Алън Фолсъм
Претендентът (115)

35

— Как е пълното ви име, мистър Мартин?

Коваленко беше отворил един малък бележник със спирала и се беше обърнал на предната седалка, за да гледа към него, докато Ленар караше обратно към Париж.

— Никълъс Мартин — отвърна той и продиктува фамилията си по букви.

— Имате ли бащино име или инициал?

— Не.

— Къде живеете?

— В Манчестър. Следвам за магистърска степен в университета там.

— Къде сте роден?

Коваленко задаваше въпросите си меко, но големите му кучешки очи го наблюдаваха изпитателно.

— В Щатите.

Изведнъж споменът за Дан Форд в подгизналия от речната вода ситроен замъгли всичко останало в съзнанието му. Заля го прилив от почти непоносимо чувство за вина, когато си спомни прословутия взрив на домашно изработената ракетна установка, който беше струвал на десетгодишния Дан загубата на дясното му око, и се запита дали, ако не виждаше с него, нямаше да забележи нападателя си по-рано и така да има шанс да спаси живота си.

— В кой град? — чу следващия въпрос на Коваленко.

Мартин рязко застави мислите си да се върнат към настоящето.

— Монпелие, щата Върмонт.

Отговаряше безизразно и без да се замисля, защото беше запаметил биографията на Мартин наизуст.

— Дан Форд беше от Лос Анджелис. От къде го познавахте?

— Едно лято, когато бях тийнейджър, отидох в Калифорния. Запознахме се и станахме приятели.

Тук също нямаше място за колебание. Мартин вече беше измислил версията си. Нямаше нужда да споменава Ребека или каквото и да е друго от живота си в Лос Анджелис. Историята трябваше да остане възможно най-проста. Той трябваше да бъде Никълъс Мартин от Върмонт и нищо повече.

— Тогава ли се запознахте и с детектив Халидей?

— Не, по-късно. Ходих пак дотам, след като Дан беше станал криминален репортер.

Мартин гледаше Коваленко в очите, докато отговаряше, за да не му оставя никакво място за съмнение. В същото време трите имена разтърсваха съзнанието му, сякаш изстрелвани от някаква машина: Нойс; Халидей; Форд. А накрая и четвъртото име, което беше единствената възможна връзка между тях.

Реймънд.

Нямаше кой друг да бъде. Но това беше лудост. Реймънд беше мъртъв. Или не? И ако не беше мъртъв, кой беше следващият в списъка? Самият той? Или може би Ребека? Въпреки че началникът на полицията Харуд беше заличил всички сведения, че тя е присъствала на престрелката, Реймънд все пак я беше видял и знаеше, че и тя го е видяла, независимо дали си го спомняше, или не.

Мартин изведнъж си помисли, че може би трябва да каже на Ленар и Коваленко кой е в действителност и какво точно знае. Но ако направеше това, те веднага щяха да се свържат с полицейското управление в Лос Анджелис, да им съобщят, че Джон Барън се намира в Париж, и да ги помолят да разгледат отново обстоятелствата около предполагаемата смърт на Реймънд Торн и кремирането на трупа му. А ако това се случеше, беше само въпрос на време Джийн Върмиър или някой от другите, които продължаваха да го издирват, да долети в Париж като хищна птица. Покойният Реймънд Торн нямаше да ги заинтригува чак толкова. Щяха да търсят именно Джон Барън.

Не, Мартин не можеше да им каже нищо подобно. И ако Реймънд наистина беше жив, именно той в ролята си на „Мартин“ беше човекът, който трябваше да го разкрие и да го спре.

За съжаление Дан Форд се беше оказал прав, когато му каза, че това е „неговата война“ и той ще продължи да преследва Реймънд, докато не стигне до края или самият Реймънд не го пипне. Всичко останало можеше да върви по дяволите.

В това нямаше никакво съмнение.

— На колко сте години? — продължи да го разпитва Коваленко, като записваше в бележника си.

— Двайсет и седем.

— Двайсет и седем? — повтори руснакът и вдигна поглед към него.

— Да.

— С какво се занимавахте, преди да пристигнете в Манчестър?

Мартин изведнъж се ядоса. Все пак не беше на подсъдимата скамейка и започваше да му омръзва.

— Не съм сигурен, че разбирам защо ми задавате тези въпроси — заяви той рязко.

— Защото Дан Форд е бил убит, мистър Мартин — отговори Ленар, като го гледаше в огледалото за обратно виждане. — А вие бяхте негов приятел и един от последните хора, които са го видели жив. Понякога и най-маловажната информация всъщност е полезна.

Беше обичайният непоклатим аргумент в подобни ситуации. Мартин нямаше друг избор, освен да продължи да се опитва да отговаря възможно най-неясно и без подробности.

— Пътувах много, опитвах различни неща. Работих като дърводелец, като барман, опитах се да пиша. Не бях сигурен с какво точно искам да се занимавам.

— И когато най-сетне взехте решение, избрахте английски университет. Бяхте ли идвали в страната преди това?

— Не.

Коваленко правилно намекваше, че да напуснеш Америка и да се забиеш в университет в Северна Англия не е съвсем популярно занимание. Въпросът му очевидно изискваше отговор, на който щяха да повярват и двамата детективи, при това без да се замислят. Така че Мартин каза истината.

— Запознах се с едно момиче. Излезе, че тя е преподавателка в Манчестър. Отидох при нея.

— Аха — поусмихна се Коваленко и отново си го записа в бележника.

Вече беше ясно защо го бяха взели със себе си, особено когато отидоха да видят и втората кола. Идентифицирането на тялото беше само един от мотивите, но видът на разкъсаното тяло на Форд беше шок за всички тях, а детективите знаеха, че самият Мартин, като близък приятел на Форд, ще бъде още по-разтърсен, и бяха разчитали на това. Ето защо Ленар го беше разпитал за Жан-Люк, а Коваленко го разпитваше сега — опитваха се да го накарат да изпусне нещо, което не би споменал, ако не беше в такова емоционално състояние. Мартин трябваше да е подготвен за подобна тактика, защото като детектив от отдел „Убийства“ сам я беше прилагал многократно. Но беше изгубил форма. Започна отново активно да се занимава с разследването едва вчера, когато пристигна в Париж. Нямаше време да се подготви. А липсата на подготовка за разпит във връзка с убийство беше сериозна грешка, която можеше да се окаже съдбоносна.

Въпросите на Коваленко го накараха да се почуди и накъде върви разследването. Да, Мартин наистина беше допуснал грешката да разпитва Ленар твърде смело, когато бяха в хотелската стая на Халидей, но това не беше достатъчно основание сега да му задават подобни въпроси, и Мартин се досети, че трябва да има и някаква друга причина. И точно тогава, в следващия миг, той разбра каква е тя и въпросът го свари напълно неподготвен.

— Защо изведнъж се обърнахте в парка „Монсо“, когато видяхте детектив Халидей? — попита Коваленко. Мекият му глас и спокойното му изражение бяха изчезнали без следа. — Вчера дойдохте в парка „Монсо“ заедно с мистър Форд. Когато видяхте детектив Халидей с инспектор Ленар, вие незабавно се обърнахте и тръгнахте в другата посока.

Натискът не идваше само от руснака. Ленар също го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане, сякаш двамата действаха по предварително изработен план. Руснакът щеше да го разпитва, а Ленар щеше да дебне за реакцията му. Мартин реши да им даде нещо, на което да повярват, както и преди.

— Доста отдавна му дължах пари. Сумата не беше голяма, но на мен ми беше неудобно. Не очаквах да го видя.

— Как така ви беше дал пари назаем? — продължи да го притиска Коваленко. — Нали казахте, че почти не сте се познавали?

— Бейзбол.

— Моля?

— Американски бейзбол. Тримата с Халидей и Дан обядвахме веднъж в Лос Анджелис и си говорехме за бейзбол. Аз заложих на „Доджърс“ и загубих. Така и не му платих, защото не се бяхме виждали довчера в парка, но това все пак ме човъркаше. Тръгнах си, като се надявах, че не ме е забелязал.

— Колко му дължахте?

— Двеста долара.

Ленар отклони погледа си към пътя, а суровостта на Коваленко омекна.

— Благодаря ви, мистър Мартин — каза той, записа няколко цифри на един лист от бележника си, откъсна го и му го подаде. — Това е номерът на мобилния ми телефон. Ако се сетите за още нещо, което може да ни помогне, обадете ми се.

Коваленко се обърна напред, надраска още няколко реда в бележника, затвори го и не проговори повече по целия обратен път.