Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Барън/Никълъс Мартин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Exile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Алън Фолсъм. Претендентът

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2004

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-080-9

История

  1. — Добавяне

51

Александър прекоси моста над един канал, после зави по пресечката зад него. Погледна назад. Беше сам. Той спря и се огледа, тъй като не знаеше къде точно се намира и как е стигнал дотам.

Всичко около него се въртеше. В далечината се чуваха полицейски сирени. За да стигне до летището, му трябваше станция на метрото. Той отново се огледа. Нищо не му се стори познато. Трябваше му улична табела, силует на сграда, каквото и да е, което да му подскаже къде се намира. Александър отново закрачи напред. Срещу него вървяха възрастни мъж и жена, които разхождаха кучето си. Той притисна откраднатата чанта към тялото си, за да не я видят. Разминаха се. Не го познаха, дори не го погледнаха по-внимателно, точно както стана и на Невски проспект. Той отново хвърли поглед назад. Къде беше Мартин? Къде беше отишла сянката му?

Щом Мартин беше успял да открие следата на Александър в Ермитажа, щеше да го намери и на улицата. Защо изобщо се беше влюбил в сестра му?! Така само го привличаше към себе си. Той отново се запита защо не го беше убил по-рано, в Париж, Манчестър или дори в Лос Анджелис.

Хеликоптерът. Александър отвори откраднатата чанта и извади портмонето на жената. Имаше пари в брой, повече от достатъчно за метрото, дори щяха да му стигнат за такси. Ето, минаваше едно. Така щеше да му се наложи да се разправя само с шофьора, а не с цялото население на града.

Улицата беше тясна и Александър не виждаше накъде води. Все още никой не го беше разпознал. Беше един от тях — безличен човек от тълпата. Той погледна към сивото небе. Притъмняваше. Оставаше може би един час до здрач, не повече.

Александър зави зад ъгъла. Точно пред него имаше още един канал. Той тръгна към него. Кой ли беше? Стигна до оградата от ковано желязо и забеляза табела, на която пишеше „Екатеринински канал“. Вече знаеше точно къде се намира. Срещу него отдясно беше величествената катедрала на Богородица от Казан, а точно зад нея — Казанският мост и Невски проспект. Там на всеки няколко минути минаваха таксита. Беше минало време от престрелката и той реши да поеме риска някой да го разпознае. Затича се покрай канала. Мостът беше само на стотина метра. Когато стигнеше до него, щеше да се изкачи по стълбището, което водеше нагоре към улицата. На Невски проспект щеше да намери такси, което да го откара до летище „Ржевка“, а там го чакаше хеликоптерът. И всичко щеше да бъде наред. Всичко.

 

 

Мартин крачеше обратно по Невски проспект в посоката, от която бяха дошли. Беше видял Александър да претичва по един мост, но после го беше изгубил от поглед. Беше хукнал след него и беше тичал в продължение на две пресечки, преди да осъзнае, че няма смисъл. Той продължи още малко, после се обърна. Нямаше представа защо го направи. Просто имаше чувството, че Александър не е отишъл чак толкова далеч и се крие наблизо. Но къде точно?

Мартин оглеждаше лицата на хората, докато се разминаваха. Александър можеше да бъде всеки от тях. Не му костваше нищо да убие човек, за да си смени дрехите или дегизировката. Животът нямаше никакво значение за него. Освен когато… Мартин си спомни вилата в Давос и погледа на Александър, докато беше с Ребека. В него се четяха искрена преданост и абсолютна любов.

Подмина още хора. Мъже, жени, Александър можеше да бъде всеки, всяка. Мартин изведнъж си припомни за номерата му и смъртоносното лукавство, което беше проявил в Лос Анджелис. В същото време си спомни и какво го беше предупредил Дан Форд в Париж. „Няма да разбереш какво точно прави, преди да е станало твърде късно. Защото тогава вече ще бъдеш в капана и той ще те чака там.“

Мартин сложи ръка на автоматичния „Макаров“ в колана си и продължи напред, като местеше поглед от един минувач към друг. Александър беше някъде тук, сигурен беше.

Внезапно стоманеносивото небе над Санкт Петербург отстъпи място на ярка слънчева светлина — небесното светило се беше спуснало ниско над хоризонта. За секунди целият град беше окъпан в зашеметяващо красива златна светлина. Гледката свари Мартин неподготвен и той спря да й се полюбува. Тогава осъзна, че стои на същия мост, на който беше видял Александър, и се огледа. Погледът му беше привлечен от някакво движение под него и той забеляза мъж в кариран костюм, който бързо крачеше покрай канала и почти беше стигнал до стълбите към моста.

Александър беше сложил ръка на перилата и вече започваше да се изкачва, когато го видя и замръзна. Мартин стоеше горе и гледаше към него. Лекият ветрец рошеше косата му и той, както и целият град и небето, беше окъпан в блестяща златна светлина.

Безизразно, спокойно, Александър се обърна и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл. Катедралата на Богородица от Казан светеше със същата златна светлина.

Той ускори крачка. Нямаше нужда да се обръща. И така знаеше, че Мартин слиза по стълбите зад него. Вървеше, без да тича, с уверени крачки, без да го изпуска от поглед, но и без да го притиска. Ако се затичаше, и Мартин щеше да се затича. Да, така имаше шанс да го изгуби, но имаше и още по-голям шанс двама тичащи мъже да привлекат вниманието на тълпата, а той не забравяше, че полицаите бяха наоколо, защото все още чуваше сирените им. Продължаваха да търсят човека, който беше убил баронесата, полковник Мурзин от ФСО и неизвестния мъж в тоалетната на Ермитажа. Нямаха представа кого търсят, дори дали беше мъж или жена или как изглежда. Но вече търсеха и мъжа в кариран костюм, който току-що беше застрелял двама души на Невски проспект.

Така че просто продължавай да вървиш, каза си Александър, нека Мартин те последва. Най-сетне разбираше всичко. Мартин беше тук, сега, точно както се беше появявал навсякъде и преди. Така трябваше. Точно затова се бяха сблъскали в Лос Анджелис, точно затова Александър се беше влюбил в сестра му, може би дори затова беше оставил и кървавите следи. Мартин беше неделима част от неговата судьба. Ребека неведнъж му беше казвала колко си приличат. Уменията и дързостта им бяха на едно и също изключително равнище; както и смелостта, волята и упорството им. И двамата бяха възкръснали от мъртвите. Мартин беше последният Божи бич, последното Му изпитание, преди Александър да достигне величието, което Господ изискваше от него.

И този път, веднъж завинаги, Александър щеше да го постигне и да докаже на Господ, че може да се върне от ръба на забвението, където стоеше в момента.

Не беше трудно. Все още носеше пистолета и ножа наваха. Мартин беше дошъл в Ермитажа. Трябваше просто да го убие, а после да остави неговите отпечатъци по ножа в джоба си, и руският народ щеше да види от какво е направен техният царевич. Така щеше да се превърне в героя, който сам беше проследил убиеца на баронесата и полковник Мурзин по улиците на Санкт Петербург и най-сетне го беше убил. След това никой нямаше да задава въпроси за карирания костюм или убитите младежи на Невски проспект, или човека в тоалетната — Александър просто щеше да каже, че всички те са били съучастници на убиеца и са го атакували. Нямаше нужда дори да ходи на летището при хеликоптера. Хеликоптерът сам щеше да дойде при него.

Срещу себе си видя още един мост, който минаваше над канала. Беше за пешеходци. Наричаше се Банковски мост. Беше красив, в класически стил, охраняваха го по два грифона с големи позлатени криле. От лявата му страна се виждаха няколко каменни сгради на три и четири етажа. Александър продължи напред, с гръб към Мартин.

Съвсем скоро щеше да стигне до моста. А там щеше да извади автоматичния „Грак“ на Мурзин от колана си, да изпусне чантата на земята, за да създаде объркване, да се обърне и да стреля.

Мартин беше на двайсетина крачки зад него, когато видя как Александър премести откраднатата чанта от дясната си ръка в лявата и погледна към пешеходния мост над канала точно пред себе си. Точно тогава забеляза и Коваленко. Детективът беше от другата страна на тротоара и вървеше точно зад тях, като пазеше благоразумна дистанция. Мартин знаеше, че Коваленко е умен човек, но никога не го беше виждал да използва пистолет и не знаеше дали руснакът знае за смъртоносната бързина и точност на Александър при стрелба. Ако Александър достигнеше до моста и го разпознаеше, щеше да го убие, преди да му е мигнало окото.

— Реймънд!

Александър чу как Мартин извика някъде зад гърба му, но продължи напред. Оставаха му пет крачки, докато стигне до моста. Огромните статуи на грифоните бяха от бронз и щяха да представляват чудесно прикритие. Мартин, от друга страна, щеше да остане сам на тротоара, без да може да се скрие. Пистолетът „Грак“ беше лек, удобен. Щеше да стреля само веднъж и да го улучи право между очите.

 

 

Мартин спря и вдигна своя „Макаров“ с две ръце, като се прицели в тила на Александър.

— Реймънд! Не мърдай!

Александър се поусмихна и продължи напред.

— Реймънд! — извика отново Мартин. — Последен шанс! Не мърдай! Ще те застрелям на място!

Александър продължи да се усмихва, докато крачеше напред. Държеше се като глух човек, излязъл на разходка. Мартин се поколеба за част от секундата. После показалецът му бавно притисна спусъка. Един-единствен гръмотевичен изстрел отекна от повърхността на водата в канала и околните сгради. В краката на Александър паважът избухна и се пръсна на парчета.

Александър не спря. Почти беше стигнал до моста. За него Мартин вече беше мъртъв. Дясната му ръка се плъзна към колана и той стисна ръкохватката на пистолета. Три крачки, две. Александър стигна до моста. После пусна чантата на земята.

Мартин вече беше на земята и се търкаляше встрани, когато Александър се обърна, вдигнал пистолета „Грак“. Мартин спря на лакти, насочил своя „Макаров“ право към Александър, а в главата му звъняха камбани. „За Ред. За Дан. За Халидей. За отряда.“

Той стисна спусъка в мига, в който стреля Александър. Изстрелите отекнаха като гръмотевици. В лицето му избухнаха парчета бетон и за момент той ослепя. После зрението му се върна и Мартин видя, че Александър залита назад, а левият му крак се е превърнал в пихтия от кариран плат и окървавена плът. Опита се да вдигне пистолета си, но не успя. После кракът му подаде и той се стовари на земята, а оръжието му отлетя встрани.

Александър видя как Мартин се отблъсква от земята, става и тръгва към него, стиснал пистолета с две ръце. В същото време осъзна, че самият той е проснат по гръб, а неговият „Грак“ е паднал пред него. Опита се да се изправи и да протегне ръка към него, но не успя. Усещаше всичко под себе си меко, сякаш се беше приземил на легло от сухи листа. Изведнъж видя, че Мартин замръзва на мястото си и поглежда зад него. Александър бързо се обърна, за да види какво е привлякло вниманието му.

Смътно познат човек вървеше право към него. Беше онзи руски полицай Коваленко. В ръката му имаше „Макаров“, а очите му сякаш бяха изсечени от късчета лед. По лицето на Александър пробяга сянка на объркване. Защо Коваленко идваше към него, насочил пистолета си по този начин? Защо го гледаше така, въпреки че беше ранен, невъоръжен и безпомощен? После се сети. Точно това беше неговата судьба, неговата орис, още от деня, в който беше забил ножа наваха в гърдите на своя доведен брат в онзи парк в Париж.

— Коваленко, недей! — извика Мартин някъде зад него.

Беше твърде късно. Руският полицай вече стоеше над главата му.

— Не! Не! Недей! — извика отново Мартин.

Александър обаче видя как очите на руския полицай стават още по-безмилостни, докато притискаше своя „Макаров“ към главата му. Показалецът му се сви върху спусъка. Гръмотевичният трясък беше прекъснат от ужасяващ прилив на ослепителна бяла светлина. Тя заля всичко наоколо като поразяващ потоп. Всичко ставаше все по-ярко и по-ярко. И накрая. Най-сетне. Угасна.