Алън Фолсъм
Претендентът (51)

51

9:13 вечерта.

Реймънд отново огледа потока от хора, които минаваха през металните детектори на охраната на „Луфтханза“. После най-сетне чу съобщението, което чакаше.

„Пътниците за полет 453 на «Луфтханза» да се насочат към двайсет и втори изход за качване в самолета. Пътниците за полет 453 на «Луфтханза» да се насочат към двайсет и втори изход.“

Беше време за самолета.

9:14 вечерта.

Реймънд прекоси коридора и влезе в същата тоалетна, където беше подстригал и обръснал косата. Вече завиваше към ъгъла зад писоарите, когато спря на място. На пода пред вратата към кабинките беше поставен яркожълт знак. „Почистване“.

Той чу още едно повикване за полет 453 отвън. Бързо пристъпи напред и надникна зад ъгъла. Чистачът тъкмо влизаше в една от кабинките с метла в ръка. Точно пред него, до жълтия знак, имаше голяма оранжева кофа, пълна с мътна вода и почистващ препарат. Реймънд бързо се огледа. Чистачът все още беше в кабинката, краката му се виждаха, а метлата се движеше по пода.

Реймънд за последен път се огледа, после мина покрай знака и извади двата автоматични пистолета от колана си. Чистачът все още беше в кабинката. Реймънд внимателно пусна пистолетите във водата, като изчака само секунда, за да види как потъват. След миг вече беше изчезнал оттам.

9:16 вечерта.

Барън изкачваше по две стъпала наведнъж. Двама служители на „Луфтханза“ в тъмни костюми, мъж и жена, тичаха след него. Въпреки нареждането на Макклачи и въпреки факта, че разполагаха с качествената снимка на Реймънд, направена от полицейското управление в Лос Анджелис, нито охраната на „Луфтханза“, нито цивилните полицаи на летището бяха успели да го открият сред пътниците. Не можеха да си позволят да бъдат по-агресивни, за да не се издадат, затова просто бяха оглеждали за човек на неговата възраст, с неговия ръст, облечен с джинси, джинсово яке, бейзболна шапка и вероятно лилава коса.

— Открийте служителя, който е продал билета на Шпеер — нареди Барън, когато изкачиха стълбите и тръгнаха по коридора, който водеше към пункта за проверка на пътниците. — Накарайте го да дойде на изхода.

9:18 вечерта.

Реймънд чакаше на опашката за проверка на пътниците. Когато стигна до конвейерната лента, той си свали обувките, както правеха и всички останали пътници, после ги остави заедно с черната си чанта на лентата и мина през металния детектор.

9:19 вечерта.

Реймънд си взе обувките и чантата от конвейера, обу се и тръгна към изхода за качване. Никой от служителите на охраната не му беше обърнал внимание.

9:20 вечерта.

Халидей бързо прекоси улицата пред летището и рязко зави към терминал 6, като паркира неправилно между едно такси и бял джип „Шевролет“. Червено-жълтите светлини не спираха да мигат на задното стъкло. Миг по-късно вече беше в терминала, като в движение закопчаваше значката на джоба на сакото си и измъкваше радиостанцията.

— Джон, тук е Джими, току-що влязох — каза той, докато прекосяваше фоайето в посока към ескалатора, който щеше да го отведе до изходите на горния етаж.

9:21 вечерта.

Макклачи и Полчак, а после и Валпарайсо и Лий паркираха със запалени светлини до Халидей на мястото, току-що освободено от белия джип. Четиримата детективи излязоха навън, като затръшваха вратите на колите и в движение закопчаваха значките си на гърдите.

9:22 вечерта.

— Пристигнахме, Джими — обади се Ред по радиото на Халидей.

— Вторият етаж, изход двайсет и две. — Халидей подтичваше, докато разговаряше с Ред. С него бяха един униформен полицай от летището и един от служителите на охраната на „Луфтханза“. — Засега нямаме нищичко за местонахождението на Шпеер — добави той.

9:23 вечерта.

Реймънд чакаше на опашка заедно с двайсетина други пътници, а фоайето около него бръмчеше от гласовете на още стотина души, които чакаха същия самолет.

„Почти — помисли си. — Почти.“

После чу, че някакви хора пред него мърморят, че опашката е спряла, и вдигна поглед. Хората от „Луфтханза“ на входа разговаряха помежду си. Изведнъж бяха спрели да пропускат хората. По някаква причина движението напред беше блокирано. Зад него измърмори още някой и сякаш за да му отговорят, високоговорителите на летището оживяха.

— Внимание, моля. Качването на полет 453 на „Луфтханза“ за Франкфурт ще се забави.

През тълпата премина вълна от недоволство, а Реймънд усети внезапно безпокойство. Огледа се и видя двама високи, въоръжени служители на летището, които стояха на десетина метра от тях и оглеждаха пътниците.

Господи, дали забавянето не беше заради него? Отново се сети за полицията в Лос Анджелис и безмилостната й, почти свръхестествена ефективност. Откъде бяха разбрали? Дали беше възможно да са установили самоличността на Шпеер и да са го проследили дотук? Не, това беше лудост. Беше невъзможно. Трябваше да има друго обяснение.

Той хвърли поглед назад по коридора, за да види дали идват още полицаи. Вместо това видя младата служителка от гишето на „Луфтханза“, която му беше продала билета, да си пробива път насам. С нея вървяха и двама мъже в тъмни костюми. И…

Боже господи!

Той се извърна, като отчаяно обмисляше следващия си ход. Сърцето му се беше качило в гърлото. Джон Барън уверено напредваше през тълпата; следваха го мъж и жена със същите тъмни костюми. И тримата търсеха някого.

После видя да се приближават и още хора, а лицата им бяха неизличимо запечатани в паметта му — бяха мъжете от гаража. И ако тях все пак можеше да ги сбърка, нямаше как да е забравил водача им, когото наричаха Ред, нито пък Лий, едрия чернокож, който го беше разпитвал за пистолета „Рюгер“, докато беше в ареста.

Хората около него продължаваха да мърморят за забавянето и да се чудят какво става. Реймънд трябваше да намери изход.

9:29 вечерта.

— Виждаш ли го някъде? — каза Ред, когато се изравни с Барън.

С него беше и Лий, както и младата продавачка от гишето на „Луфтханза“ и двама души от охраната на авиолинията.

— Не, още не. Освен това все още не знаем дали изобщо е Реймънд. Може и да е германчето. Може би просто е решил да се прибере вкъщи.

Очите на Ред се впиха в тези на Барън.

— Да бе — каза той тихо.

Погледна го само за миг, но Барън разбра, че Ред никак не е доволен от самостоятелните му действия. После Ред рязко откъсна очи от неговите и започна да оглежда тълпата. Барън се досети, че и началникът му не вярва на теорията за младия германец, точно както и той самият. Реймънд беше някъде тук.

Ред се обърна към младата продавачка от „Луфтханза“.

— На немски ли говореше?

— Да, гладко — отвърна тя, като не спираше да оглежда тълпата. — Освен това изглеждаше много добре, а косата му беше лилава.

Ред се обърна към Лий.

— Блокирайте коридора зад нас. Ще минем през тълпата. Никой да не се качва на самолета, докато не сме огледали всички пътници.

После рязко изгледа Барън.

— От този момент ти ще ми бъдеш партньор. Ясно?

— Партньор? — повтори зашеметен Барън.

В отряда нямаше партньори; хората постоянно се сменяха. А сега двамата с Ред бяха в един отбор.

— Точно така — отвърна Ред. — И този път стой до мен, а недей да…

Бум! Бум! Бум!

Трясъкът на пистолетните изстрели заглуши следващите думи на Макклачи.

— Залегни! — извика Барън и притисна продавачката от „Луфтханза“ към пода, докато детективите се въртяха на всички посоки с извадени оръжия.

За част от секундата всички замръзнаха по местата си. После Реймънд изведнъж се откъсна от тълпата, прекоси залата за качване на самолета и се втурна с всички сили към коридора, който водеше към него.