Алън Фолсъм
Претендентът (193)

19

Кремъл, Теремски палат — частната резиденция на Михаил Романов, първия цар от династията Романови, 11:55 сутринта

Ребека вече го чакаше, когато той пристигна. Седеше на стол с висока облегалка до стената, покрита с гоблени, в богато украсената стая в червено и златно, която беше служила за личен кабинет на цар Михаил и която сега Александър използваше за същата цел.

— Искал си да ме видиш? — попита тихо тя. — Канех се да обядвам с баронесата.

— Става дума за списъка на гостите, Ребека.

Все му се искаше да я нарича Александра. С името „Ребека“ сякаш не беше от царски произход и не беше достойна да стане съпруга на главата на императорската фамилия, но с името „Александра“, като европейска благородничка и дъщеря на принца на Дания, можеше. Но той се подчиняваше на желанията й, а и целият свят вече я познаваше под името Ребека.

— Накарах да махнат името на брат ти. Ти си наредила да го запишат отново. Защо?

— Защото ще дойде.

— Ребека, знам колко болка ти причини неговата смърт, защото тя беше мъчителна за всички ни. Сърцето ми още се къса. Но списъкът на гостите ще бъде публикуван и аз не мога да си позволя да поканя официално на коронацията си човек, за когото всички са убедени, че е мъртъв, и чието свидетелство за смъртта беше издадено от съдебния лекар в Давос преди почти два месеца. Това не е просто проява на лош вкус, но носи и лош късмет.

— Лош късмет? За кого?

— Просто лош късмет. Разбрахме ли се?

— Прави каквото искаш с този списък. Но той не е мъртъв. Чувствам го ето тук. — Ребека докосна сърцето си. — Сега мога ли да си вървя? Баронесата чака.

Александър впи очи в нейните. Явно беше казал „да“ или беше кимнал, защото след миг тя се обърна и си тръгна.

Беше разбираемо да не си спомня съвсем ясно кога е излязла от стаята, защото съзнанието му вече се беше отнесло към нещо друго, което беше изпитвал и преди, но никога с такава сила. Беше дошло за пръв път по време на издирването на Мартин, в дългите часове, докато претърсваха потока край вила „Енкрацер“, без да открият и следа от него. Беше го почувствал отново по време на заупокойната служба в Манчестър, когато извършиха ритуала без ковчег и без да са сигурни в смъртта. Церемонията се беше провела едва след като Александър беше успял да убеди лорд Престбъри и лейди Клемънтайн в необходимостта да приключат с цялата история, за да бъде сложен край на болката на Ребека.

Твърдият й отказ да приеме смъртта на брат си в колата след това отново докосна същата струна в душата на Александър. Както и по-късно, когато тя настоя да продължат да плащат месечния му наем за апартамента в Манчестър. И продължаваше да се държи по този начин — седмици по-късно, без дори да направи опит да се скрие. Току-що беше почувствал същото, когато й беше направил забележка, а тя с лека ръка беше отхвърлила въпроса за списъка и беше подчертала твърдото си убеждение, че Никълъс все още е жив.

Вярата й го тревожеше както никога преди, измъчваше го и го гризеше отвътре. Представяше си това чувство като тъмно петънце на рентгенова снимка, като коренче, което се залавя за органите му, като болест, която започва да се разпространява из цялото му тяло. Наричаше го с една-единствена дума.

Страх. Страх, че Ребека е права и Мартин наистина е жив някъде там и точно в момента гледа към Москва. Може би все още не беше готов да предприеме нещо, но скоро, когато тялото му се възстанови от раните и контузиите, получени при падането в планинския поток, щеше да го направи.

Какво щеше да стане, ако Мартин се появеше отнякъде и разкриеше истинската самоличност на Александър? Какво щеше да стане, ако в резултат от това Александър просто изчезнеше без следа? Официалното обяснение щеше да бъде, че изведнъж е заболял и вече не може да царува. Ами ако помолеха баща му да оттегли абдикацията си и все пак го направеха царевич? Ами ако Ребека откажеше да се омъжи за него?

В дъното на стомаха му нещо започна да пулсира равномерно. Беше далечен, едва забележим тътен, но не спираше — като метроном, който следваше биенето на сърцето му.

Бум, бум. Бум, бум. Бум, бум.