Алън Фолсъм
Претендентът (94)

14

Манчестър, събота, 6 април, 9:40 вечерта

Вдигнал яката си, за да се предпази от лекия дъжд, Никълъс Мартин крачеше сам, като безцелно завиваше в една или друга улица. Искаше да добие представа и усещане за Манчестър — както и, естествено, да се опита да забрави поне за малко за Москва и утрешния ден. Спомни си един военен филм за някаква подводница, където германският капитан каза на своя подчинен: „Никога не мисли. За мисленето се плаща твърде скъпо. Просто не спирай да се движиш.“ Капитанът очевидно беше имал право.

Преди няколко минути той беше качил лейди Клем на едно такси, което да я откара в апартамента й на Палатайн Роуд. Манчестър не е малък град, беше обяснила тя, когато настоя да се прибере вкъщи вместо в неговата хотелска стая, но двамата с баща й бяха твърде известни и тя не биваше да позволява да се разпространяват слухове, че е придружила неизвестен мъж в хотела му, особено предвид голямата вероятност същият този мъж в някакъв момент да се запише в местния университет, при това в нейния курс. Едно от нещата, които университетът не одобряваше, беше съжителството на преподаватели и студенти, освен ако не са женени. Те двамата очевидно не бяха. Така че тя го целуна по бузата за лека нощ, качи се в таксито и го остави сам.

Мартин тръгна по Уинслоу Роуд, подмина сградите на университета и продължи през квартали с имена като Гейтърн, Нот Мил и Касълфийлд и най-сетне спря на един мост над река Ъруел. По-надолу реката се превръщаше в корабния канал на Манчестър, широк воден път, за който му бяха казали, че продължава на запад цели 58 километра до Ливърпул на брега на Ирландско море.

Манчестър му се стори голям, модерен град, разделен на ясно обособени квартали, подчинен на търговията и индустрията и в същото време пълен с усещането за изкуство, опера, уличен театър, поп музика и поп култура. Беше град, в който на всеки няколко минути по улиците минаваха електрически трамваи и автобуси на два етажа. На почти всяка улица се строеше по някоя модерна сграда, а между тях внимателно и с любов бяха запазени и реставрирани каменните складове и тухлените текстилни фабрики от бурното минало, когато Манчестър се беше превърнал в перлата в короната на индустриалната революция.

С други думи, това, което беше видял досега Никълъс Мартин, докато стоеше под дъжда и гледаше от моста, беше един свят, отдалечен на цели векове от лъскавите, свръхскоростни, безмилостно изгаряни от слънцето улици на Лос Анджелис.

Разликата беше придобила още по-лични измерения по време на вечерята, когато с Клем бяха разговаряли с трима студенти от курса по ландшафтна архитектура в университета, поканени заради него. Бяха двама мъже и една жена на възрастта на Мартин или малко по-млади и до един изразиха въодушевлението си от университета, курсовете, които посещаваха, преподавателите си и кариерата, в която очакваха да се впуснат. Единият от тях беше непоколебимо уверен, че всеки студент, който е достатъчно интелигентен и се запознае с нужните хора, е в състояние до няколко години след завършването да уреди живота си доста добре. Да стане, както се изрази младежът, „почти богат“.

Преживяването си струваше, защото накара Мартин да почувства някаква връзка с тези хора и дори надежда, че ще успее. Но докато пиеше брендито си след вечеря, другият мъж изпусна една забележка, която някак си върна нещата по местата им.

— Зимата тук е ужасна — подхвърли той. — Почти няма истинско лято и постоянно вали. Защо, за бога, някой ще иска да напусне Южна Калифорния и да дойде тук?

Защо ли?

Сякаш изведнъж от небето се спусна лъч ярка светлина. Никой не можеше да се изрази по-ясно. Като се изключи идеята, че следва мечтата на живота си и иска да стане добър архитект, от всяка друга гледна точка Никълъс Мартин беше просто човек, който бягаше, за да спаси живота си, с подправена самоличност и тежко минало, което не искаше да сподели с никого — човек, който беше напуснал своя свят, за да дойде тук. А какво по-добро място да се скриеш от един голям индустриален град в северната част на Англия? Тук беше дъждовно, мъгливо и студено. Човекът беше прав. Кой щеше да тръгне от Южна Калифорния, за да го търси тук? Отговорът беше: никой. И точно това беше безспорното предимство.

Така че планът беше добър и мястото беше подходящо. А прогресивното оздравяване на Ребека правеше този план все по-изпълним. Тя не само беше харесала клиниката „Балмор“ и веселата тантуреста д-р Максуел-Скот, но се беше приспособила и към новото място, и към новата си лекуваща психиатърка със забележителна лекота и ентусиазъм. А вчера, когато беше взел Клем и двамата заедно бяха отишли на свиждане, за да й обясни къде отива и защо ще остане да спи там, Ребека просто беше погледнала първо него, а после Клем и накрая се беше усмихнала и му беше казала, че според нея планът му е чудесен. Вече бяха говорили за това — ако дълбоко в себе си тя беше убедена, че брат й е добре, на самата нея й беше по-лесно да се чувства добре.

Точно това беше отношението и на доктор Максуел-Скот, когато Мартин за пръв път спомена за идеята си да замине да следва в Манчестър и да остави Ребека в Лондон.

— Колкото по-независима става Ребека — беше обяснила д-р Максуел-Скот, — толкова по-добри стават шансовете й да оздравее бързо и ефективно. Ако случайно се наложи, вие ще бъдете само на няколко часа път с влак. Така че, да, според мен, ако това с университета наистина се получи, ще бъде добре и за двама ви.

Подгизнал от дъжда, Мартин се извърна от парапета на моста и тръгна към хотела си. Вече беше решил, че ако успее да се запише в университета, ще остане тук. Съвсем скоро градът и улиците, по които крачеше в момента, щяха да се превърнат в новия му дом.