Алън Фолсъм
Претендентът (65)

65

Петък, 15 март, 00:15 сутринта

За по-малко от час Барън беше върнал Ребека в санаториума „Св. Франсис“, беше я настанил и беше потеглил обратно. И сега, за втори път през последните два часа, той зави на ъгъла на своята улица и подкара надолу.

„Автобус“, беше обяснила Ребека само с устни, когато Барън я беше попитал как е стигнала до дома му. Беше обяснила останалото, като драскаше в един бележник, докато Барън караше към санаториума. Когато отишъл да я посети тази сутрин, тя разбрала, че се е случило нещо лошо, което много го е притеснило и натъжило, и се тревожила за него през целия ден. Накрая поискала да се увери, че той е добре, и без да казва на никого, излязла от санаториума и се качила на автобуса. Написала адреса, на който иска да отиде, на едно листче, и шофьорът й помогнал. До къщата му се стигаше само с едно прекачване и десет минути път пеша, така че Ребека пристигнала за един час.

Нямало проблем да влезе, защото Барън й беше дал ключ, когато се беше нанесъл. По този начин искаше да разсее притесненията й и да я увери, че за нея винаги ще има място и в собствения му дом. Когато дошла и разбрала, че го няма, Ребека решила да погледа телевизия. След това заспала. Когато се събудила, в кухнята светело. Не искала да го стресне; просто се притеснявала как е.

Барън забеляза детективската кола, паркирана с изгасени фарове до бордюра на две къщи от неговата надолу по улицата. Той намали скоростта, спря до нея и свали прозореца си. Човекът зад волана беше Чък Гримзли — млад детектив, с когото беше работил за кратко, докато беше в отдел „Убийства“. До него седеше детективът ветеран Джийн Върмиър, когото беше забелязал в къщата на Ред по-рано същата вечер.

— Има ли нещо? — попита Барън.

— Все още не — отвърна тихо Гримзли.

— Благодаря, че дойдохте.

Джийн Върмиър се вторачи в него, преди да отвърне студено:

— Удоволствието е наше.

— Здравей, Джийн — опита се да разсее напрежението Барън.

Знаеше, че старият детектив беше почти толкова близък с Ред, колкото и Полчак.

— Какво е станало? — попита Гримзли, когато забеляза ожуленото и подуто лице на Барън.

— Гадничко изглежда, нали?

— Жалко, че празникът на Вси светии вече мина — обади се Върмиър, все едно му се искаше той лично да се беше погрижил за тази работа.

Барън отново подмина заяждането.

— Блъснах се в една лампа. Трябва да поспя, момчета. Влизам. Цяла нощ ли ще останете?

— Освен ако не настане Второ пришествие — отвърна Гримзли.

— Никога не се знае — каза Върмиър, изгледа го за последен път и се облегна назад.

Барън се усмихна насила.

— Още веднъж благодаря.

00:20 сутринта.

Барън отключи вратата, влезе в къщата, щракна лампата в кухнята и отново заключи вратата зад гърба си, както и предишния път. Отиде направо при телефонния секретар. Продължаваше да свети „3“. Той не беше изтрил нито едно съобщение, значи не беше имало нови обаждания. Където и да беше Реймънд, каквото и да правеше в момента, не се беше обаждал пак. А каквото и да искаше „да си изяснят“, както се беше изразил, то можеше да почака.

Барън нямаше нито сила, нито желание да стои буден и да чака нещо, което можеше и да не се случи, затова отиде в спалнята. Извади колта от кобура, остави го на нощното шкафче до часовника, съблече се и влезе в банята. Видя се в огледалото и за втори път се изуми на работата, която беше свършил Полчак. Атаката му беше от същия вид, с който обикновено трябваше да се справят полицаите, но не и срещу други полицаи. Полчак беше объркан и пиян, но това не беше всичко. Имаше и още нещо, и точно то беше причината да не отвръща на ударите. Причината беше самият Полчак. Барън не знаеше дали случката не е резултат от дългогодишната служба на Полчак в отдел „Убийства“, където му се беше налагало да се изправя срещу смъртта във всичките й разнообразни форми, или пък от загубата на Ред, към когото вероятно изпитваше по-голяма привързаност, отколкото към собствените си жена и деца, дали не беше най-обикновено изтощение или някаква комбинация от всичко това — но работата беше там, че Полчак беше полудял.

Барън и по-рано беше забелязвал някои тревожни признаци — почти самодоволния маниер, с който държеше пушката за безредици в гаража, когато се канеха да се изправят срещу Донлан; нетърпението, с което държеше Донлан, докато чакаше Валпарайсо да го убие; хладната му пресметливост, когато беше свалил белезниците на мъртвеца и беше поставил пистолета в ръката му; омразата, с която беше изгледал Барън в стаята на отряда тази сутрин, когато го беше обвинил за смъртта на Ред. И накрая — сбиването тази вечер.

Ето защо Барън не беше отвърнал на ударите. Ако го беше направил, щеше да прелее чашата на гнева на Полчак, и резултатът можеше да бъде смъртта на единия от двамата.

Барън си изми зъбите, доколкото му позволяваха контузиите, изгаси светлините и се върна в спалнята.

Взе пистолета от шкафчето, провери пълнителя, остави го на мястото му и си легна. Изгаси лампата и се отпусна по гръб, като положи съзнателно усилие да изтрие от ума си днешните събития. Въздъхна, протегна ръка към завивката и сгърчи лице от болка, докато се обръщаше настрани, за да заспи. Сънят беше единственото, от което се нуждаеше в момента. Последното, което видя, бяха светещите цифри на часовника.

00:34 сутринта.