Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Барън/Никълъс Мартин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Exile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Алън Фолсъм. Претендентът

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2004

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-080-9

История

  1. — Добавяне

27

Наказателен съд, 8:15 сутринта

— Как успя да се измъкне, по дяволите? В тази сграда работят поне сто униформени полицаи! А навън имаше още петдесет!

Плътно следван от Валпарайсо, Макклачи гневно си пробиваше път през тълпата от полицаи, стреснати съдии и съдебни пристави. Той блъсна една врата и бързо се спусна по стълбите пет етажа по-надолу, към подземната част на сградата. Валпарайсо никога не го беше виждал толкова ядосан. А положението се влоши още повече, когато по радиостанциите им сред шума от полицейски доклади долетя думата „заложник“. Те бутнаха вратата в дъното и влязоха в подземния гараж, където Полчак чакаше зад волана на форда.

— Какъв е този заложник? — излая Ред, докато си слагаше колана, а Валпарайсо се наместваше на задната седалка.

— Тийнейджърка — отвърна Полчак. — Чернокожа. Засега не знаем нищо повече. Била е с леля си, в момента я разпитват.

— А Рузвелт къде е, по дяволите?

Полчак включи сирената и светлините, с рев се изкачи по рампата на гаража и изскочи на улицата, като се размина на една боя с някакъв автобус на градския транспорт.

— С детето си, на зъболекар. Нали жена му работи.

— Знам, че жена му работи!

Макклачи беше бесен. На тях двамата, на останалите сто и петдесет полицаи и на цялата ситуация.

— Господи боже!

 

 

Пет черно–бели патрулки и една детективска кола преследваха такси номер 7711 на компанията „Юнайтед Индипендънт“ по улиците на града, но без прекален шум. Бяха включили мощните светлини на покривите си, но нищо повече; сирените нарочно мълчаха. Над тях се носеше „Еър 14“, един от хеликоптерите на полицейското управление в Лос Анджелис, който беше вдигнат по тревога, за да насочва преследването. По целия път — от Саут Гранд Авеню към Двайсет и трета улица, а после на юг по булевард „Фигероа“ — минувачите се спираха по тротоарите, викаха и размахваха ръце, когато ги подминеше таксито с номер 7711. Цялото шоу можеше да се гледа и директно по телевизията, защото хеликоптерите на три различни канала плътно следваха полицейския. Преследванията от години бяха обичайно зрелище в Лос Анджелис, но продължаваха да представляват такъв интерес за огромна аудитория, че шефовете на телевизии се молеха за поне две-три седмично, за да поддържат рейтингите им.

Барън и Халидей пътуваха в челната патрулка, взета от униформените полицаи, които се бяха изсипали пред сградата на съда. Преследването обаче не беше светкавично като по филмите; наподобяваше по-скоро тържествена процесия, която се движи с петдесет километра в час. Можеха единствено да карат зад Реймънд и да се опитват да познаят какво смята да прави. Ако изобщо имаха някакво предимство, това беше присъствието на Ред Макклачи, един от най-добрите полицейски парламентьори в бранша, и фактът, че в две от четирите патрулки зад тях се возеха най-добрите снайперисти в Лос Анджелис.

Халидей се наведе, за да не изпусне от поглед таксито, което се движеше на неколкостотин метра пред тях, а утринното слънце блестеше по прозорците му. Задните странични стъкла бяха затъмнени, така че изобщо не можеше да се види дали Реймънд държи пистолета си насочен към главата на момичето.

— И какъв е този Реймънд, по дяволите? — възкликна той. — В полицейското управление на Ню Йорк не знаят нищо за него. Нито пък в Чикаго, освен ако от онази балистична експертиза не излезе нещо. Федералните малко ще се забавят, докато прочетат магнитната лента на паспорта му, така че не знаем какво ще научим оттам, ако изобщо научим нещо. Ако не бяхме открили пистолета в чантата му и той ни беше дал истински адрес, като нищо щяхме да го изпуснем.

— Но ние намерихме пистолета и той ни даде фалшив адрес — каза Барън.

— Да не би това да е достатъчно, за да започне да избива хората?

— Пристигна от Чикаго с пистолет в чантата си. Имал е самолетен билет за Лондон. — Барън хвърли поглед към Халидей, после отново се съсредоточи върху таксито. — Защо първо ще идва тук? За да изчука нещо, да убие някого или да хване малко тен? Никой не знае. Но каквото и да прави в момента, явно има адски сериозна причина.

— Каква например?

Барън поклати глава.

— Този човек е обучен, може би от военни. Виж само как се е справил с онези шерифи в асансьора. Забележи как стреля — нали го видя как свали полицайката. Такова нещо не може да се научи на улицата. Нито пък такава дързост.

— И какво ще направи със заложничката според теб?

— Той вече затъна до шията в убийства, за да се измъкне. Ако го притиснем, ще я убие точно като другите.

Таксито пред тях бавно зави надясно по Върнън Авеню. Барън го последва, както и процесията от другите полицейски коли. Хеликоптерът избърза малко напред. Радиостанцията им се закашля и те чуха гласа на Ред.

— Централа? Говори Макклачи. Знаем ли коя е заложничката?

— Тъй вярно, командире, данните пристигнаха току-що — отвърна диспечерката. — Чернокожо момиче. Дарлуин Уошбърн. На петнайсет години. Живее в Глендейл.

— Някой свърза ли се с родителите?

— Засега не можем да ги открием.

— Как е ранената полицайка?

— Ами… тя почина, сър. Съжалявам.

— А шерифите и съдебният пристав?

— Ъъъ, те също, сър.

Настъпи дълга пауза, после Ред отново се обади, този път по-тихо:

— Благодаря.

Барън едва се стърпя да не скочи на газта. Искаше му се да се втурне напред, да притисне Реймънд между полицейските коли, да го свали от колата и да се разправи лично с него. Но знаеше, че не може да го направи. Всички го знаеха, а Реймънд — най-добре. Независимо какво щеше да предприеме, момичето все още беше при него и никой от тях не можеше да направи нищо, освен да го следят и да чакат.

— Бяга! — извика изведнъж Халидей.

Таксито с номер 7711 пред тях ускори и започна бързо да се отдалечава. Барън настъпи газта докрай. Патрулката потрепери и подскочи напред.

Халидей беше грабнал радиостанцията:

— Три-Адам-трийсет и четири! Той бяга! „Еър 14“, как е движението напред?

За няколко секунди Барън беше съкратил разстоянието до таксито наполовина. Преследваната кола изведнъж свърна наляво, после рязко зави надясно точно пред тях и се втурна по една пресечка с жилищни кооперации от двете страни.

— Дръж се! — извика Барън.

Халидей се вкопчи в дръжката над прозореца и Барън рязко нави волана. Гумите изпищяха, но патрулката успя да вземе завоя. Барън завъртя волана в обратната посока, скочи на газта и колата се изстреля напред. Миг по-късно обаче той натисна спирачката докрай и патрулката закова на място.

На половин пресечка пред тях таксито беше спряло точно по средата на улицата.