Алън Фолсъм
Претендентът (81)

1

Неделя, Великден, 31 март, 4:35 следобед

Джон Барън чу острия вой на двигателите, а после усети и тежестта на тялото си върху седалката, докато самолетът, изпълняващ полет 0282 на „Бритиш Еъруейс“ за Лондон, се засилваше по пистата за излитане на международното летище в Лос Анджелис. След секунди самолетът се издигна във въздуха, чу се как колесниците се прибират в корпуса. Барън проследи как небостъргачите на Лос Анджелис изчезват под него, докато самолетът набира височина. После зърна брега и сините дълбини на Тихия океан, както и веригата от бели плажове, която се простираше до Малибу. Накрая самолетът леко се наклони наляво и единственото, което се виждаше от прозореца, беше небето. Бяха излетели без проблеми и поемаха по дългия си път над океана.

Барън въздъхна от облекчение и се обърна, за да провери как е Ребека, която се беше сгушила на седалката до него. Беше завита с одеяло и спеше дълбоко. Независимо от всичките лекарства, с които я бяха натъпкали, наистина изглеждаше успокоена — сякаш животът им най-сетне беше поел в правилната посока.

Барън се огледа. Останалите осем души в салона на първа класа не им обръщаха внимание. За тях той беше просто поредният пътник, до когото спеше придружител. Пък и откъде можеха да знаят, че двамата бягат, за да спасят живота си?

— Желаете ли коктейл, мистър Мартин?

— Моля?

Разсеян и объркан, Джон Барън вдигна очи към стюарда, който търпеливо чакаше отговора му, застанал на пътеката между седалките.

— Попитах дали желаете коктейл, мистър Мартин.

— О… да, благодаря. Водка мартини. Голямо.

— Лед?

— Да, моля.

— Благодаря, мистър Мартин.

Барън се облегна. Трябваше да свикне, че хората ще се обръщат към него с това име. Както и с новото си лично име Никълъс или просто „Ник“. Ребека също трябваше да свикне с новата си фамилия и обръщението „мис Мартин“ и да реагира така, сякаш бе носила това име през целия си живот.

Самолетът направи още един плавен завой и пое на изток. След минута стюардът се върна и остави коктейла на Барън на облегалката. Той кимна с благодарност, взе чашата и отпи. Беше студено, сухо и горчиво едновременно. Почуди се кога за последен път беше пил мартини, ако изобщо някога си беше поръчвал такова нещо, и защо го направи точно сега. От друга страна, със сигурност знаеше, че е силно питие, а точно от такова имаше нужда в момента.

Бяха минали точно две седмици и два дни от ужасната кървава баня в железопътното депо. Шестнайсет дни на болка, тревога и страх. Той отново отпи от питието си и хвърли поглед на Ребека, която спеше до него. Тя вече беше добре, както и той самият. Той отклони поглед навън през прозореца към облаците и се опита да си припомни всичко, което се беше случило за това кратко време.

Все още можеше да усети миризмата на барут и виждаше Халидей на перона да крещи за линейки по радиостанцията си. Все още виждаше как Ребека тича към него, оставяйки зад гърба си поваления Полчак. Почти изпаднала в истерия, тя пищеше и плачеше, после падна на колене на бетона, за да го прегърне. Барън видя сякаш на забавен кадър как началникът на полицията Харуд и екипът му крачат към тях по перона едновременно с пристигането на първите линейки. Видя, също на каданс, как санитарите от линейките се заемат с работата си. Как лицето на Ребека се изкриви от ужас, когато я издърпаха от него, и как тя изчезна в морето от униформи. Спомняше си, че разрязаха дрехите му и му биха инжекция морфин. После зърна Халидей, който разговаряше с Харуд. Санитарите от „Бърза помощ“ пропълзяха под вагона, за да се погрижат за Реймънд. После натовариха Барън на една носилка и го занесоха до линейката, като минаха покрай труповете на Лий, Валпарайсо и Полчак. Барън не се съмняваше, че са мъртви. Докато реалността отстъпваше под атаката на морфина, той зърна за последен път началника Харуд, заобиколен от помощниците си. Нямаше съмнение, че знаят какво се е случило, и процесът по ограничаване на щетите е започнал.

След по-малко от час световните медии вече шумно настояваха за подробности от инцидента, който бързо беше наречен „Великата престрелка в метрото“, и искаха да разберат повече за самоличността на човека, когото самите те бяха нарекли „Избухливия Рей“. Но журналистите трябваше да се задоволят с троснато и кратко съобщение от ПУЛА, в което се казваше само, че трима детективи са загинали по време на смъртоносна престрелка с престъпника, докато са се опитвали да спасят колегата си от него, че Торн е бил сериозно ранен и че е даден ход на интензивно вътрешно разследване.

А после цялата история без никакво предупреждение излезе извън контрол. Джон Барън беше откаран в болницата „Глендейл Мемориъл“, за да получи спешна медицинска помощ за многобройните си рани, които, слава богу, до една бяха попаднали в меки тъкани и не застрашаваха живота му. Реймънд Оливър Торн от своя страна беше откаран в спешното отделение на общинската болница с далеч по-голяма опасност за живота.

И именно там, едва трийсет часа по-късно, въпреки многобройните операции и без изобщо да дойде в съзнание, той беше починал от кръвоизлив в белите дробове. А после, в резултат на почти комична грешка в документацията на съдебния лекар, която допълнително влоши и без това трагичния имидж на полицейското управление, тялото му по погрешка беше предадено на някаква частна погребална агенция и кремирано часове по-късно. Така полицията в Лос Анджелис още веднъж се разтресе от ужас, а журналистите бяха на седмото небе.

7:30 вечерта.

Три часа след излитането вечерята беше сервирана и консумирана, а светлините в салона бяха угасени; пътниците отпиваха от напитките си или гледаха филми на персоналните си видеоекрани. Ребека все още спеше. Джон Барън се опита да направи същото, но сънят не идваше. Продължаваше да си спомня какво се беше случило.

В същата вечер, в която Реймънд беше починал, а тялото му беше кремирано — събота, 16 март, — Дан Форд беше дошъл на свиждане в болницата. Той очевидно беше разтревожен за живота на най-добрия си приятел, но в поведението и изражението му имаше и още нещо, което подсказа на Барън, че той знае как точно е протекла престрелката и защо, но няма да каже на никого. Форд му разказа, че е посетил Ребека в санаториума „Св. Франсис“. Тя била на успокоителни и си почивала, когато влязъл в стаята й, но го познала и му стиснала ръката. И когато Дан й казал, че отива в болницата при брат й, и я попитал дали може да му каже, че тя е добре, тя кимнала утвърдително.

После Форд му съобщи още две новини за Реймънд. Първата касаеше разпита, който лондонската полиция беше провела с Алфред Нойс.

— Казал им — обясни Форд, — че дошъл в Лондон по работа и нямал представа кой е Реймънд и какво иска. Единствената причина името му да фигурира в бележника с адреси на братята, които Реймънд вероятно е убил в Чикаго, била, че те са шивачи, от чиито услуги се възползвал веднъж, когато пътувал до този град, и ги помолил да изпратят сметката до магазина му в Бевърли Хилс.

Втората новина на Форд беше от разследването, което провеждаше полицията в Лос Анджелис, за да установи кой е поръчал частния реактивен самолет за Реймънд.

— Компанията „Уест Чартър Еър“ е изпратила Гълфстрийм за Реймънд два пъти. Предишния ден същият самолет излетял, за да го посрещне на летището в Санта Моника, но той така и не се появил. Самолетът бил поръчан от човек, който се представил като Обри Колинсън, адвокат от Ямайка. Той отишъл лично в офиса на компанията в Кингстън и предплатил чартъра в брой. По-късно, тъй като очевидно е разбрал, че Реймънд не се е качил на самолета, същият човек се върнал, извинил се за объркването и платил за втори път, като уточнил, че неговият клиент трябва да бъде прибран от летището в Бърбанк вместо от това в Санта Моника. Останалите инструкции не били променени. Пилотите трябвало да качат на самолета мексикански бизнесмен на име Хорхе Луис Вентана и да го откарат до Гуадалахара. Трябвало да му предадат и един малък пакет.

Полицията в Лос Анджелис взела този пакет за веществено доказателство от Гълфстрийма. Вътре имало двайсет хиляди долара в брой, мексикански паспорт на името на Хорхе Луис Вентана, италианска шофьорска книжка с адрес в Рим и италиански паспорт на името на Карло Павани. Снимките и на трите документа били на Реймънд. Адресът в Рим се оказа незастроен парцел. И шофьорската книжка, и паспортът били фалшиви, както и мексиканският паспорт. Инспекторите от ямайската полиция засега не са успели да намерят в страната си лице на име Обри Колинсън…

Точно в този момент, докато Форд привършваше разказа си, вратата на болничната стая се отвори и в нея влезе Луис Харуд, в парадна униформа, придружен от своя пряк заместник. Харуд кимна на Форд и помоли за няколко минути насаме с Барън. Без да каже и дума, заместникът му отведе Форд до вратата и я затвори зад гърба му.

При други обстоятелства подобен жест би означавал желание за разговор на четири очи от страна на полицейски началник, загрижен за състоянието на един от подчинените си, ранен при изпълнение на служебния си дълг. Но Барън го изтълкува като заплашителен жест.

Той ясно си спомняше как Харуд прекоси стаята и обясни колко се радва, че раните му не са сериозни и че може би ще го изпишат още в понеделник. После очите на началника бяха станали леденостудени.

— Разследването по случая с Реймънд Оливър Торн беше официално прекратено преди един час. Той няма съюзници или връзки с терористични организации. Просто убиец единак без кауза или цел.

— Как така? Някой му е изпратил частен реактивен самолет на две различни летища в два последователни дни! И вие го знаете не по-зле от мен! — Въпреки състоянието си Барън беше възразил открито и дори гневно. — Имате убити в Лос Анджелис, в Чикаго, Сан Франциско и Мексико Сити. Имате и ключове от сейф някъде в Европа. Имате…

— Официалното обяснение — прекъсна го Харуд — ще бъде обявено допълнително.

При обичайни обстоятелства Барън би продължил да протестира, да спомене бележките в календара на Реймънд за Лондон, Франция и Москва (7 април). Щеше да каже на Харуд и какво му беше казал Реймънд в метрото — „парчетата, които ще осигурят бъдещето“. Щеше да го предупреди, че въпреки смъртта на Реймънд делото му със сигурност не беше приключило и предстоеше да се случи нещо може би дори по-опасно. Но обстоятелствата не бяха обичайни, така че Барън си беше замълчал. Освен това Харуд не беше свършил.

— Също така преди един час — продължи началникът с леден, монотонен глас — Отряд пет-две, със стогодишната си история, беше официално разпуснат. Той вече не съществува. Що се отнася до оцелелите му членове, детектив Халидей е в тримесечен отпуск, след който ще бъде назначен на по-малко напрегната работа в контрола на автомобилния транспорт. А вие, детектив Барън, ще подпишете документ под клетва, че никога няма да разкривате подробности за операциите и действията на Отряд пет-две. После ще подадете оставката си от полицейското управление на Лос Анджелис по здравословни причини и ще получите еднократна компенсация за инвалидност в размер на сто двайсет и пет хиляди долара.

Харуд стрелна с очи заместника си, който му подаде голям плик за документи. Началникът отново се обърна към Барън.

— Както знаете, в интерес на собствената й безопасност, сестра ви получи успокоителни психотропни лекарства още на място. Лекуващите й лекари ме увериха, че ефектът от тези лекарства, съчетани със специфичното й емоционално състояние и нуждата да продължи да приема подобни лекарства още известно време, ще заличи всичките й спомени от преживяното. Персоналът на „Св. Франсис“ е останал с впечатлението, че сестра ви е била отведена в болницата, за да ви види, защото сте били ранен по време на престрелката с престъпника, и по пътя обратно е получила нервна криза, в резултат на която е била откарана в най-близката болница. Това е всичко, което знаят и медиите, и те никога няма да научат повече. В официалния доклад за престрелката изобщо няма да се споменава за присъствието й.

Харуд рязко подаде плика на Барън.

— Отворете го — нареди той и Барън се подчини.

Вътре имаше разкривен, зле обгорял номер от автомобил, регистриран в щата Калифорния. Номерът от мустанга на Барън.

— Някой е изгорил колата ви на паркинга на летището, където сте я оставили вчера сутринта.

— Изгорил — повтори тихо Барън. — Тоест този някой я е запалил нарочно?

— Да, съвсем нарочно — отвърна Харуд, а очите му бавно се изпълниха с омраза. Гласът му също, когато продължи. — Трябва да знаете, че в управлението се множат слухове, че сте директно отговорен за смъртта на детективите Полчак, Лий и Валпарайсо. И, по този начин, за закриването на Отряд пет-две. Независимо дали тези слухове са верни, или не, трябва да знаете, че когато излезете от болницата, ще попаднете в една крайно негостоприемна и дори враждебна среда. — Харуд замълча и омразата му си пролича още по-ясно. После продължи: — Има една история за кмета на някакво малко градче в южноамериканска държава, разкъсвана от война. Веднъж един фермер му предал бележка, написана от местен партизански командир. Текстът бил нещо като: „В интерес на здравословното ви състояние се налага да напуснете града. В противен случай ще се превърнете в мишена.“ В интерес на вашето собствено здравословно състояние, детектив Барън, бих ви посъветвал същото. Послушайте този съвет и го изпълнете с цялата бързина, на която сте способен.