Алън Фолсъм
Претендентът (50)

50

Международно летище, Лос Анджелис, терминал „Том Брадли“, щанд за кафе на „Старбъкс“, 8:44 вечерта

Един час и една минута до излитането.

Реймънд се вторачи в часовника зад щанда, после плати на касиерката, взе чашата си с кафе и кроасана и седна на една масичка. Огледа малобройните клиенти около него, после отпи от кафето и отхапа от кроасана. Ядеше не защото наистина беше гладен, а защото от арестуването си насам не се беше хранил редовно, а трябваше да си набави енергия. Освен това не биваше да откъсва очи от часовника, защото правилната преценка на времето беше най-важна в случая. Не можеше да мине през металните детектори с два пистолета „Берета“. Трябваше да се отърве от тях, но едва в последния момент, след като съобщят номера на полета и пътниците започнат да се качват. Тогава щеше да ги изхвърли, да мине през детекторите и да поеме право към изхода.

8:53 вечерта.

Реймънд довърши кафето и стана, за да изхвърли картонена чашка в един контейнер за боклук, като междувременно се чудеше какво ли правят полицаите с ключовете от сейфа, които са намерили в багажа му, и дали има начин да разберат къде се намира самият сейф. Чудеше се и дали са се опитали да разберат какво означават датите и местата, които беше записал в бележника си. Или пък какво означават инициалите „И. М.“

8:54 вечерта.

Реймънд се отдалечи от щанда на „Старбъкс“ и излезе на централния коридор на терминала, за да погледне към мястото, където проверяваха пътниците на „Луфтханза“. Имаше опашка от десетина души, но нямаше забавяне и не се случваше нищо необичайно. Той хвърли поглед на часовника.

8:55 вечерта.

Барън се взираше през дъждовните струи, като се опитваше да различи пътя пред себе си в блясъка на фаровете срещу него. Стигна до голямо кръстовище. Светофарът се смени от зелено на жълто. Той натисна газта и мина през него в мига, в който жълтото се смени с червено. В същото време радиостанцията отново изпращя на седалката и той чу как Ред се обръща към диспечерите:

— Говори Макклачи. Накарайте полицията на летището да забави качването на пътниците на полет на „Луфтханза“, номер четири-пет-три.

9:08 вечерта.

Дъждът поотслабна и Барън видя табелата на Деветдесет и шеста улица. Смени скоростта и чу дълбокото изръмжаване на двигателя, после отново настъпи газта.

— Джон — обади се Ред по радиото. — Къде си?

— Тъкмо излизам на летището.

— Ние сме на няколко минути оттам. Повтарям. Не тръгвай сам след него. Изчакай ни. Това е заповед.

— Слушам — каза Барън и затвори.

По дяволите, бяха пристигнали по-бързо, отколкото очакваше. Сега му оставаше само да се опита да ги изпревари и да се надява, че и Дан Форд няма да закъснее.

Пристигна пред летището, изпревари едно такси и един служебен автобус от дясната страна и най-сетне се вмъкна под козирката на сградата, като подмина една лимузина, която му се стори дълга цяла пресечка.

9:10 вечерта.

Подмина втори и трети терминал, после закова пред международния терминал „Том Брадли“, като спря колата накриво на място, където паркирането беше забранено. Изскочи от нея и се затича.

— Ей, ти! Паркирането е забранено!

Към него крачеше едър, оплешивяващ полицай от транспортна полиция.

— Аз съм полицай! Спешен случай! Детектив Барън, Отряд пет-две! — извика Барън, докато го доближаваше, после му подхвърли ключовете от колата. — Прибери я някъде, става ли?

После прескочи тротоара и хлътна в сградата.