Алън Фолсъм
Претендентът (46)

46

— Дан Форд, изчакайте, моля — каза репортерът.

Беше се навел напред и се занимаваше с жака за принтера на своя лаптоп, на бюрото до него беше оставен наполовина изяден сандвич с риба тон, а телефонът беше притиснат между рамото и ухото му.

— Аз съм — заяви рязко Барън.

Форд се изправи.

— Опитвах се да се свържа с теб. — После изстреля бърза серия от въпроси: — Къде си, по дяволите? Защо не ти работи телефонът? Какво става в полицейското управление в Бевърли Хилс?

— Намерили са трупа на някакъв консултант от Ню Джърси. Прилича на работа на Реймънд.

— Идентифицирахте ли го? А Реймънд как е стигнал до Бевърли Хилс? А има ли нещо ново за хлапето от…

— Дан — прекъсна го Барън. — Имам нужда от помощ. В редакцията ли си?

— Общо взето.

Форд току-що беше пристигнал запъхтян в миниатюрното си кабинетче в редакцията на „Лос Анджелис Таймс“, след като беше прекарал няколко часа с екипа за издирване на изчезнали лица, които претърсваха района около парка „Макартър“ и се опитваха да установят самоличността на убития.

— Чакай да си намеря стола — каза той.

После вдигна телефона и се зае да обикаля бюрото си, като вдигаше кабела над купчините бележки, книги и фотокопия, които заемаха всеки свободен сантиметър.

— Да знаеш, че скоро ще вали — подхвърли междувременно. — Усещам го с цялото си тяло. Жена ми смята, че съм се побъркал.

Дан Форд беше едва на двайсет и шест, но всеки намек за предстоящ дъжд се отразяваше на ставите, мускулите и костите му по-зле, отколкото на три пъти по-възрастен човек от него и му причиняваше ужасно главоболие.

— Дан, не ти се обадих, за да разбера какво ще бъде времето — настоя Барън.

— Готово — Форд намери стола си и седна. — Кажи сега какво ти трябва.

— Изкарай днешните разписания на международните полети. Искам да разбера какви полети от Лос Анджелис до Германия има тази вечер. Без междинно кацане.

— До Германия?

— Аха.

— Тази вечер?

— Да.

— Реймънд?

Форд се развълнува. Барън знаеше нещо… или поне подозираше.

— Може би, не знам още.

— Къде точно в Германия?

— И това не знам. Пробвай с трите най-големи града: Берлин, Франкфурт и Хамбург. Реймънд имаше билет за Лондон в багажа си. Оттам до всеки от тези три града може да се прескочи за няколко часа.

Форд се завъртя на стола и придърпа лаптопа към себе си, за да се свърже с вътрешната информационна мрежа на вестника.

— А защо Германия?

— Знак на съдбата.

— Това не е отговор, Джон. Ако не ми кажеш, и аз няма да го проверя.

— Дан, моля те…

— Добре де. Защо без междинно кацане?

— Съмнявам се, че ще иска да поеме риска да каца още веднъж на американско летище. Всички го издирват.

Барън говореше уверено. Може би беше прав за Реймънд, а може би не, но какъвто и да беше случаят — предчувствие, факти или пък нещо, за което не можеше да говори открито, — енергията в гласа му се предаде на Форд.

— Хайде де — настоя Барън.

— Чакаме.

— Господи.

Екранът светна изведнъж.

— Ето, дойде — каза Форд.

После бързо огледа списъка — „Бритиш Еъруейс“, „Континентъл“, „Делта“, „Луфтханза“, „Америкън“, „Еър Франс“, „Върджин Атлантик“, „Нортуест“. На този ден за трите града имаше много полети. Но единствените без междинно кацане бяха за Франкфурт. Останалите имаха прекачвания в Лондон, Париж или Амстердам. Сега беше 6:53 вечерта и от трите полета без междинно кацане имаше само един, който все още не беше излетял.

— Извади късмет, Джон. Остава само един самолет, който още не е излетял. „Луфтханза“, полет 453. Излита за Франкфурт в девет и четирийсет и пет.

— Само този?

— Само този.

— На „Луфтханза“.

— Четиристотин петдесет и три.

— Благодаря ти, Дан.

— Джон, къде си, по дяволите? Какво правиш? Щрак.

Форд се вторачи в слушалката.

— По дяволите!