Алън Фолсъм
Претендентът (212)

38

Царское село, 2:16 следобед

Градинарите вдигнаха поглед, когато над главите им внезапно се разнесе тежкият тътен на витла и хеликоптерът „Камов Ка-60“ се показа над върховете на дърветата и прелетя над обширните ливади, все още кафяви от зимата, и над първите цветя в градините. Машината се понесе над цяло море от фонтани и обелиски, рязко зави над ъгъла на огромния Екатеринински дворец и прелетя над гъста горичка от дъбове и кленове, а накрая кацна сред облак прах точно пред двореца на Александър — с две крила, безкрайни колонади и сто спални помещения.

Двигателите замлъкнаха и Александър скочи на земята. Той се приведе под витлата, които продължаваха да се въртят по инерция, и нетърпеливо се затича към входа на лявото крило. През последния час беше излязъл особено силен вятър, заради който бяха изгубили повече гориво и бяха летели по-бавно, така че бяха пристигнали значително по-късно, а сега трябваше и да презареждат, преди да тръгнат обратно. Така му оставаше съвсем малко време да вземе Ребека и да тръгне навреме за срещата с Гитинов.

Когато стигна до входа, двама от новоназначените агенти на ФСО застанаха „мирно“, един от тях му отвори вратата и Александър влезе. Вътре стояха още двама. Александър се обърна към единия.

— Къде е царицата? Къде?

— Царевич!

Гласът на баронесата остро отекна по дългия коридор с бели стени, в който стояха. Александър се обърна. Тя стоеше на прага на една отворена врата по средата на коридора, огряна от лъч ярка слънчева светлина. Тъмната й коса беше вдигната на тила; беше облечена с леко палто от норки върху елегантен костюм с панталон, както винаги — в жълто и бяло.

Той бързо закрачи към нея.

— Къде е Ребека?

— Излезе.

По лицето на Александър се изписа ужас.

— Какво?!

— Казах, че излезе.

Баронесата го поведе през една спалня, а после през тежко тапицираните двойни врати, които водеха към Виолетовата стая, любимата стая в двореца на съпругата на цар Николай II — неговата Александра. За баронесата преимуществото на стаята не беше нито изисканият цвят на стените, нито историята й, а фактът, че до нея се стигаше само през тази спалня, а после през двойните врати, така че вътре човек можеше да разговаря далеч от чужди уши и очи. За да се подсигури двойно, тя затвори вратите след тях, когато влязоха.

— Какво имаш предвид с това „излезе“? — попита Александър, като се опитваше да сдържа яда си, колкото можеше.

— Накара ФСО да я закарат до Санкт Петербург.

— Санкт Петербург?

— Излезе около трийсет минути, преди да пристигнеш.

— Но в Санкт Петербург е Никълъс Мартин!

— Не можеш да го знаеш със сигурност. Единствената информация, с която разполагаш, е, че един детектив от Министерството на правосъдието е пристигнал в Санкт Петербург с московския влак и че някой е бил с него.

— Откъде знаеш? — попита Александър изумен.

— Поставила съм си за цел да забелязвам какво се случва около мен.

— ФСО беше получила специални заповеди да не й позволява да напуска сградата!

По лицето на баронесата пробяга сянка на усмивка.

— Тя е упорита млада жена.

Александър внезапно избухна, когато осъзна какво е станало.

— Не, ти си упорита. Ти си й разрешила да излезе!

— Ребека не бива да бъде затворничка на твоето въображение — отвърна баронесата, като внимателно подбираше думите си. — На твоите… тревоги.

— Ти си знаела, че идвам — осъзна Александър.

— Да, знаех и не исках тя да е тук, когато пристигнеш, защото нейното присъствие допълнително ще усложни ситуацията. Това, че тя сама поиска да излезе, беше просто чудесно. — Усмивката на баронесата стана ледена, когато продължи: — Беше невероятно глупаво от твоя страна да дойдеш. Ти си царевич, след няколко часа ти предстои най-важната среща в живота ти, а се държиш като разглезен ученик, на когото са дали да си поиграе с военен хеликоптер.

— Къде отиде Ребека? — попита Александър, без да й обръща внимание.

— На пазар. Поне на мен така ми каза.

Той се обърна рязко към вратата.

— Полковник Мурзин ще се свърже с агентите на ФСО, които я придружават. Да я върнат веднага.

— Според мен няма да стане.

— Защо?

— Защото и така вече има вероятност да закъснееш за чая с президента. Няма да ти позволя да рискуваш всичко, за което сме работили цял живот, като се мотаеш тук и чакаш да ти доведат твоята царица.

— Излязла е на пазар! — избухна Александър. — Ще се събере тълпа! Хората ще разберат, че е навън! Ами ако…

— Брат й я намери? — завърши тихо и студено баронесата.

— Да.

— В такъв случай ще трябва да се намеси полковник Мурзин, не мислиш ли? — попита го тя директно, без да откъсва очи от неговите. Гласът й изведнъж стана мек като коприна. — Знаеш ли какво означава това в действителност? Какво означава да бъдеш цар? — Очите й задържаха неговите, после тя се обърна и отиде до прозореца, откъдето погледна навън в далечината. — Да осъзнаваш, че притежаваш абсолютна власт. Да знаеш, че земята и всичко на нея — градовете, народа, армиите, реките и горите — ти принадлежат.

Баронесата остави думите си да заглъхнат. После бавно се обърна към него и продължи:

— След коронацията, скъпи мой, тази власт ще ти принадлежи вечно. Никой никога няма да ти я отнеме, защото ти си обучен и си пролял достатъчно кръв, така че сега разполагаш с достатъчно сила и средства да я задържиш.

Това, че ти дадох живот, че те заченах от най-благородното семе на Русия, беше по Божия воля. След време и ти ще създадеш собствени деца, а те на свой ред ще народят свои. И всички те ще бъдат наши деца, скъпи мой, твои и мои. Една династия ще се възроди. Една династия, от която ще се страхуват, която ще обожават и на която ще се подчиняват безусловно. Династия, която един ден ще превърне Русия в най-могъщата сила на света. — По устните й пробяга усмивка, после погледът й изведнъж стана остър и гласът й започна да реже като стоманено острие: — Но ти все още не си цар. Господ продължава да те изпитва. И Гитинов е Неговият меч.

Бавно, почти недоловимо, баронесата се плъзна през стаята към Александър, без да откъсва очи от него.

— Един цар трябва да бъде достатъчно мъдър, за да познава враговете си. Царят разбира, че не може да рискува бъдещето си и бъдещето на децата си заради недоверието или личните амбиции на някакъв си политик. Царят осъзнава, че докато нещата не са приключили напълно и короната не е поставена на главата му, съдбата му е в ръцете на политиците.

Президентът Гитинов е влиятелен, умен и много опасен. С него трябва да се борави като с жестокото оръжие, което всъщност представлява. Той трябва да бъде приласкан, погален и разигран като марионетка, докато напълно не повярва, че ти не представляваш никаква заплаха за него и никога няма да бъдеш нещо повече от фигурант, който ще бъде доволен да остане в неговата сянка.

Баронесата спря пред Александър, а очите й не се откъсваха от неговите, силни и непоколебими.

— Ако успееш в това, короната ще бъде наша — прошепна тя. — Разбираш ли ме, скъпи мой?

Александър искаше да се обърне и да си тръгне, но не беше в състояние да го направи. Волята й беше твърде силна. Той почувства как устните му се разтварят и гласът му излиза като шепот:

— Да, баронесо. Разбирам.

— Тогава остави Мурзин при мен и веднага се върни в Москва — нареди му тя остро.

Александър не помръдна дълго, само стоеше и вторачено я гледаше, неспособен да отвори уста, докато в съзнанието му се бореха два прости въпроса, и двата достатъчно плашещи. Чия щеше да бъде короната всъщност? Негова или нейна? И кой всъщност беше марионетката — той или Гитинов?

— Чу ли ме, скъпи мой? — попита баронесата и гневните нотки в тембъра й го пронизаха като стрели.

— Аз… — понечи да отговори той.

— Какво има? — прекъсна го тя.

Искаше му се веднъж завинаги да й заповяда да спре да го манипулира и да го остави да решава сам. Но от преживяванията, натрупани през целия си живот, Александър знаеше, че подобна реакция просто ще предизвика още по-яростна атака от нейна страна. Както обикновено срещу нея не можеше да се бори.

— Нищо, баронесо — отвърна той най-сетне, после рязко се завъртя на пети и излезе.