Алън Фолсъм
Претендентът (64)

64

10:40 вечерта

Барън бавно подкара мустанга покрай бугенвилиите, които закриваха алеята за паркиране зад къщата му, спря и изключи двигателя. Всичко го болеше; беше истинска агония дори да свали предпазния си колан и да излезе от колата. Изкачи сгъналата към задния вход едно по едно. Искаше само да спи, да спи непробудно.

Той отключи вратата и влезе в кухнята. Струваше му сериозно усилие да протегне ръка към бутона за осветлението, както и да затвори след себе си. Бавно и дълбоко си пое въздух. Полчак го беше ритал толкова силно, че май му беше счупил ребрата, но може и да бяха само натъртени. Той погледна към отворената врата, през която се влизаше в останалата част от жилището му. Струваше му се, че са минали години, откакто не се е прибирал вкъщи, откакто не е правил нещо нормално.

Барън бавно съблече сакото си и го хвърли на облегалката на един стол, после отиде до мивката, за да намокри една кърпа и да почисти засъхналата кръв от носа и устата си. Когато свърши, хвърли поглед към телефонния секретар. На дисплея ярко светеше цифрата „3“.

Натисна бутона „Съобщения“, цифрата се смени на „1“ и той чу гласа на Пийт Нунан, приятеля му от ФБР, когото беше помолил да провери базите данни от програмата за борба с тероризма за нещо, свързано с Реймънд.

„Джон, обажда се Пит Нунан. Съжалявам, но нямаме нищо за твоя приятел Реймънд Торн. Отпечатъците му не са в никоя от базите ни с данни, националните или международните. Няма и нищо друго за него. Който и да е той, още не е от нашите. Продължаваме да търсим. Знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябва нещо, по всяко време на денонощието. Наистина съжалявам за Ред.“

Бийп! Съобщението свърши и се появи цифрата „2“.

„Джон, обажда се Дан. Носът ми май е счупен, но иначе съм добре. Ще си бъда вкъщи след час. Обади ми се.“

Бийп! Съобщението свърши, появи се цифрата „3“.

Барън се обърна, за да закачи кърпата.

„Джон, обажда се Реймънд.“

Главата му се завъртя светкавично. Косата на тила му настръхна.

„Жалко, че не си вкъщи — Реймънд говореше спокойно и делово, почти вежливо. — Трябваше да изясним нещо тази вечер. Нищо, пак ще те потърся.“

Бийп!

Барън се вторачи в телефонния си секретар. Номерът му не беше в указателя. Откъде го имаше Реймънд?

Той веднага вдигна телефона и набра мобилния на Халидей. Иззвъня четири пъти, после се обади записаният глас от мобилния оператор и му съобщи, че в момента не може да се свърже с него. Барън затвори и набра домашния му номер. Телефонът отново зазвъня, но никой не вдигна и накрая се включи телефонен секретар. Барън се канеше да затвори и да опита с някой от другите, Валпарайсо или Лий, но някой все пак вдигна. Беше малко момче.

— Ало? — каза то.

— Обажда се Джон Барън. Тати вкъщи ли е?

— Той е при мама, защото брат ми повръща.

— Ще му кажеш ли да дойде на телефона, моля те? Кажи му, че е важно.

Детето пусна слушалката. Някъде в стаята се чуха гласове. Най-сетне се обади и Халидей.

— Халидей — каза той.

— Джон. Извинявай, че те безпокоя, но Реймънд ми се обади.

— Какво?!

— Оставил е съобщение на секретаря.

— Какво казва?

— Че искал да говори с мен тази вечер. Ще се обади пак.

— Откъде е взел номера ти?

— Нямам представа.

— Сам ли си?

— Да, защо?

— Щом може да разбере номера, може да разбере и адреса.

Барън бързо се озърна и погледът му се спря на тъмната врата, която водеше към останалите стаи. Ръката му разсеяно докосна колта в кобура на колана му.

— Няма страшно.

— Ще пуснем проследяващо устройство на телефона ти. Ако се обади пак, гледай да го задържиш на линията възможно най-дълго. Сам ще падне в капана. Ще ти изпратя и една кола с детективи, за да наблюдават къщата и да ти помогнат, ако се появи лично.

— Добре.

— Той е умен, може да го е направил нарочно, за да ни изпрати по грешна следа.

— Какво му има на детето ти?

— Детегледачката му дала пица. Не знам колко е изял, но в момента я повръща. От десет минути го държа над тоалетната.

— Върви да се погрижиш за него. Благодаря ти.

— Ти как си? — попита Халидей с искрена загриженост.

— Всичко ме боли.

— Ред беше най-добрият приятел на Полчак.

— Знам.

— Да изчакаме да видим какво ще стане тази нощ. Ще оставя включени и радиостанцията, и мобилния си телефон. Ти заспивай.

— Добре. Благодаря.

Барън затвори и се вторачи в телефона, после отново в секретаря. Протегна ръка към него и вече се канеше да прослуша съобщението на Реймънд отново, когато го чу.

Тих, но ясно доловим звук, който долетя някъде отвъд тъмния правоъгълник на вратата. Къщата беше стара, строена през двайсетте години на миналия век. Оттогава беше ремонтирана няколко пъти, но подовете бяха оставени в оригиналния си вид, с дъбов паркет, и на места скърцаха, когато някой стъпи върху тях.

Скръц.

Звукът се повтори малко по-силно, сякаш някой се приближаваше. Барън измъкна пистолета от кобура. Половин секунда по-късно вече беше прекосил стаята и стоеше до вратата на кухнята, притиснат с гръб до стената. Готов да стреля, той задържа дъха си и се заслуша. Тишина. Барън погледна за миг зад ъгъла. Нищо. Беше уморен и измъчен както от контузиите, нанесени от Полчак, така и от собствените си емоции. Нервите му бяха като оголени жици. Може би му се причуваше. Може би…

Скръц!

Не! Наистина имаше някой! От другата страна на вратата! Той забеляза внезапно движение. Ръката му се стрелна напред, той сграбчи нечия китка и я завъртя към себе си, като натика пистолета в лицето на…

— Ребека! — Сърцето му биеше като чук. Барън я пусна и Ребека ужасено отстъпи назад. — Господи боже! Миличко, извинявай. Извинявай. — Барън прибра пистолета и пристъпи към нея, за да я прегърне. — Всичко е наред — прошепна. — Няма страшно, няма страшно…

Гласът му заглъхна, когато тя вдигна очи към него и се усмихна. Колкото и да беше изплашена, с черната си коса, прибрана зад ушите, облечена с тениска, джинси и гуменки, сестра му беше все така красива и крехка. Не го чуваше, но той все пак зададе въпроса си, защото знаеше, че тя може да чете по устните.

— Добре ли си?

Тя кимна, без да откъсва очи от лицето му.

— Защо си дошла?

Ребека го посочи с пръст.

— Заради мен? Как пристигна?

„С автобуса“, изрече тя беззвучно.

— Сестра Рейносо знае ли? А доктор Фланъри?

Ребека поклати глава и нежно протегна ръка, за да го погали по лицето. Той смръщи лице от болка и се обърна към огледалото над кухненската маса.

Полчак беше свършил добра работа. Лявото му око беше притиснато от голямо, синьо-черно петно. Носът му беше червен и подут, както и горната му устна. Дясната му буза приличаше на грейпфрут — беше толкова подута и горе-долу със същия цвят. Барън пак се обърна към Ребека и видя светещата тройка на телефонния си секретар.

Ами ако Реймънд се обади сега и той трябва да направи нещо? Или ако се появи, преди да е дошла колата с детективите? Нямаше смисъл; трябваше да предприеме нещо сам.

11:02 вечерта.