Алън Фолсъм
Претендентът (119)

39

Буйната й черна коса беше вдигната на елегантен кок. Беше облечена с дълга тъмна пола и сако в същия цвят и насред въртопа от мъка и отчаяние тя изглеждаше спокойна и красива. Беше забележително как се беше освободила от оковите на болестта си, с които беше живяла толкова дълго.

— Merci, Надин — каза тя тихо.

Двете се прегърнаха — Надин често беше идвала да я вижда заедно с Дан, докато беше в „Св. Франсис“, а после и в „Юра“. Ребека заяви на френски, че Дан й е бил като втори брат през по-голямата част от живота й, а после внимателно и нежно изрази съболезнованията си. После се появи бащата на Надин, извини се с някакви семейни дела и отведе дъщеря си.

— Обадих ти се в Швейцария днес следобед — каза Мартин и затвори вратата на кабинета. — Нямаше те. Оставих съобщение. Как успя…

— … да дойда толкова бързо ли? Бях излязла от къщата с децата. Получих съобщението ти, когато се върнах. Мисис Ротфелс видя, че се разстроих, и когато й казах какво е станало, тя говори със съпруга си. Самолетът на компанията и без това трябваше да лети до Париж, за да откара някакъв клиент, и мистър Ротфелс настоя и аз да се кача. На летището ме чакаше неговият шофьор, а когато отидохме до апартамента на Дан, полицаите ни изпратиха тук.

— Иска ми се да не беше идвала.

— Защо? Ти и Дан сте най-близките ми хора на този свят. Защо да не идвам?

— Ребека, Джими Халидей също беше в Париж и разследваше убийството на Алфред Нойс. Убили са го снощи, в хотелската му стая.

— Джими Халидей от отряда?

Мартин кимна.

— Засега не са казали на никого.

— Боже мой, значи Дан е мъртъв…

— … както и още един човек, с когото според полицията Дан е отишъл да се срещне. А сега полицаите предупредиха и мен.

— Нали не знаят кой си?

— Не. Но няма значение.

— А кое има значение?

Мартин се поколеба. Макар че Ребека изглеждаше здрава, спокойна и уверена в себе си, дълбоко в нея продължаваше да се крие онзи демон, за който беше споменал Дан Форд. Мартин все още се страхуваше, че интензивната психотерапия беше успяла само донякъде и най-малкият спомен за миналото може да предизвика реакции, които отново да я запратят в предишното й състояние. От друга страна, тя не биваше да живее във вакуум и Мартин реши да рискува и да я подготви за това, което според него всички щяха да научат съвсем скоро.

— Ребека, има голяма вероятност Реймънд все още да е жив и именно той да е отговорен за убийствата на Дан, Джими Халидей и останалите.

— Реймънд? Реймънд от Лос Анджелис?

— Да.

Мартин видя как сестра му подскочи. По време на дългия си преход към нормалния живот тя беше научила много за събитията в Лос Анджелис. Знаеше как Реймънд е избягал от сградата на съда, как хладнокръвно е избил голям брой полицаи, включително и Ред Макклачи, и как самият Никълъс едва не е бил убит, докато се е опитвал да го залови. Неведнъж независимо от чувствата, свързани с психологическия й пробив и мъглата, предизвикана от психотропните лекарства, с които я бяха натъпкали, д-р Фланъри я беше окуражавала да си припомни в подробности събитията. Мартин знаеше, че това е много трудно за нея и малкото спомени, които пази от онзи ден, за нея са изкривени, ужасяващи и изпълнени с изстрели, кръв и смърт. Но нямаше съмнение, че Ребека разбираше ролята на Реймънд. Той беше причината за всички убийства. И всички, включително и тя самата, го смятаха за мъртъв.

— Нали са го кремирали. Как е възможно все още да е жив?

— Не знам. След убийството на Нойс Дан се зае с този случай. Джими Халидей също е работил по него, но по-отдавна.

— И според теб Реймънд е убил и двамата?

— Не знам. Дори не съм сигурен, че е жив. Но Алфред Нойс е мъртъв, както и Джими, и Дан — все хора, които бяха свързани по някакъв начин с него още от Лос Анджелис. Може би не си го спомняш ясно, но и ти беше в депото. Ти видя Реймънд и той те видя. И ако сега е в Париж, не бива да стоиш тук. — Мартин се поколеба; не му се искаше да мисли за това, но се налагаше. — А има и още нещо. Ако наистина е Реймънд, най-вероятно се е подложил на пластична операция, така че не знаем как изглежда в момента.

Очите на Ребека изведнъж се изпълниха със страх.

— Никълъс, нали точно ти се опита да го арестуваш? Той те познава най-добре от всички. Ако разбере, че си в Париж…

— Ребека, нека първо да се погрижим за твоята безопасност, а после ще мисля за себе си.

— Какво трябва да направя?

— Предполагам, че щом мистър Ротфелс те е изпратил тук с частен самолет, ти е уредил и стая в хотел.

— Да, в „Крийон“.

— В „Крийон“?

— Да. — Ребека се изчерви и се усмихна.

„Крийон“ беше един от най-скъпите и луксозни хотели в Париж.

— Хубаво е да имаш богат шеф — добави тя.

— Сигурно. — Мартин също се усмихна, но после отново се намръщи. — Добре, значи ще помоля брата на Надин да те закара до хотела. Когато пристигнеш, се качи направо в стаята си, заключи вратата и не отваряй на никого. Ще ти взема самолетен билет за първия полет до Женева утре сутринта. Нека ти уредят кола от хотела, която да те закара направо на летището. Провери дали познават шофьора и ги помоли да се обадят на летището, за да уредят той да остане с теб до момента, в който се качиш на самолета. Междувременно аз ще се обадя на семейство Ротфелс и ще ги помоля да изпратят някого, когото познаваш лично, да те посрещне на летището и да те закара направо в Нюшател.

— Страх ли те е?

— Да, и за двама ни.

Никълъс излезе от стаята, за да повика брата на Надин. Ребека беше обзета от объркани чувства. Дори ако Дан Форд беше загинал при катастрофа или от мъчителна болест, пак щеше да бъде съсипана, но фактът, че беше изгубил живота си по толкова ужасен начин, просто я смаза. Не можеше да възприеме идеята, че Реймънд все още е жив и продължава да предизвиква такъв ужас — след толкова време и на хиляди километри от мястото, където беше започнало всичко.

На всичкото отгоре имаше още нещо, което Ребека отчаяно искаше да сподели с брат си. Трябваше да му каже за любовта на живота си Александър Кабрера и вече напълно преплетените им съдби. Макар че връзката им си оставаше тайна и лейди Клем продължаваше да спазва условията на конспирацията, Ребека усещаше, че наближава моментът, в който Александър щеше да изпълни обещанието си и да й предложи да се омъжи за него, а тя искаше Никълъс да знае за това предварително.

В миналото тайното естество на връзката им беше по-скоро игра, при която голямото братче не биваше да научава какви ги върши малката му сестричка, но сега връзката между нея и Александър беше станала още по-здрава, така че Ребека започна да изпитва чувството, че крие нещо прекалено важно от Никълъс, и мисълта я изпълваше с все по-голямо неудобство.

Тази вечер беше също показателна. Ребека не му беше казала цялата истина за това как Жерар Ротфелс беше настоял тя да се качи на частния реактивен самолет на компанията от Швейцария. Беше вярно, че той бе уредил полета, но по нареждане на Александър. И когато беше пристигнала на летище „Орли“, не я беше посрещнал служебният шофьор на компанията, а личният шофьор и бодигард на Александър, Жан-Пиер Роден. Тя се беше надявала, че и самият Александър ще дойде на летището, така че да може да го убеди да отиде заедно с нея и да се запознае с брат й въпреки мъчителните обстоятелства, но той беше в Италия по работа и Жан-Пиер й беше казал, че ще пристигне в Париж много по-късно вечерта.

А сега изникна и въпросът за Реймънд — дали трябваше да казва на Александър за него? Ако му каже, трябваше да обясни и защо присъствието му е толкова опасно и макар че и Александър, и Клем знаеха за нейната криза, нито един от двамата нямаше представа за действителната причина, която беше предизвикала шока.

Версията, с която бяха запознати, беше съставена от Никълъс и нейната психотерапевтка д-р Фланъри, преди да заминат от Лос Анджелис. Според нея двамата с Никълъс отраснали в малко градче в щата Върмонт. Когато Ребека била на петнайсет, родителите й починали в разстояние на два месеца един от друг и тя заминала за Калифорния, където Никълъс учел в колежа, за да живее при него. Известно време след това Ребека, заедно с някаква приятелка, се разхождала по плажа, когато двете забелязали малко момче, повлечено от мъртвото вълнение, което крещяло за помощ. Ребека изпратила приятелката си да повика спасителите, а самата тя заплувала към него. Борила се с огромните вълни в продължение на минути, които й се сторили часове, като се опитвала да държи главата на момчето над водата. Едва когато ги извадили от океана, тя осъзнала, че момчето вече е мъртво. По-късно й казали, че най-вероятно се е удавило още преди да го достигне.

И тя изведнъж осъзнала, че през цялото време е стискала труп.

Мисълта за това, толкова скоро след смъртта на родителите й, я изпълнила с такъв ужас, че тя почти незабавно изпаднала в сериозна психологическа криза, която продължила с години, докато най-сетне не започнала да се оправя и брат й не я прехвърлил в „Балмор“ за специализирано лечение при д-р Максуел-Скот.

Ребека не можеше да им разкаже за престрелката, а вместо това трябваше да постави ударението върху самия Никълъс. Трябваше да каже на Александър, че брат й е познавал не само Дан Форд, докато той е работил като криминален репортер в Лос Анджелис, но чрез него се е запознал и с Джими Халидей, а и двамата сериозно са се занимавали с разследването на случая „Реймънд“.

А сега и Форд, и Халидей бяха убити в Париж и ако убиецът им наистина беше същият този Реймънд, когото смятаха за мъртъв, имаха всички основания да предположат, че следващата му цел ще бъде Никълъс. После щеше да стигне и до Ребека от страх, че Никълъс й е казал нещо за него.

И така, Ребека се питаше: защо да тревожи Александър, след като Никълъс й беше казал, че не е сигурен, че убиецът е Реймънд и че е жив? Тя помисли още малко и реши, че ще бъде най-добре изобщо да не споменава Реймънд.

Но беше сигурна, че трябва да приеме предупреждението на брат си напълно сериозно и да изпълни точно указанията му, когато се прибере в хотела.