Алън Фолсъм
Претендентът (49)

49

Международно летище, Лос Анджелис, терминал „Том Брадли“, магазин за сувенири, 7:50 вечерта

Реймънд вървеше между щандовете и правеше всичко възможно да прилича на пътник, който търси нещо определено — в неговия случай това беше чанта, с която да се качи на самолета. Служителката на „Луфтханза“ беше приела неговото обяснение за раницата, която бил оставил в закусвалнята. Беше маловажна подробност, но той все пак беше допуснал грешка и някой можеше да я забележи — особено когато тръгнеше да се качва без ръчен багаж и без стикер за багаж на билета.

„Учи се от грешките си“ — още едно от правилата на баронесата, които му повтаряше още от дете. Досадно? Да, но за пореден път се оказваше вярно. Проблемът с багажа беше особено неприятен при повишената степен на сигурност по летищата, защото можеше да предизвика излишно любопитство и в крайна сметка да привлече внимание към него.

Намери платнените чанти в дъното на магазина. Той взе една черна и тръгна към касата, но в същия момент осъзна, че ще трябва да сложи нещо в нея. Бързо избра пуловер с надпис „Лос Анджелис“, тениска на „Ел Ей Лейкърс“, четка и паста за зъби; неща, които да напълнят чантата и да приличат на ръчен багаж.

Той се нареди на опашката на касата зад няколко други купувачи. После замръзна. Само на метър от него имаше щанд за вестници с вечерното издание на „Лос Анджелис Таймс“, а цялата първа страница се заемаше от неговата снимка, която полицията беше направила за досието му в Паркър Сентър. Над фотографията с големи букви беше отпечатано: „УБИЕЦ НА ПОЛИЦАИ НА СВОБОДА“. И без това постоянно го даваха по телевизията, а сега и вестниците. Вестниците, които щяха да се продават в цялото летище и хората щяха да ги вземат със себе си в самолета.

После видя и подзаглавието, което допълнително усложняваше нещата: „Възможно е да е с лилава коса!“ Отново бърза и ефикасна полицейска работа. Бяха предположили правилно, че използва самоличността на Йозеф Шпеер.

Той остави чантата на един рафт, върна се и бързо избра малко огледало, електрическа самобръсначка на батерии и ножица. Когато отново отиде на касата, опашката беше обслужена и той остави покупките си пред касиерката, а после незабелязано пъхна ръка под якето си. Ако го разпознаеше, щеше да я застреля незабавно и да напусне терминала под прикритието на хаоса, който щеше да предизвика. Точно така смяташе да се измъкне и от полицейския капан на Юниън Стейшън, преди да се появи Донлан и да обърка всичко.

Той я наблюдаваше внимателно, но касиерката не откъсна поглед от стоките, докато ги маркираше. Дори не вдигна глава, когато той й подаде кредитната карта на Йозеф Шпеер. Нито пък когато подписа бележката, а тя прибра всичко в голям пластмасов плик. Погледна го едва когато му подаваше плика.

— Приятна вечер — каза автоматично и се обърна към следващия клиент на опашката.

— Благодаря — отвърна той и си тръгна.

Беше стоял точно пред нея, фотографията му заемаше цялата първа страница на вестника, изложен буквално на сантиметри от ръката й, но тя не го бе познала. Единственото възможно обяснение беше, че в професии като нейната, където виждаш стотици хора всеки ден в продължение на месеци, всички започват да ти се струват еднакви.

8:00 вечерта.

Барън рязко зави към „Сепулведа“, която беше на около два километра в южна посока. Имаше общо шест-седем километра, преди да завие към летището на Деветдесет и шеста улица. Няколко големи, тежки дъждовни капки удариха по предното стъкло на колата му — дъждът, за който го беше предупредил Дан Форд, макар че метеоролозите предвиждаха само десетпроцентова вероятност за това. Барън се надяваше Форд да греши, а те да са прави.

След стотина метра капките се превърнаха в дъжд, а след още сто — в порой. Автомобилите пред него толкова забавиха скорост, че почти спряха. За нула време улицата беше задръстена по същия начин, по който и магистралата преди това.

— По дяволите! — изруга Барън на глас.

Защо нямаше светлини и сирена?! Оставащото разстояние можеше да му отнеме цели четирийсет минути или дори час, ако не спреше да вали толкова силно. Значи един час до Деветдесет и шеста улица. Още десет минути на самото летище, докато стигне до международния терминал. После трябваше да се представи на охраната в „Луфтханза“ и да повика полицаите на летището, за да се опитат да открият Реймънд в чакалнята, без да ги забележи. Щеше да отнеме прекалено много време — по този начин рискуваше да го изпусне.

С чанта през рамо Реймънд влезе в една тоалетна на двайсет метра от мястото, където проверяваха пътниците на „Луфтханза“. Подмина умивалниците и няколко мъже, които стояха пред писоарите, влезе в една кабина, затвори вратата и спусна резето.

Съблече джинсовото яке на Шпеер, отвори чантата и извади огледалото и ножицата. Лилавата му коса се озова в тоалетната чиния. Той пусна водата, прибра ножицата и огледалото и извади електрическата самобръсначка. Накрая облече пуловера с надпис „Лос Анджелис“, прибра якето в чантата, пусна водата още веднъж и излезе от кабинката. Две минути по-късно вече беше гладко избръснат. Реймънд незабелязано се огледа. Никой не му обръщаше внимание. Все така небрежно той се извърна към огледалото, вдигна ръка към главата си и я избръсна.

8:20 вечерта.

Барън пълзеше по булевард „Ла Сиенега“, като нарочно караше в най-дясното платно, за да избегне задръстването по централните ленти. Веднъж петдесет метра, друг път сто. Стигна до една кола, която беше по средата между двете ленти и не му оставяше място да мине. Той заблъска по клаксона и присветна с фаровете, за да накара шофьорът й да се помръдне. Нищо не стана. Барън изруга. Не можеше да се придвижи, точно като всички останали. Дъждът започна да се излива още по-силно. Вече си представяше Реймънд на летището. Щеше да се държи хладнокръвно и изключително професионално, просто щеше да чака полета си, поредния безличен пътник.

Но — и точно тук беше неприятното — какво щеше да стане, ако вълната от медийно внимание, което самата полиция беше предизвикала, за да накара гражданите да й помогнат да залови Реймънд, се обърнеше срещу самите тях? Какво щеше да стане, ако някой случаен гражданин, който беше видял снимката му по телевизията или във вестниците, го разпознаеше? Знаеха прекрасно на какво е способен Реймънд, когато е притиснат в ъгъла. Какво щеше да направи сега, когато се намираше в един претъпкан терминал на летището?

Барън погледна към радиостанцията на седалката до себе си. После към мобилния си телефон до нея. Поколеба се за миг, после взе телефона.

8:25 вечерта.

— Може би е Реймънд Торн, който се опитва да се представи за пътник на име Йозеф Шпеер — каза Барън бързо и напрегнато, когато се обади на охраната на „Луфтханза“ на международното летище в Лос Анджелис. — Ако е Торн, ще се опита да се държи като обикновен пътник. Но независимо дали наистина е той, приемете го за въоръжен и изключително опасен. Просто установете дали е там и спрете. Не му давайте да разбере, че го наблюдават, докато не дойда. Дайте ми двайсет минути и нека някой от вашите хора ме чака пред вратата. Повтарям, не му давайте да разбере, че го наблюдават. Не искаме престрелка на летището.

Барън продиктува номера си, затвори и натисна бутона за бързо набиране на друг мобилен телефон. Чу няколко иззвънявания, после един познат глас:

— Дан Форд.

— Джон е. Пътувам към летището, терминала на „Луфтханза“. От група немски студенти липсва младеж, който се казва Йозеф Шпеер, а същият този Йозеф Шпеер ще лети за Франкфурт с онзи полет. Според мен е Реймънд.

— Имах предчувствие, че ще ми кажеш нещо подобно. Вече съм на половината път до летището.

Барън се поусмихна. Такъв си беше Дан, можеше и сам да предположи.

— Накарах охраната на „Луфтханза“ да го търси — продължи Барън. — Може и да съм ги пратил за зелен хайвер, но все още няма как да разберем. Каквото и да е, засега да си остане между нас двамата.

— Обичам да се чувствам специален.

Барън не се засмя.

— Когато пристигнеш, кажи на охраната, че аз те пращам, и ги накарай да те доведат при мен. Кажи им, че няма проблеми. Аз ще ги предупредя, когато пристигна. И, Дан — той се поколеба… — да знаеш, че го правиш на своя отговорност.

— Ти също.

— Просто искам да ти напомня с кого си имаме работа. Ако наистина е Реймънд, стой настрана и гледай. Давам ти възможност да направиш добър материал, но не искам да те застрелят.

— И аз не искам да ме застрелят, Джон, нито пък теб. Внимавай! Адски внимавай.

— Добре. Ще се видим там — каза Барън и затвори.

Не му се искаше да забърква Форд по този начин, но го беше направил, защото при обаждането си до „Луфтханза“ беше принуден да вземе и още една предохранителна мярка, макар че никак не му се искаше — да ги накара да повикат полицията на летището за подкрепление. Беше го направил, за да намали риска за гражданите, ако човекът наистина се окажеше Реймънд. Но знаеше, че по този начин Ред ще научи за броени минути.

Разбира се, във всички случаи оставаше рискът просто да не успее да стигне навреме. Макклачи и останалите все още бяха някъде в града, а при този дъжд и задръстванията дори със светлини и сирени щеше да им е доста трудно да пристигнат на летището. Надяваше се да се забавят толкова, че той да е успял да свърши работата сам — или да е проверил самоличността на студента Шпеер и да го е пуснал да си ходи в Германия, или да е сложил белезниците на Реймънд в присъствието на охраната на „Луфтханза“ и полицаите от летището, а освен това най-вероятно и федералната полиция от Управлението за охрана на въздухоплаването, може би дори няколко агенти от ФБР и ако имаше късмет, Дан Форд от „Лос Анджелис Таймс“.

С други думи, искаше да докара там достатъчно хора от достатъчно различни агенции, за да не могат Ред и останалите от 5–2 да направят своя „ход“.

8:29 вечерта.

— Джон!

Гласът на Ред внезапно изпращя от радиостанцията на седалката до него. Барън се стресна. Бяха минали само четири минути, откакто беше разговарял с охраната на „Луфтханза“.

— Джон, там ли си?

Барън се поколеба, после протегна ръка и вдигна радиостанцията.

— Тук съм, Ред.

— Къде си? Какво правиш? Какво става?

Гласът на Ред беше тих, но разтревожен, сякаш беше баща, който се готви за неприятен разговор със сина си. Беше същият тон, с който му говореше в кабинета, докато му показваше снимките на хората, убити от отряда през годините, а после — вече не толкова нежно — му напомняше за собствената му отговорност като негов член и за наказанието, което щеше да получи, ако тръгнеше срещу останалите. Самият тон беше достатъчен да разбере, че ако Ред се досети, че Барън е предприел нещо самостоятелно, за да предпази Реймънд от Отряд 5–2, беглецът няма да бъде единственият, който ще свърши с куршум в главата.

— Попаднах в задръстване на „Ла Тихера“ близо до летището — отвърна Барън възможно най-спокойно. — Изчезналият Йозеф Шпеер си е купил билет за полет 453 на „Луфтханза“ до Франкфурт около седем вечерта. Може и да е самото хлапе, но може и да е Реймънд. Самолетът излита в девет и четирийсет и пет.

— Защо не ми се обади веднага? — Спокойствието в гласа на Ред изведнъж се беше изпарило, заместено от агресивна настоятелност. — Защо първо си се обадил на авиокомпанията?

— Защото действам по предчувствие, Ред, нищо повече. Сигурно просто е онова хлапе Шпеер. За всеки случай се обадих и на охраната. Те ще го локализират, но няма да предприемат нищо, докато не проверя дали е той.

— Тръгваме веднага. Изчакай ни. Не го доближавай. Не прави нищо, докато не пристигнем. Ясен ли съм, Джон?

Колата пред Барън изведнъж помръдна напред, като му даде възможност да се измъкне от задръстването.

— Пътят се изчисти, Ред, измъквам се.

Барън хвърли радиостанцията на седалката до себе си, настъпи газта и мустангът се втурна напред по най-дясната лента.