Алън Фолсъм
Претендентът (160)

81

„Клем, обажда се Никълъс. Много е важно. Обади ми се на този номер веднага щом можеш.“

Мартин продиктува на лейди Клем номера на мобилния телефон на Коваленко и затвори.

По магистралата пътят от Цюрих до Давос беше малко повече от 145 километра и при обичайни обстоятелства щеше да им отнеме около два часа, както беше казал Коваленко. Но обстоятелствата не бяха съвсем обичайни и времето нямаше нищо общо с това. Световният икономически форум редовно привличаше тълпи, понякога войнствено настроени, от активисти на антиглобализацията, най-вече младежи, които протестираха срещу световната икономическа тирания на богатите и могъщи държави и корпорациите, които според тях ги финансираха. Затова магистралите, жп линиите и дори планинските пътеки бяха блокирани от многобройни отряди на швейцарската полиция.

Инспектор Беелр от управлението в Цюрих беше дал на Коваленко пропуск, но го беше предупредил, че не може да гарантира за действието му в такава сложна и враждебна обстановка. Коваленко все пак беше взел пропуска и беше благодарил както на него, така и на Максин Лосберг и Хелмут Водоа за съдействието им. После потеглиха с мерцедеса, като зад волана седеше Мартин.

Когато излязоха от Цюрих, минаваше единайсет и времето се беше оправило — по небето имаше само пухкави облачета, а яркото слънце бързо изсушаваше магистралата. Алпите, покрити със сняг, блестяха в далечината.

Коваленко хвърли поглед на Мартин, който сигурно мислеше за сестра си и как се беше оказала с мъж като Александър Кабрера. Беше толкова невероятно съвпадение, че накара Коваленко да се замисли за руската идея за судьба, или орис. Тя беше дълбоко вкоренена в руската психика, но самият Коваленко винаги я беше приемал с едно наум, като суеверие от друга епоха, в което човек можеше да избира дали да вярва, или не в зависимост от обстоятелствата. Но ето, неговата собствена съдба вече беше плътно преплетена с живота на този американец, когото беше видял за пръв път преди няколко дни в един парк в Париж. Само няколко дни по-късно те пътуваха в една и съща кола, на стотици километри от Париж, устремени към една и съща цел, а сестрата на този човек вече го интересуваше почти толкова, колкото и основният му заподозрян за убийствата Александър Кабрера. Ако това не беше съдба, какво?

Мислите на Коваленко внезапно бяха прекъснати от чуруликането на мобилния му телефон и той забеляза как рязко го погледна Никълъс Мартин. Коваленко го извади от джоба си и отговори на руски:

— Да?

Мартин го наблюдаваше напрегнато, защото беше сигурен, че се обажда или Ребека, или лейди Клем, и чакаше да вземе телефона от ръката му. Коваленко обаче продължи разговора на руски. Мартин го чу да казва думите „Цюрих“, „Давос“ и „царевич“, но не разбра нищо друго. Най-сетне Коваленко затвори и мълча дълго, преди да се обърне към него.

— Прехвърлиха ме на друг случай.

— Какво? — повика невярващо Мартин.

— Заповядаха ми да се върна в Москва.

— Кога?

— Веднага.

— Защо?

— Човек не задава такива въпроси. Заповедите са, за да се изпълняват.

Телефонът звънна. Коваленко се поколеба, но отговори.

— Да — каза на руски, после премина на английски. — Да? — Накрая подаде телефона на Мартин. — За теб е.

Давос, хотел „Щайгенбергер Белведере“

— Никълъс, обажда се Клем, чуваш ли ме?

Лейди Клемънтайн Симпсън беше в козметичния салон на луксозния хотел. Косата й беше навита на ролки, а две жени едновременно работеха по маникюра и педикюра й. Телефонът й беше оставен на плота до нея и тя говореше в миниатюрното микрофонче.

— Да — отвърна Мартин.

— Къде си?

— По пътя от Цюрих към Давос.

— Давос ли? Че аз съм там. В хотел „Щайгенбергер Белведере“. Баща ми ще участва във форума. — Тя рязко сниши глас. — Как се измъкна от Париж?

Мартин не обърна внимание на въпроса.

— Клем, Ребека там ли е?

— Да, но не сме се виждали.

— Можеш ли да се свържеш с нея?

— Довечера ще вечеряме заедно.

— Не — каза рязко Мартин. — Веднага, възможно най-бързо.

— Никълъс, по гласа ти усещам, че нещо не е наред. Какво има?

— Ребека се среща с един мъж на име Александър Кабрера.

Лейди Клем дълбоко въздъхна и завъртя очи.

— Ох, започна се.

— „Ох, започна се“ ли? Какво означава това?

Сигналът за момент прекъсна, заменен от остро пращене.

— Клем, чуваш ли ме? — повиши глас Мартин.

Линията се изчисти.

— Да, Никълъс.

— Опитах се да се обадя на Ребека по мобилния телефон, но никой не отговаря. Имаш ли някакъв мобилен на семейство Ротфелс?

— Не.

— Клем, възможно е Кабрера да е някъде с тях.

— Естествено, че е с тях. Той е началникът на Жерар Ротфелс. Наели са вила заедно тук за уикенда.

— Началник? — повтори изумено Мартин.

Ето как се бяха запознали Кабрера и Ребека. Той знаеше, че Ротфелс управлява европейския клон на някаква международна компания от офиса си в Лозана, но никога не му беше хрумвало да попита за кого точно работи.

— Клем, слушай ме внимателно — каза той. — Кабрера не е такъв, за какъвто го мисли Ребека.

— Какво искаш да кажеш?

— Той… — Мартин се поколеба, докато търсеше подходящите думи. — Той може би е свързан по някакъв начин с убийството на Дан Форд. Както и с убийството на още един човек вчера, в Цюрих.

— Никълъс, това е абсурдно.

— Повярвай ми, не е.

Клем изведнъж се обърна към жените, които я обслужваха.

— Дами, бихте ли ме извинили за момент? Разговорът е личен.

— Клем, какво правиш, по дяволите?

— Проявявам учтивост. Не обсъждам семейни проблеми пред непознати, ако е възможно.

Козметичките се усмихнаха вежливо и се отдалечиха, за да оставят Клем сама.

— Какви семейни проблеми? — попита той.

— Никълъс, не бива да ти го казвам, защото Ребека искаше да те изненада, но при така създадените обстоятелства трябва да знаеш нещо. Ребека не просто се вижда с Александър Кабрера, но ще се омъжва за него.

— Ще се омъжва?

По линията отново се чу пращене и сигналът започна да се разпада.

— Клем? Клем! — развика се Мартин. — Чуваш ли ме?

Този път нямаше отговор. Връзката прекъсна.