Алън Фолсъм
Претендентът (90)

10

„Спаниърдс Ин“, Хампстед, 12:20 следобед

— Това е била една от любимите пивници на лорд Байрън, Шели и прословутия разбойник от осемнайсети век Дик Търпин, който спирал тук да изпие по едно между два обира на дилижансите, или поне така се говори — обясни Клемънтайн Симпсън, докато сядаха на една маса в ъгъла на таверната от XVI век с изглед към градината, нашарена от слънчеви зайчета. — И това ще бъде първото и последно изречение от кратката ми историческа справка.

— Благодаря — усмихна се Мартин.

Клем Симпсън беше облечена като предишния ден — в подобен невзрачен тъмносин костюм с пола, която изглеждаше малко по-голяма, отколкото трябва. Този път беше добавила и колосана бяла блуза, закопчана догоре, и малки златни обици, които се криеха в кестенявата й коса. Беше доста привлекателна по своя си начин, макар че очевидно се опитваше да го прикрие.

Един сервитьор, който изглеждаше, сякаш работи тук още от времето на Дик Търпин, им донесе менютата и когато ги попита дали искат нещо за пиене, Клем без никакво колебание си поръча чаша „Шатоньоф-дю-Пап“.

— Много приятно вино, мистър Мартин — обясни тя.

— Никълъс.

— Никълъс.

Никълъс Мартин никога не пиеше на обяд, но сега по някаква причина се обърна към сервитьора и каза:

— Звучи чудесно.

Сервитьорът кимна. Мартин го проследи с поглед и после тихо, почти небрежно, все едно просто беше любопитен, стигна до причината да покани Клемънтайн Симпсън на обяд.

— Снощи, когато си тръгвах от „Пенритс“, минах покрай една малка зала, недалеч от изхода. Там имаше няколко руски студенти, които бяха седнали под табела „Руски клуб“. Попитах ги какво представлява и те ми обясниха, че е среща на млади руснаци, които си говорят за положението у дома. Преди това ти ми беше казала, че често ходиш в „Пенритс“, когато си в града. Чудех се дали не знаеш нещо повече за тях?

— За руския клуб?

— Да.

Сервитьорът донесе бутилка „Шатоньоф-дю-Пап“ и две чаши. После наля малко в едната и я остави пред Клемънтайн Симпсън. Тя опита виното и кимна в знак на одобрение. Едва тогава той напълни двете чаши, остави бутилката на масата и се оттегли.

Клемънтайн си поигра със столчето на чашата.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Никълъс, но не знам нищо за никакъв руски клуб. И аз видях надписа до вратата, но нямам представа кои са и с какво се занимават. Но това не означава нищо. В Лондон живеят много руснаци и целият квартал около „Пенритс“ е руски. Представям си, че има всякакви комитети, общества и клубове. — Тя отпи голяма глътка от чашата си, преди да попита: — Затова ли ме покани на обяд?

Всичките по-раншни притеснения на Мартин колко информация за Ребека и него самия е предадена на д-р Максуел-Скот от д-р Фланъри и колко други хора в „Балмор“ знаят, се изпариха, поне в случая на Клемънтайн Симпсън. От поведението й и начина, по който реагира на въпроса, стана ясно, че тя няма представа кой е той и защо би задал такъв въпрос. И все пак, още преди да го зададе, той знаеше, че тя ще попита нещо подобно. Затова си беше приготвил отговор. Измислен, разбира се, но той беше сигурен, че ще свърши работа.

— Снощи ти казах, че отидох в „Пенритс“, защото в самолета ми казаха, че е място, където мога да усетя лондонската атмосфера. Е, човекът, който ми го каза… — Той отпи от собствената си чаша, преди да продължи: — … всъщност беше една много привлекателна рускиня. Отидох там, защото се надявах да се срещнем случайно. Тя не беше там, но аз се огледах и…

— Случайно се срещна с надписа вместо с нея — завърши тя.

— Да.

— Прелетял си над океана. Да добавим и емоциите около настаняването на сестра ти и часовата разлика, и все пак ти е останала достатъчно сила, за да излезеш и да прекосиш половин Лондон? — Клемънтайн се облегна назад с чаша в ръка и сухо се усмихна. — Трябва да е била много привлекателна.

— Така си беше.

Мартин не беше очаквал подобно остроумие и многозначителност. Какви ли изненади още го очакваха? Може и да се обличаше като леля, но със сигурност не се държеше така.

— Дори не успях да науча името й — продължи той. — Наричаше се просто „И. М.“.

— Инициали?

— Предполагам или пък някакъв прякор. Нали каза, че твоите приятели от години се събират в „Пенритс“?

Мартин продължи внимателно да увеличава натиска.

— Питах се дали някой от тях няма връзки с руските дружества?

— Които да ти помогнат да откриеш тази девойка?

— Да.

Клемънтайн внимателно го изгледа в продължение на секунда, после отново се усмихна сухо.

— Тя направо ти е взела ума.

— Просто ми се искаше да я намеря.

Мартин знаеше, че да търси помощта на Клемънтайн Симпсън беше изстрел в тъмното, но тя беше последната му конкретна връзка с „Пенритс“ и редовните клиенти там. Надяваше се, че чрез някой от тях можеше да разбере кой е „И. М.“ — ако, разбира се, изобщо бяха инициали на човек. Ако някой от тях беше чувал нещо подобно, отговорът можеше да е нещо като: „Да, наистина познаваме един «И. М.», но той изобщо не отговаря на твоето описание на красива млада жена. Този «И. М.», който ние познаваме, всъщност е мъж на петдесетина години и тежи около сто и петнайсет килограма.“

В такъв случай вече щеше да разполага с описание и някакво начало, да тръгне оттам и по някакъв начин да накара Клемънтайн Симпсън да разбере кой е този човек и къде може да го намери.

— Руса ли беше? — попита тя и повдигна вежди.

Сега пък му трябваше описание. Мартин отчаяно започна да си измисля.

— Не, косата й беше кестенява и стигаше до раменете, малко като… твоята.

Клемънтайн Симпсън го изгледа вторачено, после отново отпи от виното си и извади мобилния си телефон от дамската чанта. Няколко секунди по-късно вече разговаряше с жена на име София, като я разпитваше за „сексапилно младо рускинче“ (точно с тези думи), с червеникаво-кестенява коса до раменете и инициали или прякор „И. М.“ После благодари на София, затвори и се обърна към Мартин.

— Нали снощи ти казах, че празнуваме рождения ден на една приятелка. Беше София. Снощи навърши осемдесет. Дошла е от Москва преди четирийсет и пет години и е била кръстница на почти всички руски имигранти в Лондон оттогава. Ако някой изобщо познава твоето русначе, тя ще го намери.

Тя рязко отпи нова глътка от чашата си, после вдигна менюто и съсредоточено се зачете в него.

Макар че времето го притискаше и неделя беше все по-близо, Мартин просто не можеше да не си позволи да се усмихне на ученическия начин, по който Клем се държеше с една несъществуваща жена. Той също отпи от виното, загледан в нея, после взе собственото си меню.

Освен да тръгне от къща на къща през квартала около „Пенритс“, като блъска по вратите и разпитва хората за човек с инициалите „И. М.“, едва ли можеше да направи нещо повече. Дори да не трябваше да почука на хиляди врати, оставаше и твърде реалната вероятност Джийн Върмиър, с помощта на лондонската полиция, да прави абсолютно същото. Така че сега не му оставаше нищо друго, освен да стисне зъби и да се моли, че вездесъщата София ще успее да открие нещо. Трябваше просто да довърши обяда с Клемънтайн Симпсън, без да разговарят за нищо важно.

Мартин не си спомняше ясно какво се е случило през следващия час и половина. Поръчаха си нещо за ядене. Сервитьорът им наля още вино. По някое време Клемънтайн отново му каза да я нарича „Клем“.

Мартин беше запомнил, че в някакъв момент, когато приключиха с обяда и сервитьорът започна да отнася чиниите и приборите, Клем вдигна ръка и разкопча най-горното копче на блузата си. Само най-горното копче, но по някаква причина му се стори, че това е най-сексапилното нещо, което е виждал да прави някоя жена. И може би то, а и виното, разбира се, доведоха до всичко останало. Разговорът им за нула време се прехвърли към темата за секса. И когато стигнаха дотам, Клем Симпсън направи две изявления, които според Мартин заслужаваха най-високо място в класацията на най-еротичните моменти в човешката история. Първото беше произнесено с широката, лакома усмивка на Чешърския котарак от „Алиса в Страната на чудесата“ и гласеше: „Аз обичам просто да си лягам по гръб и да оставям мъжа да върши цялата работа.“ Второто, което последва съвсем скоро, касаеше размера на гърдите й. „Наистина са огромни, да знаеш.“

Този диалог напълно изличи от съзнанието му всякакви по-нататъшни мисли за „И. М.“ и завърши с безсрамно предложение от нейна страна — произнесено с глава, наклонена встрани, дяволит поглед и състоящо се от един-единствен въпрос:

— Какво ще правиш довечера?

Реакцията му беше още по-директна — той просто преобърна въпроса й:

— А ти какво ще правиш сега?

Отговорът безпогрешно и за броени минути ги отведе в неговата стая в хотел „Холидей Ин“ в Хампстед.