Алън Фолсъм
Претендентът (121)

42

Хотел „Крийон“, 11:05 вечерта

Черният мерцедес на Реймънд зави на Плас дьо ла Конкорд и спря пред „Крийон“. Зеленият нисан беше паркиран пред входа, където слизаха гостите на хотела.

Реймънд приглади косата си, погали старателно поддържаната си брада и зачака.

11:08 вечерта.

Едно такси спря пред хотела и няколко добре облечени хора слязоха от него и минаха през голямата въртяща се врата.

11:10 вечерта.

През вратата излезе официално облечена двойка на средна възраст. Кола с шофьор спря пред входа, а пиколото им отвори вратата да се качат. После я затвори, пожела им „Приятна вечер“ и колата се отдалечи. Голямата врата на хотела отново се завъртя и отвътре излязоха Арман и приятелят му, които отидоха направо при нисана. Минаха няколко секунди, светлините на колата проблеснаха и със свирене на гуми тя се отдалечи, а фаровете й за момент осветиха Реймънд. Мина още една секунда, после Реймънд отвори вратата и излезе на хладния въздух, като носеше шарения пакет под мишницата си.

Брадичката му беше грижливо подстригана, гарвановочерната коса бе изискано сресана назад. Носеше ушит по поръчка двуреден черен костюм. Всеки би го помислил за преуспяващ млад бизнесмен, който е тръгнал да се порадва на вечерната компания на някоя красива млада жена. Всъщност той точно това и възнамеряваше да направи с единствената разлика, че близостта между него и жената щеше да има много по-сериозни последствия.

Той отново приглади косата си, огледа елегантно осветения силует на „Крийон“, очертан на фона на тъмното небе, и закрачи към него.

Две седмици след трийсет и четвъртия си рожден ден, за пръв път от, както му се струваше, прекалено много време, той се чувстваше наистина жив. Беше изпълнен с дори още по-голяма енергия от ранното утро на същия ден, когато намери Жан-Люк и Дан Форд на брега на реката, в мрака и дъжда, и ги уби. Не обръщаше внимание на лекото си куцане, нито на остатъчните болки след многобройните операции и рехабилитацията, която му се стори безкрайно дълга, но всъщност — благодарение на противокуршумната жилетка от кевлар, която беше взел от Джон Барън и която носеше по време на престрелката — беше продължила само четири месеца.

Междувременно баронесата деликатно беше разместила местата на основните играчи по дъската, така че отново да се озоват в същото положение както преди и сега нещата бързо се движеха в правилната посока и планът се изпълняваше по същия стегнат начин, както в началото. С единствената разлика, че Нойс вече беше мъртъв и те разполагаха с „парчетата“. Бяха сигурни, че сър Питър Китнър ще заподозре кой стои зад този двоен удар. Той щеше да се страхува за живота си и семейството си. Но нямаше да може да сподели този страх с никого. Страхът му щеше да се задълбочава с времето, защото той продължаваше да няма представа какво точно планират, точно както и преди, когато Нойс беше избягал при него в Лондон. Така че нямаше да знае и какво да предприеме — освен да увеличи охраната около себе си и семейството си и да продължи към целта на живота си. И по този начин щеше да попадне право в капана, който му готвеха.

След двайсет крачки Реймънд стигна до въртящата се врата на „Крийон“. Голямото фоайе гъмжеше от гости на хотела и парижани, излезли да се позабавляват. Той спря за миг, колкото да се огледа, и закрачи към рецепцията в дъното на фоайето.

Беше прекосил помещението наполовина, когато ярките прожектори на някакви телевизионни камери привлякоха вниманието му и Реймънд забеляза група журналисти, които вземаха интервю от двама бизнесмени. Той ги доближи — и не можа да повярва на очите си. Ето го, самия него, от плът и кръв — с царствена осанка и бяла коса, собственикът на медийна империя, милиардерът сър Питър Китнър. А с него беше и трийсетгодишният му син Майкъл, президент на корпорацията и очевиден наследник на богатствата му.

От дясната страна на Китнър стоеше д-р Джефри Хигс, бивш хирург от военновъздушните сили и личен лекар, телохранител и шеф на разузнаването на Китнър. Беше в изключителна форма, с издадена челюст и къса подстрижка, и носеше миниатюрна слушалка в лявото ухо и още по-миниатюрен микрофон на ревера на сакото. Където и да отидеше Китнър, Хигс и неговите невидими войници го следваха неотлъчно.

Реймънд трябваше да продължи, но не го направи. Той пристъпи в относителния мрак зад светлините на репортерските камери, докато журналистите разпитваха Китнър за срещата на високо равнище, на която току-що беше присъствал заедно със сина си. Френските медии искаха да разберат дали има нещо вярно в слуховете, че неговата американска компания „Медиа Корп“ се опитва да купи френския телевизионен канал TV5.

Реймънд почувства как пулсът му се ускорява, докато наблюдаваше как Китнър си играе с въпроса.

— Всичко се продава, нали така? — отвърна той на френски. — Дори „Медиа Корп“. Работата е в цената.

Точно това беше онзи Питър Китнър, когото Реймънд изучаваше през целия си живот. За него бяха написани книги, които стигнаха до върховете на класациите. Беше главен герой на безброй статии в списанията и вестниците и просто не спираха да го интервюират по телевизията. Но Реймънд го виждаше лично за пръв път от години насам и тази среща го свари неподготвен.

Много добре знаеше, че може да пристъпи към него и да го убие за миг. Но по този начин щеше да провали всичко, което така внимателно бяха планирали с баронесата през последните години, докато наблюдаваха как часовникът на историята бавно тиктака и се доближава до момента, за който мечтаеха. Стрелката му вече беше достигнала веднъж до правилната позиция преди година и тогава се беше случила катастрофата в Лос Анджелис. Но Реймънд беше успял да се възстанови, баронесата отново беше подлъгала всички играчи да заемат предишните си места и моментът беше настъпил отново. И така, колкото и да му се искаше, убийството на Питър Китнър беше последното нещо, което можеше да си позволи сега. От друга страна, струваше му се невъзможно просто да се обърне и да се отдалечи, без да даде на великия мъж поне тема за размисъл.

— Сър Питър — провикна се Реймънд на френски, като се криеше зад репортерите, — ще обявите ли купуването на Ти Ви пет на Световния икономически форум в Давос този уикенд?

— Какво?

Китнър очевидно беше изненадан от въпроса и присвиваше очи, като се опитваше да различи кой е задал въпроса зад светлините.

— Няма ли да направите някакво важно съобщение на срещата в Давос, сър Питър? Нещо, което ви касае лично?

— Кой зададе този въпрос?

Китнър пристъпи напред и сложи ръка над очите си, като го търсеше в тълпата. Някои от журналистите също започнаха да се обръщат.

— Кой го каза? Я спрете тези проклети прожектори!

Китнър гневно си проби път през тълпата, като търсеше човека, който му беше задал въпроса. Майкъл вървеше след него. Хигс също крачеше с тях, като даваше заповеди по микрофона си в движение. Те излязоха от групичката журналисти и спряха. Неизвестният, който им беше задал въпроса, беше потънал сред останалите гости във фоайето.

— Et Davos, сър Питър?

„Ами Давос, сър Питър?“

— Сър Питър, quelle est la nature de votre annonce?

„Какво възнамерявате да обявите?“

— Сър Питър, сър Питър, сър Питър.

Реймънд чу как френските журналисти се развикаха зад гърба му, докато се отдалечаваше към рецепцията. Секунди по-късно няколко мъже в тъмни костюми влязоха във фоайето от една странична врата и пристъпиха към Китнър, за да го предпазят. Бяха телохранителите му, повикани от Хигс.

Реймънд се усмихна доволно. Беше посял семената и медиите не бяха пропуснали да го забележат. Вроденият стил и безупречното поведение на Китнър щяха да ги очароват, разбира се, и скоро от изненадата и гнева му нямаше да остане и следа. Но любопитството щеше да започне да го гложди — кой беше задал въпроса? Какво точно знаеше за онова, което предстоеше да се случи в Давос? А после, в някакъв още по-късен момент, Китнър щеше да осъзнае кой е задал въпроса и какво всъщност се е случило. И тогава страхът и подозрението щяха да надвият всички останали мисли. Точно това искаше Реймънд.

Асансьорите бяха точно пред него. Той пъхна пакета под мишница и погледна часовника си.

11:20 вечерта.

Реймънд спря пред асансьорите, натисна бутона за повикване и се огледа. До него си бъбреха добре облечени мъж и жена, но нямаше никой друг.

Вратата на един от асансьорите се отвори и отвътре излязоха трима души. Възрастната двойка не пристъпи напред и Реймънд влезе в асансьора. Вратата се затвори и той натисна бутона за четвъртия етаж. Асансьорът потегли. Той отново погледна часовника си.

11:24 вечерта.

Реймънд си пое дълбоко въздух и премести пакета от едната в другата си ръка. Ребека щеше да бъде сама и да си почива в стаята, брат й беше на безопасно разстояние, чак от другата страна на Сена в апартамента на рю Юсманс, а силните емоции от изминалия ден щяха да са я изтощили напълно. Може би дори не беше успяла да се преоблече.

А може би беше.

Предвид на това, което щеше да се случи, нямаше никакво значение с какво е облечена.