Алън Фолсъм
Претендентът (6)

5

Лос Анджелис, Юниън Стейшън, 7:10 сутринта

Командир Арнълд Макклачи мина със светлосиния форд без отличителни знаци през един строеж, потънал в прах, и спря на усамотения, покрит с чакъл паркинг точно срещу оградата от бодлива тел, която го отделяше от 12-и перон — мястото, където щеше да пристигне „Саутуест Чийф“. Едва минута по-късно до него спря втори форд, с който пристигнаха детективите Рузвелт Лий и Лен Полчак.

Затръшнаха се няколко врати, после останалите трима членове на Отряд 5–2 поеха към 12-и перон. Слънцето вече припичаше.

— Ако искате кафе, има време, идете да си вземете. Аз ще пазя тук — каза Макклачи, когато пристигнаха на перона.

После проследи с поглед старшите детективи, единият висок и чернокож, а другият нисък и бял, които се отправиха по дългата рампа към прохладната зала на Юниън Стейшън.

Няколко секунди Макклачи не помръдна, после се обърна и закрачи към отсрещния край на пустия перон, където се загледа в далечината. Релсите изчезваха зад завоя под яркия блясък на слънцето. Нямаше значение дали Полчак или Лий искат кафе. Те знаеха, че той просто иска да остане насаме със себе си, да усети мястото и да изготви план, според който да действат, когато пристигне влакът и дойде време да се захванат за работа.

„Ред“ Макклачи, както го наричаха, беше на петдесет и девет години и повече от трийсет и пет от тях беше работил като детектив в отдел „Убийства“ — последните трийсет в Отряд 5–2. За това време лично той беше разкрил сто шейсет и четири убийства. Трима от убийците, които беше заловил, бяха осъдени на смърт и присъдата беше изпълнена в газовата камера на затвора „Сан Куентин“; други седем също бяха осъдени на смърт, но присъдите им не бяха изпълнени, защото все още обжалваха. През последните двайсет години четири пъти бяха издигали кандидатурата му за началник на ПУЛА, полицейското управление в Лос Анджелис, и той всеки път се беше отказвал от надпреварата за това място, като обясняваше, че е обикновен бачкатор, ченге като всички други, и не става за администратор, психолог или политик. Искаше да може да спи нощем. Пък и беше началник на 5–2, при това отдавна. А според него това беше предостатъчно за кариерата на всеки полицай.

И очевидно беше прав, защото през цялото време, докато скандалите, политическите и расовите войни петняха името и репутацията както на града, така и на полицейското му управление, този „обикновен бачкатор“ беше успял да запази реномето на най-стария отряд в него. В историята на 5–2 имаше случаи, описани на първите страници на вестници те навсякъде по света: убийството на Черната Далия, самоубийството на Мерилин Монро, убийството на Робърт Кенеди, серийните убийства на Чарлс Менсън и случаят с О. Джей Симпсън. И всички те светеха с аурата и блясъка на холивудска продукция.

За образа му на истински детектив много помагаше и фактът, че беше висок, широкоплещест и червенокос, с бели кичури на слепоочията — класическата външност на шериф от Дивия запад. Облечен с неизменната колосана бяла риза, тъмен костюм, вратовръзка и револвер „Смит & Уесън“ 38-и калибър с инкрустирана със седеф дръжка, който носеше в кобур на колана си, той се беше превърнал в един от най-добре познатите, уважавани и влиятелни хора в полицейското управление на Лос Анджелис, а може би дори в целия град и беше почти култова фигура в света на служителите на закона.

Но изобщо не се беше променил. Нито пък начинът му на работа или начинът на работа на самия отряд. Те бяха бачкатори. Имаха работа за вършене и я вършеха всеки ден независимо от обстоятелствата. И днес не беше по-различно от всеки друг ден. Със „Саутуест Чийф“ щеше да пристигне един човек. Заповедите им бяха да го задържат за разпит по поръчение на полицейското управление в Чикаго, като същевременно не нарушават безопасността на гражданите. Нищо повече, нищо по-малко.