуваше и дори не я притесняваше неочакваното възкресение на Мартин. Личните му чувства и тревоги не представляваха нищо за нея. Тя си беше отмъстила на Питър Китнър. Сега, а може би и от самото начало, единственото, което имаше значение, беше монархията. Само и единствено монархията.

„По дяволите Ребека!“ Така беше казала. Е, Ребека нямаше да отиде по дяволите. Нито заради баронесата, нито заради някой друг. И Александър нямаше да позволи да я загуби дори заради собствения й брат. Той рязко се обърна към Мурзин, като надвикваше воя на двигателите:

— Веднага да вземат мобилния телефон на царицата. Ако попита защо, да й кажат, че пак трябва да й сменим номера и апаратът трябва да се препрограмира. Да не я свързват с никой, който я търси по телефона, включително и по стационарните телефони. Ако тя самата поиска да се обади на някого, да й кажат, че има проблем с централата и в момента тече ремонт. При никакви обстоятелства да не общува с никого извън двореца и да не излиза от него. От друга страна обаче, тя не бива да се тревожи или да остава с впечатлението, че нещо не е наред. Ясно ли е?

— Разбира се, царевич.

— Незабелязано удвоете стражата и добавете по едно куче към всеки пост. По четирима агенти на ФСО да охраняват всеки вход и изход, по двама отвън и по двама вътре. Никой да не влиза без разрешение лично от теб или от мен и дори в този случай да се прави пълна проверка на самоличността им. Тази заповед включва всички доставчици, обслужващия персонал, сервитьорите и персонала на ФСО. Обяснението да бъде, че просто сме затегнали сигурността, защото наближава датата за коронацията. Въпроси, полковник?

— Никакви, царевич.

Мурзин отсечено вдигна ръка към слушалките си, за да включи радиостанцията. Александър се облегна и разсеяно докосна коженото си яке. Ножът беше там, във вътрешния му джоб, и както често се беше случвало в миналото, самата му близост го успокояваше. Беше малко след единайсет. Когато пристигнат в двореца, щеше да бъде един и половина. Планът му беше разумен и след като баронесата веднъж се успокои, тя щеше да остане доволна от него.

Беше изпратил Ребека в Царское село, защото му бяха докладвали, че брат й е жив и се намира в Москва. Но тъй като Мартин — защото Александър беше сигурен, че човекът с Коваленко е именно Мартин — вече беше в Санкт Петербург и може би дори беше на път към двореца, най-очевидното решение щеше да бъде да я върне в Москва. Причината също беше очевидна — беше поканен на чай при президента в шест вечерта, а имаше ли по-добър начин да му засвидетелства уважението си от този да доведе и красивата си годеница?

Баронесата веднага щеше да прегърне тази идея. Гневът й незабавно щеше да се уталожи, а в същото време Ребека физически щеше да бъде изкарана извън обсега на брат си. Нещо повече, всичко щеше да стане много бързо, защото трябваше да потеглят почти веднага след като са кацнали, за да се върнат в Москва навреме и да се преоблекат за чая при президента.

Александър хвърли поглед на Мурзин, а после на руската земя долу. Огромните необработени поля бяха прорязани от реки, езера или гори, тук-там се виждаха пътища и железопътни линии. Русия беше голяма страна и това се усещаше още по-силно, когато човек лети над нея. И скоро Русия щеше да погълне цялата му енергия, защото трябваше да се грижи за всяко кътче, докато постепенно се превръща в неин върховен господар.

И все пак, въпреки всичките му планове проблемът с Мартин оставаше налице. Александър трябваше да го убие още в Париж, когато му се удаде възможност. Или дори още преди Париж — трябваше да отиде в апартамента му в Манчестър и да го убие там. Но не го беше направил заради Ребека.

Рано тази сутрин, когато излезе изпод студения душ, Александър беше видял отражението си в огледалото и беше останал като омагьосан. За пръв път, откакто си спомняше, си позволяваше да разгледа тялото си и грозната мозайка от белези, която го покриваше. Някои бяха от хирургическите операции; други бяха от куршумите от ужасната картечница на онзи полицай Полчак, които щяха да го убият на място, ако не беше облечен с противокуршумната жилетка на Джон Барън. Реймънд я беше облякъл почти без да мисли, преди да излезе от къщата на Барън на път за летище „Бърбанк“. На гърлото му също имаше белег, където го беше разкъсал куршумът на самия Барън по време на кървавото му бягство от сградата на съда.

Всъщност отдавна трябваше да е мъртъв. Но не беше, защото всеки път се беше намесвала уникална комбинация от собствената му съобразителност, умение и късмет. Както и сам Бог, който му беше дал нужната сила и беше изпълнил съдбовното му предназначение да стане цар на Русия. Именно заради тази Божия намеса не беше загинал в Лос Анджелис, нито пък щеше да загине сега, по време на този полет с руския военен хеликоптер към Царское село. Но Мартин също не беше умрял. Той също продължаваше да го следва неотлъчно, въпреки всичко. Следваше го в Лос Анджелис и Париж, в Цюрих и Давос, в Москва и в Санкт Петербург. Той също винаги беше до него. Защо? Защо Бог искаше това?

Александър нямаше отговор на този въпрос.