Алън Фолсъм
Претендентът (93)

13

Манчестър, събота, 6 април, 4:45 следобед

Никълъс Мартин и Клем Симпсън пристигнаха в Манчестър в четири и дванайсет следобед, със закъснение от трийсет и една минути и в проливен дъжд. До четири и половина той се регистрира в хотел „Портланд Тисъл“, а петнайсет минути по-късно двамата вече крачеха под широкия чадър на Клем, над който се извисяваше каменната арка на една готическа сграда с табела „Манчестърски университет“.

Към този момент — всъщност още след първия час от пътуването с влака — Мартин се беше сдобил с две коренно различни сведения.

Първото получи от телефонното обаждане на майчински настроената руска детективка София, приятелката на Клем, която съобщи, че не само целият руски квартал около бар „Пенритс“ е бил щателно претърсен за човек с името, инициалите или прякора „И. М.“, а и че същото е било направено с цялата руска имигрантска общност в Лондон. За учудване на всички замесени, резултатът беше нула — нямаше нито един човек с инициалите, прякора или описанието, дадени от Клем. Руснаците на шега бяха предположили, че младата дама на Мартин най-вероятно се е пошегувала с него и „И. М.“ всъщност означава нещо друго или е акроним на някоя организация. Но и по тази линия не се беше получило нищо. С други думи, ако в тази част на Англия имаше нещо или някой, който да може да бъде наречен „И. М.“, руските емигранти не знаеха за него или нея. Разбира се, все пак оставаше вероятността човекът да идва отнякъде другаде. Или беше това, или „И. М.“ нямаше нищо общо с Русия. Във всеки случай така и последната му надежда да разкрие „И. М.“ отиваше по дяволите.

Второто сведение го изуми напълно. Мартин разбра, че Клемънтайн Симпсън не е просто Клем или мис Клемънтайн Симпсън, или дори, като стана дума, професор Симпсън, а лейди Клемънтайн Симпсън, единствената дъщеря на сър Робърт Роудис Симпсън, херцог на Престбъри, член на Камарата на лордовете, Рицар на жартиерата (най-високия орден в Англия) и изтъкнат член на Двора на Манчестърския университет — висшият управляващ орган на висшето училище. Това означаваше, че лейди Клем — спътникът на Мартин, новоназначеният му съветник по въпросите на кариерата, горд и съвестен член на фондацията „Балмор“ и любовница, обичаща да го прави „кучешката“ — е и титулуван член на британската аристокрация!

Истината дойде изневиделица, когато кондукторът спря до местата им в първокласния вагон и каза:

— Добре дошли във влака, лейди Клемънтайн, радвам се да ви видя отново. Как е баща ви, лорд Престбъри?

Двамата си поговориха малко и кондукторът продължи с работата си. Едва беше тръгнал обаче, когато една добре облечена възрастна жена, която идваше по пътеката, също позна Клем и спря, за да зададе почти същите въпроси. Как е тя? Как е лорд Престбъри?

Мартин възпитано не се включи в нито един от разговорите, но когато и жената се отдалечи, той изгледа Клем с повдигната вежда.

— Лейди Симпсън?

Едва тогава, доста неохотно, Клем му обясни всичко — как била родена в богато благородническо семейство, как майка й починала, когато тя била на дванайсет, и как оттогава двамата с баща й, общо взето, се отгледали един друг. Още от дете, че и досега тя ненавиждала както титлата си, така и високомерието на благородническото съсловие и се опитвала да стои настрана от тях. Но никак не било лесно — все пак баща й беше изтъкнат благородник (както и високоуважаван, властен и влиятелен фактор едновременно в политиката и в частния сектор, където беше член на бордовете на директорите на голям брой могъщи корпорации) и очакваше от нея да се държи подобаващо на положението си, когато случаят го изисква. А точно в тези случаи на Клем й било особено трудно да се справи с тази задача, защото „той е адски горд с потеклото си, общественото си положение и старомодния си патриотизъм и любов към кралицата и родината!“ Тази поза направо я побърквала.

— Мога да ти вляза в положението — усмихна се леко Мартин.

— Не, мистър Мартин — избухна тя нервно, а очите й блестяха ядосано, — без да сте били в такова положение, дори не можете да си представите за какво става въпрос!

Тя рязко се извърна и измъкна от чантата си голяма, намачкана книга с меки корици — нещо от Чарлс Дикенс. Клем разтвори книгата с яростен замах и съсредоточено се потопи в текста. Беше същият емоционален похват за край на разговора, който беше приложила и в „Спаниърдс Ин“, когато Мартин я беше помолил за помощ при откриването на „И. М.“, или — както рязко се беше изразила тя — неговото „рускинче“, а тя се беше зачела в менюто.

Мартин я изгледа и се обърна към прозореца, зад който покрай тях пробягваше пейзажът на английската провинция. Клем — лейди Клем не приличаше на нито една жена, с която се беше срещал. Напълно отворена по отношение на чувствата си — поне когато беше с него, — тя беше едновременно образована, забавна, грубовата, вулгарна, нервна и привлекателна, а освен това го окуражаваше във всичко и дори се грижеше за него. А че беше проявила отвращение към идеята, че принадлежи към по-висша и състоятелна класа, си беше напълно в неин стил и беше по-скоро забавно, отколкото дразнещо. Проблемът беше, че цялото му запознанство с Клем, самото пътуване до Манчестър и дните, които минаха преди него, бяха помрачени от съмнения относно две недовършени неща — един чартърен самолет и бележката Москва, 7 април.

В сряда сутринта се беше обадил на Дан Форд във Вашингтон, за да го попита дали има допълнителна информация за Обри Колинсън — човека, който беше платил за двата самолета за Реймънд в Кингстън и му беше изпратил пакета с фалшиви документи за самоличност, които трябваше да му бъдат предадени в Калифорния. Форд отново му напомни, че трябва да стои настрани от цялата история, но Мартин го притисна и Форд му каза, че ЦРУ и руското Министерство на правосъдието са изпратили агенти както в Кингстън, така и в Насау, откъдето беше излетял самолетът. Доколкото можеше да се съди по докладите им, и двете агенции бяха ударили на камък. Пилотът на самолета просто беше получил пакета с документи от началника си заедно с нареждането да го предаде на клиента, когото трябва да вземе. В това нямаше нищо необичайно. Адвокатът се беше представил като Обри Колинсън. Мениджърът на „Уест Чартър Еър“ в Кингстън го беше описал като мъж на около петдесет години, с британски акцент, тъмни очила и добре скроен костюм, който платил за полета в брой.

Това, че се беше върнал и беше платил за втори път, когато неговият клиент беше пропуснал първия полет в Сайта Моника, и беше помолил самолетът да бъде изпратен обратно, този път на друго летище, можеше и да предизвика известно учудване, но само толкова. Кингстън и Насау бяха места, различни от останалия свят: населени с много богати хора, някои от които бяха спечелили състоянието си по законен път, а други (вероятно повече от първите) — не; но и двата вида предпочитаха да запазят личния си бизнес в тайна и използваха трети страни, за да осъществяват финансовите си операции, като често плащаха за полетите си в американски долари. Беше свят, където, за да останеш в бизнеса, не биваше да задаваш твърде много въпроси, така че откриването на някой, който не желае да бъде открит — особено от полицията, журналистите или агентите на чужди правителства, — беше почти невъзможно.

И така, Никълъс Мартин беше поставил Обри Колинсън и чартърните полети в същата категория като останалите бързо изстиващи следи и беше положил искрени усилия да забрави за тях.

„Москва, 7 април“ беше нещо друго. Независимо от мнението на Дан Форд той не можеше да забрави за тази следа, защото датата предстоеше. Тази сутрин, когато се беше срещнал с Клем и се беше качил на влака за Манчестър, беше осъзнал, че 7 април е утре! Колкото и да се опитваше да забрави това, всяко потракване на колелата по релсите го изнервяше все повече; пригласяше му и собственият му вътрешен глас, точен и остър като стрела от епохата на Елизабет I, заради която му се искаше никога да не беше следвал английска литература.

Какъв ли ужас носи утрешният ден? — не спираше да повтаря той.

7 април.

Какъв ли ужас носи утрешният ден?

Никълъс погледна към Клем. Тя продължаваше да чете мълчаливо, напълно погълната от книгата. Не знаеше. Как би могла да знае? Дори и да дръзнеше да се разкрие пред нея и да й каже кой е, как можеше да се опита да й обясни страха си, когато най-ясната му следа беше бележка в календар, която посочваше някаква дата и място?

Той отново погледна навън към пейзажа, нашарен от слънчеви петна и облачни сенки, и осъзна, че няма какво да направи, освен да продължава по пътя си.

И да не смее да диша. Да чака. И да внимава.