Алън Фолсъм
Претендентът (202)

28

Летище „Шарл дьо Гол“, Париж, петък, 4 април 12:25 следобед

Стиснал билета си в ръка, Никълъс Мартин следваше синята линия, боядисана на гладкия под, за да се придвижи от терминал 2-F, където беше кацнал, към терминал 2-С, откъдето след половин час, в 12:55, щеше да излети полет 2244 на „Еър Франс“ за летище „Шереметиево“ в Москва. Беше благодарен за синята линия на пода. Така преходът от единия терминал към другия беше по-лесен, особено в момента, когато умът му бе обзет от въпроса къде е Ребека и какво може да направи за нея.

Коваленко му беше казал, че тя е отседнала заедно с баронеса Дьо Виен в апартамент на осмия етаж на хотел „Балчуг Кемпински“. Целият етаж, както и този под него, бяха заети от Александър и екипа, който подготвяше коронацията. Следователно от ФСО бяха наложили практическа блокада ако не на целия хотел, то поне на тези два етажа. Това означаваше, че не съществува възможност самият Мартин да отиде при нея. Трябваше да измисли начин да я докара при себе си. Нямаше представа как ще го направи, но не биваше да губи надежда, че ще измисли нещо и че Коваленко ще успее да му помогне.

Москва, Кремъл, петък, 4 април, 5:55 вечерта

Мурзин беше закарал Александър при началника на кабинета на Гитинов точно в четири следобед. Поканиха Александър в една усамотена стая, дадоха му кафе и го помолиха да почака. Обясниха му, че началникът е на среща с президента по особено важен въпрос. Час по-късно Александър продължаваше да чака. Най-сетне, в пет и петнайсет, дойде една секретарка и го поведе по някакъв коридор към частния кабинет на Гитинов, където го чакаше самият президент.

— Седни, моля те — каза Гитинов и го отведе до два огромни фотьойла пред пращящата камина.

Донесоха им чай. Александър осъзна, че макар да се беше срещал с руския президент много пъти, никога не бяха оставали сами. Той за пръв път осъзна, че Гитинов е в много добра физическа форма. Добре скроеният костюм прикриваше силен врат, могъщи ръце и широк гръден кош, който бързо се стесняваше към тънкия кръст. Бедрата му под крачолите на панталона бяха издути и мускулести, като краката на борец или велосипедист. Начинът, по който се държеше, също беше обезпокоителен. Въпреки че проявата на съчувствие в Давос, след като Мартин падна в планинския поток и изчезна, имаше чисто политически мотив, тук, в собствения си кабинет, той изглеждаше напълно спокоен. Разпита Александър какви планове има за коронацията и сватбата и къде смята да прекара медения си месец, като дори му посочи луксозни курорти на Черно море. Откритото поведение, начинът, по който говореше, блясъкът в очите и топлата му усмивка бяха в състояние да накарат всеки гост да се почувства добре дошъл и да се отпусне, все едно разговаря със стар приятел. Проблемът беше там, че всичко беше само представление. В действителност Гитинов го разглеждаше под микроскоп, като не пропускаше да анализира нито една дума или жест, за да определи дали наистина Александър е този, за когото се представя, или има други планове и амбиции и не може да му се вярва.

За човек с достатъчно наблюдателност общият ефект беше впечатляващ и дори страховит. Но Александър го осъзнаваше прекрасно и въпреки това не беше нито впечатлен, нито изплашен. В крайна сметка той щеше да стане цар, а не Гитинов. От него трябваше да се страхуват, а не обратното. Но Александър знаеше, че нито моментът, нито мястото бяха подходящи да показва ноктите си, така че просто се облегна във фотьойла и тихо, възпитано отговори на всичките въпроси на президента, като му даде възможността да го изучава колкото си иска.

Всичко свърши след двайсет минути. Те си стиснаха ръцете и Александър си тръгна, а президентът още веднъж изказа искреното си съчувствие за смъртта на баща му и го изпрати да си ходи.

Можеше да се очаква срещата им да протече точно така; първо Гитинов да му демонстрира къде се намира, като го накара да чака, а после да го изненада с лична аудиенция, с която цели да го опипа и да оцени характера му. Но Александър не му беше дал нищичко, като съзнателно беше изиграл ролята на ухиления шут, а не на царя. В крайна сметка именно Гитинов, въпреки цялата си проницателност, се беше оказал дребен и незначителен, защото беше заложил прекалено много на ход, който изобщо не биваше да прави. Александър се усмихна на себе си при мисълта за този провал и страничните ефекти от него. Защото срещата, поне за малко, беше откъснала мислите му от Никълъс Мартин и беше заглушила тътена на метронома.

— Царевич.

Мурзин направи завой с черната волга по „Перечистенская набережная“, широкия булевард покрай Москва река, който се задъхваше от задръстването. Стиснал волана с една ръка, той извади сгънат лист от джоба на сакото си и го подаде през рамо на Александър, който беше седнал отзад.

— Копие от визата на Мартин — обясни той.

Александър бързо разтвори листа и погледна младежа на снимката. Лицето беше болезнено слабо, а гъстата брада покриваше по-голямата част от него. Очите му гледаха леко встрани, сякаш нарочно. Но все пак нямаше съмнение кой е човекът на снимката и Мурзин в същия момент го потвърди.

— Паспортът му е преиздаден. Според оригиналния е роден в щата Върмонт, САЩ. Настоящият му адрес е Манчестърският университет в Англия. Наистина е братът на царицата.

Стиснал листа в ръка, Александър отклони поглед и Москва се превърна в неясна мъгла пред очите му. Мурзин го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.

— Царевич, добре ли сте?

Последва дълго мълчание, после Александър рязко се обърна към него.

— Царское село — каза властно. — Закарай царицата и баронесата там още довечера с хеликоптер. Да ги уведомят, че съм бил извикан на спешна лична среща, а като се има предвид все по-натовареният ми график и засиленото внимание на медиите, съм предпочел двете да се измъкнат за малко от всичко. Никой не трябва да разбира къде се намират. Официалната версия е, че са напуснали града в неизвестна посока, за да си отдъхнат преди коронацията. Никой, особено царицата, при никакви обстоятелства не бива да научава за Мартин.

— А какво искате да направим с него?

— Аз сам ще се погрижа.