Алън Фолсъм
Претендентът (44)

44

Международно летище, Лос Анджелис, 5:55 следобед

Вратите на автобуса се затвориха, като за пореден път консервираха тежката миризма на океанския въздух и реактивното гориво заедно с неприятния дъх от телата на уморените пътници. Шофьорът напусна терминала за международни полети „Том Брадли“ и се включи в движението по вътрешния кръг на летището.

Реймънд стоеше по средата, безличен като всички останали, като търпеливо изчакваше автобусът да спре на двете спирки преди тази на „Луфтханза“. Усещаше обаче нарастващо напрежение в себе си, защото знаеше, че с всяка изминала минута все повече жители на Лос Анджелис щяха да са видели снимката му по телевизията. Как го беше казал Барън? „Ние сме девет милиона, а ти си само един.“ С колко ли още време разполагаше, преди някой от тях да го разпознае и веднага да извади мобилния си телефон, за да съобщи в полицията?

Макар че късметът му не го напускаше, все още му предстоеше да стигне до гишето на „Луфтханза“, както и най-сериозното препятствие — да използва паспорта и кредитната карта на Йозеф Шпеер, за да си купи билет. А ако изобщо успееше, му оставаха повече от три часа до полета, които трябваше да изчака сред останалите хора. Баронесата го беше уверила, че ако притежаваше необходимата сила и лукавство, за да оцелее в тази ситуация, преживяването ще му донесе безценен опит, и беше права. Засега тези оръжия му служеха успешно и той знаеше, че ако не стане жертва на собствените си страхове или на упорството на полицията, нямаше никаква причина утре по също то време да не бъде в Лондон.

Паркинг на ПУЛА в Паркър Сентър, 6:25 вечерта

Джон Барън механично отключи вратата на своя мустанг и седна зад волана. Не си спомняше почти нищо от разпита на момичето в пицарията в Бевърли Хилс. Около два следобед забелязала някакъв човек, който според нея приличал на престъпника, чиято снимка показвали по телевизията, но тя не била съвсем сигурна и се прибрала вкъщи. Там отново видяла снимката му по телевизията и казала на майка си, а тя на свой ред незабавно се обадила в полицията в Бевърли Хилс. Там бяха разпитали момичето, а после я бяха откарали обратно до пицарията, където им бе разказала по-подробно за случката и дори им бе посочила мястото, където бе стоял непознатият. Когато Халидей и Барън пристигнаха, й се наложи да разкаже историята за пореден път. Човекът приличал на Реймънд. Бил облечен с джинси и джинсово яке. Не видяла дали е с лилава коса, защото носел бейзболна шапка. Не помнеше дали на шапката е имало някаква емблема.

Жената от Бевърли Хилс, която бяха разпитали Лий и Валпарайсо, беше направила почти същото описание за някакъв млад човек, на когото помогнала да хване автобуса за Санта Моника малко след два следобед. И точно това беше ценното, защото часовете съвпадаха. Така разбираха, че той е тръгнал на запад от Брайтън Уей към ъгъла на булевардите „Уилшър“ и „Санта Моника“. Втората жена разшири описанието на момичето с още две подробности: мъжът бил определено красив и носел раница.

След като получи тази информация, Ред незабавно нареди разследването да се премести в района между Бевърли Хилс и Санта Моника и изиска помощта на щатските шерифи от Лос Анджелис и полицейското управление в Санта Моника. Тази помощ беше чисто служебна, защото вече всички знаеха, че Реймънд принадлежи на Отряд 5–2 и ако го арестуваха, медиите и обществото щяха да останат в неведение, докато хората от 5–2 не пристигнеха, за да го поемат лично.

Барън запали двигателя на мустанга, изкара колата и потегли към изхода на гаража. Отиваше си вкъщи, както и Халидей, за да почине малко, докато Ред и останалите продължаваха работата.

„Вкъщи“? „Да си почине“? Какво изобщо означаваха тези думи? В продължение на близо пет години беше смятал, че професията му е достойна за уважение, а после беше дошло и мечтаното повишение в Отряд 5–2. А сега, за броени дни, мечтата се беше превърнала в немислим кошмар — изкривен, измъчен и мрачен. Прилошаваше му само като си помислеше, че ще стои и ще гледа, докато убиват Реймънд. От друга страна, ако същият този Реймънд се опиташе да вдигне оръжие срещу когото и да било от отряда, Барън щеше да го застреля на място без никакви угризения. Дори вече се беше опитал да го направи на паркинга пред сградата на съда, но Реймънд се беше извъртял в последния момент и Барън не го беше улучил смъртоносно. А щом можеше да го направи там, пред хората, какъв беше проблемът да го закара някъде сам и да извърши същото?

Отговорът му се струваше очевиден, поне в началото. Барън беше полицай, а не убиец. Предупреждението на Ред само беше затвърдило убеждението му, че трябва да напусне Отряд 5–2. А предупреждението на Халидей, колкото и страшно да беше, не го беше разубедило. Проблемът беше във времето. Той щеше да работи заедно с отряда, докато д-р Фланъри намери ново място за Ребека, като по този начин щеше да им даде възможност да заловят Реймънд. А когато това станеше, щеше да бъде принуден да участва в екзекуцията му. Този факт сам по себе си беше ужасен, но още по-отвратителна беше мисълта, която му беше хрумнала този следобед и продължаваше да го измъчва — мисълта, че започваше да разбира как хладнокръвното убийство на човек като Реймънд може да бъде оправдано. А ако приемеше тази мисъл, всичко останало ставаше лесно. Просто щеше да продължи като останалите — с имунитет срещу злото, недосегаем за болката и угризенията — и да вярва, че по този начин прави най-доброто за обществото.

— Не, по дяволите! — изръмжа той на глас.

Цялата история беше като чудовищен, изкусителен наркотик и той не можеше да си позволи да го приеме отново. Беше само въпрос на време да заловят Реймънд. Само въпрос на време някой от тях да остане насаме с него и да натисне спусъка. А това означаваше, че той няма друг избор, освен да отиде в санаториума „Св. Франсис“, да вземе Ребека и да напусне Лос Анджелис веднага, на момента, още довечера.