Алън Фолсъм
Претендентът (21)

21

Паркър Сентър, ПУЛА, Вторник, 12 март, 10:45 вечерта

Реймънд стоеше до вратата на килията и се взираше в тъмния коридор. Беше облечен в оранжев гащеризон е надпис на гърба „Затворник“. В килията му имаше умивалник, легло и тоалетна, като и трите се виждаха от коридора. Нямаше представа колко други задържани имаше в това крило, нито какви престъпления бяха извършили. Знаеше само, че нито един от тях не може да бъде като него. Днес, а може би и изобщо. Поне не в Америка.

„Имате право на адвокат“ — така му беше казал огромният чернокож полицай, докато го бяха арестували. Адвокат? Каква полза щеше да има от него сега? Особено в този момент, когато стените около него сякаш започнаха да се приближават. Реймънд го бе очаквал. Този процес беше започнал още когато същият огромен чернокож полицай беше дошъл да го разпитва за пистолета „Рюгер“.

Реймънд беше отговорил същото, което си беше намислил да каже във влака, ако случайно бяха проверили багажа му и бяха открили пистолета. Беше се престорил на изненадан и им беше казал, че няма представа откъде се е взел пистолетът. Все пак беше прекарал доста време във влака. Беше ходил до вагон-ресторанта, до тоалетната, беше ставал да се поразтъпче. Всеки можеше да го е пъхнал в чантата му. Най-вероятно Донлан, като резерва в допълнение към собствения му пистолет. Беше отговарял сериозно и с подчертано чувство за невинност, като продължаваше да твърди, че е жертва на престъпление, а не престъпник. Полицаят му беше благодарил за съдействието и го беше оставил на мира. Реймънд поне си беше спечелил малко време.

Въпросът сега беше точно колко време ще им отнеме да разберат, че ги беше излъгал. В момента, в който станеше това, вниманието им към всички останали подробности щеше да се засили неимоверно. С колко време разполагаше, преди да се свържат с полицията в Чикаго, да разпитат за пистолета и да проверят дали Реймънд има полицейско досие или заповед за задържане при тях? И най-сетне, независимо колко убийства бяха извършени в Чикаго през изминалия уикенд, колко време щеше да мине, преди да свържат всичко това със случая с двамата мъже, застреляни в шивашкото ателие на Пиърсън Стрийт? Освен всичко останало, щяха да отбележат и калибъра на оръжието. След колко време полицията в Чикаго щеше да поиска балистична експертиза на рюгера? И въпреки че по пистолета нямаше отпечатъци, дали щеше да им отнеме много време да започнат да свързват фактите и да се запитат каква е връзката между секретните ключове, скорошните му пътувания извън страната, убитите в Чикаго, целта на пътуването му до Лос Анджелис и самолетния билет за Лондон?

10:50 вечерта

Реймънд рязко се извърна, прекоси килията и се отпусна на леглото, като си мислеше колко малка е вероятността последователно да му се стоварят толкова неприятни съвпадения. Някак си се беше озовал в същия влак, в същия вагон и на същата маса за карти с някакъв друг човек, издирван толкова сериозно от полицията, че когато бяха разбрали за присъствието му във влака, бяха изпратили цивилни агенти от полицейското управление в Лос Анджелис да се качат посред нощ, за да не успее да избяга. После този човек беше взел точно него за заложник — от всички останали пътници. Броени секунди по-късно полицаите бяха видели как Реймънд се качва в откраднатата от похитителя му кола и бяха заключили, че са съучастници. И макар че изобщо не отговаряше на истината, то беше причината да е в тази килия.

Реймънд ядосано стисна зъби. Всичко беше толкова внимателно планирано. Беше сам, пътуваше без багаж и оръжията му предварително го чакаха на необходимите места. С един-единствен мобилен телефон беше в състояние да поддържа необходимата връзка с баронесата.

Тази привидно проста задача се беше превърнала в абсурдна, немислима поредица от събития; тук трябваше да се добави и раздразнението му от факта, че не можа да открие френския адрес на сейфа, който отваряха ключовете, нещо напълно непредвидимо, защото инструкциите в пликовете, където бяха съхранявани самите ключове и които той беше прочел и унищожил, трябваше да съдържат този адрес, но се оказа, че не е така, и в крайна сметка…

Той спря, озарен от едно внезапно прозрение: всичко това изобщо не беше случайно. Беше неизбежно. Руснаците го наричаха „судьба“. Точно за това беше подготвян и предупреждаван още от детството си че Бог постоянно ще го изпитва, през целия му живот, и че изпитанията ще проверяват неговата смелост и вярност на каузата, неговата издръжливост и съобразителност, неговата воля да надмогне дори най-трудните обстоятелства. Досега винаги беше побеждавал. И макар че победата му се струваше невъзможна в сегашната ситуация, тя всъщност беше неизбежна.

Мисълта го успокои и Реймънд осъзна, че въпреки пълния мрак наоколо той разполага с лъч надежда, с нещо, което работи за него — грешката, която бяха допуснали полицаите с убийството на Донлан. Не го интересуваше защо са я направили; интересуваха го последствията. Беше се досетил от звука на единствения изстрел, долетял от горния етаж. Предположението му беше потвърдено от изражението и поведението на младия Джон Барън, когато се беше качил в тяхната кола минута след изстрела. Окончателното потвърждение беше бързият и яростен отговор на Барън, докато разпитваха Реймънд в ареста и той го беше попитал дали е добре. Така че, да, полицаите наистина бяха убили Донлан. И да, Барън наистина беше потресен от това. Реймънд все още не знаеше как ще успее да използва тази информация, но Барън беше ключът към всичко — слабото звено. Беше млад, емоционален и измъчван от собствената си съвест. Барън беше човек, който при правилно стечение на обстоятелствата можеше да бъде използван.