Алън Фолсъм
Претендентът (169)

90

6:20 вечерта

Никълъс Мартин нямаше представа къде е отишъл Коваленко. Мурзин просто каза, че иска да разговаря насаме с него и че Мартин може да продължи с нормалните си приготовления за вечеря. За момент настъпи тишина, изпълнена с напрежение и неудобство, но после Коваленко кимна и излезе с Мурзин, а Мартин започна да се приготвя, както му наредиха.

Душ. Бръснене. Поглед в огледалото. Сякаш отново чу в главата си последните думи на Коваленко: „Да решим какво ще правим с Кабрера и как…“ — той добави „ще разберем истината за него“. Коваленко така и не беше успял да завърши изречението, защото точно в този момент Мурзин почука на вратата.

Ребека също беше някъде в сградата. Щеше да бъде трудно да установи къде точно без съдействието на Кабрера. Мартин изведнъж осъзна, че така и не е разговарял лично с нея, и разчиташе само на уверението на Кабрера, че тя е тук. Това може би изобщо не беше вярно.

Мартин се уви с една хавлия, отиде в спалнята и вдигна телефона.

— Oui, monsieur — каза един мъжки глас.

— Обажда се Никълъс Мартин.

— Да, сър?

— Сестра ми Ребека е отседнала тук заедно със семейство Ротфелс. Бихте ли ме свързали с нейната стая?

— Един момент, моля.

Мартин зачака, като се надяваше да го свържат и телефонът да не зазвъни напразно, както се беше случило в хотел „Крийон“ в Париж; там най-сетне се беше наложило да отиде лично и да убеди човека на рецепцията, че наистина е този, за когото се представя, за да го заведат в стаята й. Изведнъж му хрумна, че именно това можеше да бъде причина за закъснението и за факта, че Ребека се беше появила облечена в халат, с вдигната коса и малко пияна. Просто не е била във ваната, а с Кабрера. Може и да поддържаше апартамент в „Риц“, но всъщност да е бил в „Крийон“ през цялото време.

— Добър вечер, Никълъс — прозвуча в слушалката мекият глас на Кабрера с характерния му френски акцент. — Много се радвам, че пристигна. Би ли се качил в библиотеката? Ще изпратя някой да те доведе.

— Къде е Ребека?

— Ще бъде тук, когато се качиш.

— Все още не съм съвсем облечен.

— Тогава да кажем след десет минути?

— Да, десет минути.

— Добре.

Кабрера прекъсна връзката.

Говореше по същия начин, както и преди — спокойно и изключително вежливо, със същия мек глас и мелодичен акцент. Какво ставаше тук, по дяволите? Беше ли Александър Кабрера Реймънд Оливър Торн, или не?