Алън Фолсъм
Претендентът (79)

79

6:48 сутринта

Някой от ордата журналисти на Юниън Стейшън беше успял да прихване новините за полицейската акция в железопътното депо на полицейските честоти на радиото. Дан Форд се опита незабавно да се свърже с Барън на мобилния му телефон, но вместо това чу само съобщението, което го приканваше да се запише на гласовата поща. Опита отново, но със същия резултат. Затова се обади на един свой информатор в отдел „Убийства“ в Паркър Сентър и човекът наистина потвърди това, което бяха уловили. Реймънд Торн държеше Джон Барън за заложник в един влак на метрото. Полицията беше отклонила влака към един изоставен склад и сега районът беше отцепен. Отряд 5–2 беше поел командването на операцията.

Обикновено от Юниън Стейшън до склада се стигаше за петнайсет минути с кола. Дан Форд успя да вземе разстоянието за девет, цели пет преди приливната вълна от журналисти, която сам беше повикал.

Той паркира своя джип на улицата и бързо закрачи под дъжда, доближавайки редицата от патрулни коли, която беше отцепила района. Вече почти ги беше достигнал, когато отнякъде се появи началникът на полицията Харуд и вдигна предупредително ръка.

— Никой няма да минава отвъд тази линия, Дан. Включително и ти.

— Джон вътре ли е?

Форд кимна към редицата от мрачни складови постройки зад гърба им.

— Реймънд Торн го е взел за заложник.

— Знам, а Отряд пет-две е поел командването на операцията.

— Ще организирам пресконференция, когато имаме повече информация — отвърна рязко Харуд, после се обърна и потъна в тълпата от униформи.

Лейтенантът хвърли последен поглед на Форд и тръгна след него.

Дан Форд твърде отдавна беше репортер и се занимаваше с полицейски служители и началниците им, за да не е понаучил това-онова за движението на очите и езика на тялото дори при хора, които бяха специално тренирани да ги прикриват. Самият факт, че Харуд лично е дошъл на място, че си направи труда да излезе да говори с него, беше достатъчен. Думите му може би изразяваха официалната позиция на полицията, но си бяха чиста лъжа. Форд много добре знаеше, че Барън бе арестувал Реймънд и го водеше към Юниън Стейшън. После влакът изведнъж беше отклонен от релсите и спрян на тайно място, в някакви складове, Отряд 5–2 се беше намесил, а останалите полицаи държаха всички хора на разстояние — и самият началник на полицията беше излязъл, за да съобщи на единствения журналист, с когото споделяха повече информация, че не може да мине зад линията, защото Барън е взет за заложник.

Защо? Какво ставаше тук? Какво се беше случило?

Дан Форд беше видял как отрядът арестува Реймънд на терминал „Мъркюри“ и го откарва около 4:20 тази сутрин. А после, почти два часа по-късно, към 6:10, Барън му се беше обадил от влака, за да му съобщи, че Реймънд е при него, и да го помоли да събере всички журналисти, за да ги посрещнат на Юниън Стейшън. Какво се беше случило междувременно? Какво беше станало, че само Барън придружаваше арестувания Реймънд?

Форд изведнъж осъзна, че в самия отряд се е случило нещо ужасно. Това го накара да си спомни за поведението на Барън в кафенето онази вечер, когато се беше застрелял Франк Донлан. Когато го беше попитал, Барън му беше повторил почти дума по дума версията, която Ред беше представил пред медиите — че Донлан някак си е успял да скрие пистолет в дрехите си и е предпочел да се самоубие, вместо да влезе в затвора. Може и да беше вярно, а може би не. От години се носеха слухове, че Отряд 5–2 нееднократно е прехвърлял границите на полицейските си правомощия, а техните задържани често се оказваха застреляни. Но слуховете така и не бяха потвърдени и нито един репортер, включително и самият Форд, не се беше опитвал да ги разследва.

Нямаше как да знае със сигурност, но все пак се налагаше да се запита — ами ако слуховете бяха верни? Ами ако отрядът наистина беше разстрелял Франк Донлан и Барън беше присъствал на убийството, но не бе знаел как да реагира? Джон със сигурност не би му доверил подобно нещо. Не би го казал на никого. Убийството на родителите му го беше травматизирало до такава степен, че беше превърнало един студент по ландшафтна архитектура в човек, напълно обсебен от наказателния процес и правата на задържаните. Ако отрядът беше убил Донлан, това би го ужасило. А ако възнамеряваха да направят същото с Реймънд, тогава…

Форд изведнъж се запита защо му се беше обадил Барън, докато пътуваше към международното летище, защо му беше разказал за отнетата самоличност на Йозеф Шпеер и му беше осигурил достъп през охраната на „Луфтханза“. Дали не беше, защото се е страхувал, че отрядът ще убие Реймънд на летището, и е искал да присъства някой журналист, който да провали техния план? Нещо повече, Барън се беше обадил, преди да стигне до летището, като по този начин беше дал на Форд голяма преднина. Може би дори преди да съобщи на останалите от отряда. И какво беше казал? Да запази тази информация в тайна, докато не разберат със сигурност къде е Реймънд. Това трябваше да си остане само между тях двамата и да не изтича към останалите медии, защото хората от 5–2 със сигурност щяха да им попречат да присъстват на залавянето на летището.

Но така и не се беше стигнало дотам, защото Реймънд беше застрелял Ред — и дори само с това действие беше дал на 5–2 достатъчна причина да го убият, вместо да го арестуват. И ако бяха планирали да направят точно това, след като го заловиха на терминала и го откараха някъде, имаше напълно реална възможност Барън отново да се е опитал да им попречи. И ако наистина беше станало така и той по някакъв начин беше успял да им измъкне Реймънд, двамата бяха побягнали с влака…

Това беше единствената линия на разсъждение, която му се струваше смислена и която би предоставила мотив на Барън да поиска всички журналисти да се съберат на Юниън Стейшън. Точно както и на международното летище в Лос Анджелис, отрядът нямаше да посмее да действа пред очите на всички.

А ако Барън беше направил точно това, именно Харуд щеше да бъде първият, който да го научи. И ако историята беше дала на Отряд 5–2 шанса да раздава правосъдие по начин, който намери за добър, днес полицейското управление на Лос Анджелис не би рискувало да разкрие тази история, не и след годините на бунтове, скандали и обществено недоволство от полицейския произвол. Полицейската машина се беше задвижила с невиждана скорост. Барън и неговият арестант бяха изолирани, а началникът на полицията твърдеше, че детективът е взет за заложник, вместо да каже истината — че Барън е притиснат в ъгъла от собствените си колеги, защото се бе опитал да запази живота на арестувания.

Форд отново погледна към Харуд в тълпата от униформи. После видя и една позната кола. Беше на петдесетина метра и караше право към стената от паркирани патрулки. Той се затича към нея, като се подхлъзна няколко пъти в калта. Когато се приближи, забеляза, че задното стъкло е разбито. Зад волана беше Полчак. До него седеше още някой, но Форд не можа да види кой е.

— Лен! — извика той и се затича още по-бързо. — Лен!

Видя, че Полчак поглежда през рамо. После фалангата от униформени полицаи се разтвори, за да пропусне колата. Пътят се затвори също толкова бързо и полицаите отново се обърнаха към Форд, а командващият сержант му направи знак да отстъпи. Форд спря под дъжда, очилата му се бяха замъглили, синьото му сако беше натежало, а духът му беше също тъй прекършен, както и носът му под превръзката. Нямаше значение, че беше обкръжен от служители на закона, нито пък че познаваше повечето от тях лично, нито дори, че е най-уважаваният криминален репортер в Лос Анджелис. Джон Барън щеше да бъде убит.

И той не можеше да направи нищо, за да им попречи.