Алън Фолсъм
Претендентът (56)

56

Четвъртък, 14 март, 4:15 сутринта

— Стемковски. Джейк, нали така?

Джон Барън се подпираше на кухненския плот в дома си в квартал Лос Фелис с молив в едната ръка и телефон в другата.

— Имате ли номера на домашния му телефон? Знам, че е шест и петнайсет сутринта. Тук е четири и петнайсет — обясни той неумолимо, после надраска номера в бележника си. — Благодаря.

Десет минути по-рано Джими Халидей, изтощен до крайност, му се беше обадил с последните три новини от разследването. Първата беше за двата деветмилиметрови пистолета, открити в кофата в мъжката тоалетна на терминала на „Луфтханза“. Пръстовите отпечатъци бяха напълно разтворени от почистващия препарат. Но нямаше съмнение кой ги е пуснал там — те със сигурност бяха служебните оръжия на шерифите, които Реймънд беше убил в асансьора на сградата на съда. Втората новина беше за резултатите от балистичната експертиза на автоматичния рюгер, който бяха открили в багажа на Реймънд във влака. Тестовете без съмнение доказваха, че е същото оръжие, използвано при убийството на двете жертви в шивашкото ателие на Пиърсън Стрийт в Чикаго.

Третата новина беше за отговорите на запитванията, изпратени вчера следобед до полицейските управления в Сан Франциско, Мексико Сити и Далас — градовете, които според магнитната лента на паспорта на Реймънд бяха посетени от него непосредствено преди да пристигне в Чикаго, т.е. в 24-часовия период от петък, 8 март, до събота, 9 март. Не особено изненадващо и в трите града в този период бяха извършени убийства. В Сан Франциско и Мексико Сити властите докладваха за трупове на жертви, които са били брутално измъчвани, преди да бъдат убити. Смъртта беше настъпила от изстрели от упор в лицето, които правеха разпознаването им невъзможно. Жертвата от Сан Франциско беше хвърлена в залива, а тази в Мексико Сити — на някакъв строеж. Мотивът зад обезобразяването на жертвите и скриването на труповете беше самоличността им да остане в тайна възможно най-дълго, като по този начин даде на убиеца им повече време. Беше същата техника, която Реймънд беше приложил в случая с Йозеф Шпеер.

Накрая Халидей му беше съобщил, че работи съвместно с полицейските управления в Сан Франциско и Мексико Сити, за да получи още информация за жертвите на убийствата там, и му поръча да се заеме с Чикаго.

Барън отпи от набързо приготвеното си нес кафе, набра номера, който му беше дал Халидей, и зачака. На плота до него беше оставен автоматичен пистолет 45-и калибър, марка „Колт Дабъл Ийгъл“. Беше личното му оръжие, което беше извадил от едно заключено чекмедже в спалнята си, защото Реймънд беше взел служебната му берета на летището.

— Стемковски — каза дрезгав, уморен глас в слушалката.

— Обажда се Джон Барън от полицейското управление в Лос Анджелис, Отряд пет-две. Извинете, че ви будя, но гоним много опасен престъпник, който в момента е на свобода.

— И аз така чух. С какво мога да помогна?

Много опасен престъпник, наистина. Барън беше сам вкъщи, облечен с долнище на анцуг и износена тениска с щампа на полицейската академия в Лос Анджелис. Но със същия успех можеше да стои чисто гол по средата на булевард „Сънсет“ по времето, когато оттам минаваха най-много коли. Трябваше му възможно най-пълна информация за хората, убити в шивашкото ателие — всичко, което можеше да му даде Джейк Стемковски, детектива от отдел „Убийства“ на полицейското управление в Чикаго.

— Били са шивачи — започна Стемковски. — Братя, съответно на шейсет и седем и шейсет и пет години. Фамилията им е Азов. А-З-О-В. Руски имигранти.

— Руснаци?

Барън рязко си припомни бележките в календара на Реймънд. Руско посолство в Лондон. 7 април, Москва.

— Това изненадва ли те?

— Не съм сигурен — отвърна Барън.

— Независимо откъде са дошли, и двамата са били американски граждани от четирийсет години. Изкарахме списък с руски имена, който покрива половината щати. Има трийсет и четири само в района на Лос Анджелис.

— Лос Анджелис? — повтори Барън.

— Аха.

— Да не са евреи?

— Убийство от омраза?

— Като нищо.

— Сигурно си прав, но всъщност не са били евреи — отвърна Стемковски. — Руски православни християни.

— Ще ми изпратиш ли списъка?

— Веднага щом мога.

— Благодаря — каза Барън. — Лягай да спиш.

— И без това трябва да ставам.

— Благодаря още веднъж.

Барън затвори и остана неподвижен. Пред него беше автоматичният колт. Вдясно, до хладилника, беше снимката му с Ребека, направена в санаториума, под която пишеше „Брат и сестра на годината“. Вече не знаеше какво да прави с Ребека. Бяха минали по-малко от две денонощия, но му се струваше, че са изминали векове. Ужасът и отвращението, които беше изпитал при екзекуцията на Донлан, когато беше открил с какво се занимава отрядът, и беше получил предупреждения както от Ред, така и от Халидей, му се струваха част от някакъв друг живот. Сега единственото, което имаше значение, беше, че Ред е мъртъв, а убиецът му все още е на свобода. Убиецът му беше човек, за когото не знаеха почти нищо, освен че ще продължи да убива, докато не бъде спрян. Тази мисъл го изпълваше с ярост. Чуваше тежкото биене на сърцето си и шума на кръвта в ушите си. Очите му се откъснаха от снимката и отново се спряха на пистолета.

И тогава осъзна какво е станало с него. Беше се превърнал в онова, от което най-много се страхуваше. Беше се превърнал в един от тях.