Алън Фолсъм
Претендентът (136)

57

Рю дьо Тюрен, 3:45 следобед

Продавачката сложи бутилката водка в найлонов плик заедно с голямо парче сирене „Грюер“, тънко нарязан италиански колбас и франзела хляб. В плика вече имаше четка и паста за зъби, пакетче самобръсначки и малък флакон с пяна за бръснене.

— Merci.

Мартин плати сметката и излезе от малкия квартален магазин, после зави нагоре по рю дьо Норманди към хотела на Коваленко. В последните няколко часа се беше надигнал пронизващ вятър, който тласкаше над града стена от тъмни облаци, натежали от сняг. Ръцете на Мартин бяха ледени, а от устата му излизаше пара. Чувстваше се така, сякаш е в Манчестър, а не в Париж.

Коваленко го беше изпратил да попълни провизиите им и да си купи тоалетните принадлежности, които му трябваха за една вечер — както и без съмнение да си спечели достатъчно време, за да разгледа бележника на Халидей и папката на Форд, за да види какво ще успее да открие сам, без помощта на Мартин. И двамата знаеха, че Мартин просто можеше да избяга, с паспорт или без, и да потъне в огромния град, а Коваленко нямаше да го разбере, преди да е станало твърде късно.

За да се застрахова, руснакът беше споделил нещо, преди да затвори вратата на хотелската стая зад гърба му, а именно че полицията в Париж го издирва навсякъде. Експресът „Евростар“ беше пристигнал в Лондон преди три часа и половина, но без Мартин и лондонската полиция за броени минути беше уведомила Ленар. Вбесен, той веднага се беше обадил на Коваленко не само за да му го съобщи, но и за да сподели гнева си с някого; беше казал, че приема постъпката на Мартин като лична обида и че ще издаде заповед към полицаите в целия град да го арестуват.

Коваленко му беше съобщил всичко с единствения коментар, че не е лошо Мартин да го знае и да не го забравя, докато пазарува. А после беше затворил вратата, без да каже нито дума повече.

Погледнато от определена страна, Коваленко нямаше голям избор. Няколко минути преди да го изпрати навън, той се беше обадил на Ленар и беше помолил веднага да изпратят копие от досието за убийството на Дан Форд в хотелската му стая. Беше подчертал, че иска пълната версия на досието, в която да има и ясно копие от пръстовия отпечатък, намерен в колата.

И така, беше напълно очевидно, че Мартин не може да остане в стаята, когато Ленар или някой от неговите хора дойде да остави папката.

Докато крачеше обратно към хотела, привел глава в яката си, за да се предпази от вятъра и снега, Мартин си помисли, че трябва много да внимава за полицаите, които го издирваха навсякъде.

Той предпазливо влезе в разпадащото се фоайе на хотел „Сент Оранж“, като отърсваше снега от главата и раменете си. Зад бюрото на рецепцията стоеше ниска суха жена с посивяла коса на клечки и черен пуловер, която бърбореше с някого по телефона.

Мартин забеляза как го изгледа тя, докато минаваше през фоайето, а после дори се извърна да го проследи с поглед, когато той стигна до асансьора и натисна копчето. Измина почти цяла минута, преди кабината да пристигне, и той забеляза как тя му хвърли още един поглед. После вратата се отвори, той се качи и натисна бутона за етажа на Коваленко.

Измина още една секунда и вратата се затвори. Докато старата машина се изкачваше със скърцане, Мартин въздъхна с облекчение. Останал сам, поне за момент беше в безопасност. Имаше възможност да помисли. Освен очевидните пречки — Коваленко и натиска, който му оказваше френската полиция — имаше и още нещо, което го тревожеше от сутринта. Искаше му се да беше запазил присъствие на духа, за да поговори с лейди Клем. Глождеше го подозрението, че Ребека не му беше казала цялата истина, когато най-сетне я намери в „Крийон“ предишната вечер и че нейната история за изпитата чаша шампанско и заспиването във ваната беше най-обикновена измислица.

Тя всъщност беше правила нещо съвсем друго. Нямаше значение какво точно, нито с кого е била — с приятел, любовник или дори с някой женен мъж. Просто моментът не беше подходящ тя безгрижно да се мотае с разни хора, особено ако убиецът по улиците наистина беше Реймънд, и Мартин някак си трябваше да я убеди да започне да приема живота по-сериозно. Тя постоянно трябваше да внимава къде се намира и с кого разговаря. Трябваше да…

Трясъкът от асансьора, който спря на етажа, прекъсна мислите на Мартин. Вратата се отвори и той надникна в коридора. Беше празен. Мартин внимателно пристъпи навън и пое към стаята на Коваленко.

Изведнъж обаче го обзе неувереност. Не беше видял полицейски коли пред хотела и нямаше как да бъде сигурен дали пратеникът на Ленар все още не беше дошъл, или вече е дошъл и си е отишъл. Или пък… може би беше пристигнал с цивилна кола и все още беше в стаята на Коваленко?

Мартин доближи вратата и се заслуша. Нищо. Почака още малко и почука. Никой не отговори. Не беше отсъствал толкова дълго, а Коваленко не беше споменавал, че ще излиза. Отново почука. Нищо. Най-сетне Мартин натисна бравата. Беше отключено.

— Коваленко? — подвикна предпазливо.

Никой не отговори и той бавно отвори вратата. В стаята нямаше никого. Лаптопът на Коваленко беше на леглото, а до него беше захвърлено сакото му. Мартин влезе и затвори вратата зад гърба си, преди да остави плика с покупките на една маса встрани. Къде беше Коваленко? Дали полицаите бяха идвали, или не?

Той пристъпи още една крачка напред и го видя — голям служебен плик с печата на парижката префектура на полицията, който стърчеше изпод сакото на руския детектив.

Останал без дъх, Мартин взе плика и го отвори. Вътре имаше дебела папка. А в папката, заедно с около петдесет машинописни страници и десетина фотографии от местопрестъплението, имаше и увеличен пръстов отпечатък, размер 16 на 20 сантиметра. Под него имаше надпис „Пръстов отпечатък, дясна ръка, трети номер, среден пръст“, а под него печат с думите „Веществено доказателство №7“.

— Ще ти трябва и това — изръмжа Коваленко зад гърба му.

Мартин се завъртя като пумпал. Коваленко се беше подпрял на прага с дискета в ръка. Мартин погледна зад него. Нямаше никой друг.

— Къде беше?

— В тоалетната — отвърна Коваленко, влезе в стаята и затвори вратата.